За Ангел Колев, „За буквите“ и хората…

Начална страница | Интересно | Литература | За Ангел Колев, „За буквите“ и хората…
image

Шапка Литературен Клуб




„Езикът е далечната ни родина,
той е религия, той ни сплотява.“
Ангел Колев


Той е от сложните характери и творчески личности, които не могат да се дефинират с няколко думи. Човек с голям размах и широка усмивка, който обезоръжава и кара хората около него да го следват в начинанията и проектите му. Със заразяващата си енергия е способен да придаде живот на всичко, с което се захване. А то никак не е малко. Дейността му е мащабна и може би затова тя се осъществява на два континента вече 15 години. Проектът му „За буквите“, според неговите думи, се е зародил малко на шега, но както често казваме, няма нищо по-постоянно от временното. Ангел Колев пристига в САЩ -  Филаделфия, в далечната 1999 г., но нито за миг не е преставал да работи за българската кауза. Свързан е с България не само поради неизменната духовна връзка с род и език, но и с дейността си по осъществяване на проекта „За буквите“. Издигнал високо на пиедестал българската книга, той непрекъснато чете, разпространява и издава книги на български автори. Неговата цел е поне една книга годишно на талантлив автор или на някой, който сега започва творческата си дейност, да може да бъде осъществена и да се появи на книжния пазар. С негова помощ почитателите на словото имаха възможност да се запознаят с творчеството на автори като Йото Пацов, Николай Милчев, Дилян Тодоров, Румен Савов, Георги Ганев и много други. Някои от авторите е канил лично и пътува заедно с тях, където представя творчеството им в различни щати на Америка и организира срещи в български училища. 
Ангел Колев активно работи и за Българския културен център за Пенсилвания, Ню Джърси и Делауер – чествания на български празници, организиране на събори и фестивали с неизменните български фолклорни състави.
Освен за обществена дейност, енергичният родолюбец намира време и духовна потребност и за личното творчество. Автор е на няколко книги, пътеписи, пише разкази и новели. Негови творби са публикувани в различни литературни сборници и в Алманаха „Любослов“ на Съюза на българските писатели в САЩ и по света.
Друга негова страст са пътешествията. Обиколил е почти всички щати на Америка и над 30 страни по света, но все още няма намерение да спира да пътува и да преоткрива себе си чрез света и света в себе си. И как може да се спре след като светът е пълен с толкова красота и предизвикателства. Той е имал възможност да премине през фиордите на Патагония; да види ледника край Пуерто Наталес, на „крехката възраст“ от 6 милиона години; да усети мистиката на Мачу Пикчу и да бъде в къщата на Пабло Неруда над Сантияго де Чиле, в която той прекарва последните дни от живота си; да пътува по Амазонка; да издържи изпитанието на мокрия сезон на Амазония в Бразилия; да достигне до Южна Австралия, където сините китове отглеждат малките си, след което поемат на север, под угрозата на хищните косатки и още много интересни неща, които може да се прочетат в неговите пътеписни книги.
През пролетта на 2019 г. Ангел Колев оглави Съюза на българските писатели в САЩ и по света. Нека да му пожелаем успех и в това начинание! Предлагам на читателите на в. „България СЕГА“ едно интервю с писателя, общественика и пътешественика Ангел Колев.

С.Г.: Ангел, ти пътешестваш по света, написал си няколко книги, основател си на литературния проект „За буквите“, работиш за българския културен център за Пенсилвания, Ню Джърси и Делауер ... Кое от всичко това е най-близко до същността ти и те кара да се чувстваш в творческия си вихър?
А.К.: Да го кажа с една дума - духовността. Признанието, че българите сме нация на духа идва от света, не е хвалба. Буквите, словото са началото, извечното начало, както е записано в умната книга - Библията. Не искам да чертая някаква рамка, да натрапвам правила, опазил ме Бог, които хората да следват. Но ще кажа от себе си и за себе си - човек трябва да има посока, цели - постоянно, да не губи нито един ден, без да е съсредоточен, без да свърши нещо.
Често чуваме някой да се оплаква, че видите ли, животът днес е един голям, ама много голям стрес. Ежедневен стрес. Нека да кажа - какво значи “стрес”, когато имаш идеи, когато си повярвал в своята мисия, нека го кажа така, без да ви прозвучи банално и грандомански и следваш своята “звезда”! Нека се замислим, преди да сме отпуснали ръце. Животът е идеи, открития, енергия. Полет! И веднага искам да се върна към нещо много земно, делнично. Моят литературен проект “За буквите” се роди малко на шега. Поканих свой приятел на гости във Филаделфия, където живея със семейството си, а той ми рече: “Аз съм франкофон и искам да отида в Париж, а не в Америка.” И се посмяхме двамата на тази, да я наречем, шега. Но точно от тази шега се роди и идеята за моя литературен проект “За буквите”. И аз, пак почти на шега, му рекох - като не искаш да ми дойдеш на гости, дай да издам твоя книга. Знаех, че той пише разкази. Това като че ли го посмути в началото, но после бързо се окопити и само каза - добре. Това беше и началото на “За буквите”, без още да го има логото и точния формат. И се роди “Ерозия на чувствата”. Поезия! Изненада и за самия мен. Той много тайно и много дълго и полека е събирал в една тетрадка свои стихотворения. Голяма изненада, толкова близки и никога да не е споменавал и дума пред мен за това. И оттогава - с проектите ми за тази година - заглавията на съвременни български автори под шапката на проекта ми са седемнадесет. Годината на първата книга беше 2004-та. С което имам принос за развенчаването на българската поговорка “Всяко чудо - за три дни!” Това - на шега, разбира се. Иначе на сериозно - малко дълъг се получи отговора ми, литературата е моето поприще, моето вдъхновение и стремежи, без да я обсебвам и без патетика. А за моите пътувания знаят всички. Пътят е моята стихия! Бил съм в повече от трийсет страни, а тук в Америка кракът ми е стъпил в близо 40 щата, остават ми още десетина, иска ми се да ги “събера” всичките петдесет. Ще го направя. Имам и две пътеписни книги - “99 страници от Америка” и “Това е Аляска”. И десетки други пътеписи от целия свят - Австралия, Нова Зеландия, о-в Рангитото, Бразилия, р. Амазонка, Чили, Патагония, Магелановия проток, Огнена земя, Аржентина, Уругвай, Перу, Мачу Пикчу, естествено и от страни в Европа, някои публикувани в пресата, други все още чакат реда си - най-вероятно за нова книга, но да не избързвам.
И да се върна към началото - нищо духовно не ми е чуждо, ако перифразирам известната мъдрост. Всички изкуства имат свое място в сърцето ми. И приятелствата също - тe също са изкуство. И дух!

С.Г.: В България си работил като журналист и затова не мога да не те попитам защо днес някои медии се изкушават първи да съобщят новина, която не винаги е достоверна и така създават антиреална журналистика. На сериозната или на рейтинговата журналистика е бъдещето?
А.К.: На отговорната. Лекарите имат клетва, от която не се отклоняват през целия си професионален и човешки път. Бдят над болните, борят се за тяхното здраве, за техния живот. Журналистите трябва да са отговорни пред обществото, пред хората за нещата, които правят, за събитията, които отразяват в медиите. Рецепти за добра журналистика няма, аз не бих се наел да дефинирам такива, но има морал. Винаги е имало и ще има морал. Никакви оправдания не могат да оневинят нечестното перо, съзнателно оповестената неистина. Да, понякога си притиснат да го направиш, но отговорността е твоя, решението е твое. Изборът е твой.

С.Г.: Всяка година Индекса на свободата на печата, издаван от „Репортери без граници“, отрежда на страната ни място все по-назад. Според теб защо е така?
А.К:. Жалко, ако е така. Нищо повече не мога да кажа по този въпрос, не бих приел и на юнашко доверие тази констатация, но тя ме кара да се замисля. Най-общо казано - това е лакмус за ситуацията в цялото общество. Не може да се вини единствено журналиста, изданието или журналистиката въобще за конкретната ситуация. Има много обществени и държавни институции, които контролират живота ни, ако мога най-общо да го кажа така, гражданското общество, самата социална среда в държавата. Това е показател, че нещата в държавата, в обществото не са поставени на демократична основа, или има сериозни отклонения от избрания демократичен модел. Казано с други думи - трябва да се тръгне решително към промяна, неотстъпно, твърдо, за да се излезе на чиста улица. Иначе, не бих се ангажирал с прогноза какво може да се очаква в бъдещето, ако нещата не се променят. Но съм оптимист, ще вървим напред.

С.Г.: В добрата стара Англия казвали, че бедният си купува вестник, а богатият – главния редактор. Продължава ли тази практика и днес?
А.К.: Това е константа, която не зависи от конкретния исторически момент. На времето, един от преподавателите ни казваше: “Няма смел журналист, има смел редактор.”  Купува, както ме питаш, е смущаващ термин. Разбира се, че редакционната политика се контролира по някакъв начин и донякъде от издателя, но не само от него. В това отношение взаимовръзките и взаимозависимостите са доста разнопосочни и аз бих казал, че в известен смисъл на вестника, както е и въпросът, влияе и общестото, и обществената нагласа, самите читатели, защото в крайна сметка те решават кой вестник да си купят. Но пак казвам - отговорността пада върху автора и нагоре по веригата - редактор, издател…Тези неща са известни не от днес.

С.Г.: Специално искам да те поздравя с решението ти да оглавиш Съюза на българските писатели в САЩ и да ти пожелая много успех като негов председател. Какво ново  Съюзът ще направи за популяризирането на българските ни автори и българската литература по света?
А.К.: Нашият съюз догодина закръгля десетата година от учредяването си. Достатъчно време, за да се утвърди като един неформален център за общуване на докоснатите от летературата и правещи литература хора, живеещи не само в Съединените щати, но и по света. Вече имаме членове и от Канада, Англия и България. Географията ни непрекъснато се разширява, което е и една от основните ни цели. Но главното, към което се стремим и където фокусираме усилията си е популяризирането на българската литература, на българския език сред българските общности в Америка - културните центрове и особено неделните български училища. Това е най-късият път към запазване и популяризиране на нашите културни и духовни традиции и ценности, особено сред по-младите българи. В началото бе Словото, нали така? А словото е и енергия, и дух, и стремежи. Стремежът ни и в бъдеще ще е да се организират повече срещи с наши писатели и поети, на различни места, ще се стремим чрез различни форми повече български книги да достигат до читателите тук, в Америка и извън пределите на България.

С.Г.: Как виждаш съвместната дейност на Съюза с другите български културни организации по света. Смяташ ли, че по този начин ще се постигне повече за съхраняването и популяризирането на българската култура и националната историческа памет?
А.К.: Ще кажа кратко - отваряне. Към всички културни, духовни формированя, организации и институции. Навсякъде, където имаме свои членове, ще създаваме контакти, за да развиваме и разширяваме своята дейност. Ще се включваме във всички изяви, в които можем да бъдем полезни с основните си функции и цели. Духовността, напълно обяснимо и изпълнимо като амбиция и възможност, е в основата на нашата творческа и житейска, бих казал, философия.

С.Г.: В евангелските текстове пише, че на който много е дадено, от него много и ще се иска. Талантът на всеки творец е дар Божи. Бреме или призвание е осъзнатата отговорност и ролята им на хора, от които зависи много, понякога и съдбата на отделния човек?
А.К.: Бреме не бих казал. Талант е нещо, което мисля,  споменаваме символично, защото определението “талант” е подвластно на времето, не на настоящия момент. Лично аз избягвам да прикачвам тази думичка към съвременниците ни. От чисто етични съображения даже. Надявам се, литературата, изкуствата да правят човека по-добър, дай Боже всеки човек, който е спрял до бистрия извор на творчеството и е отпил от неговата мъдрост, да стане по-добър. Душата му, сърцето му да се “изправят”… 

С.Г.: Доказана истина е, че творецът се ражда, а занаятчия се става. Разкажи ни как подбираш творците, които включваш в твоя проект „За буквите“?
А.К.: Идеята, още от създаването на проекта, е всичко да се прави в България, за да се подпомогнат литературните хора в “Отечеството ни любезно”, както аз обичам често да цитирам. Имам сподвижници там, започнах с приятели, кръгът на които непрекъснато се разширява, все на ползу нашите писмена. Имам си редактори, художници -оформители, коректори, издателство, с което работим като добри партньори - това е издателство “Потайниче” в София. Веригата, както се казва, е затворена. Обсъждаме ръкописите, заедно решаваме на кое заглавие да дадем път. И един любопитен случай, който илюстрира по най-добрия начин съвремието ни, възможностите, които ни разкрива съвременния напреднал във всяко едно отношение живот. Един от романите, които издадохме - “Ангелът и Яков” - беше международен “продукт”. Защо го казвам това ли? “За буквите” е проект от Филаделфия, авторът - Георги Ганев живее във Финикс, редакторът - Йото Пацов, един от нашите редактори - е в Ъглен и София, собственикът на издателството “Потайниче” - Христо Пацов е в Люксембург. Това днес е възможно, без никакви пречки и кой знае какви затруднения.
И още нещо много важно за проекта, според мен. Аз каня български писатели в Америка почти всяка година и организираме литературни салони в неделните български училища в Ню Йорк, Филаделфия и Вашингтон, срещи с българската общност в този многолюден район на Източния бряг. Поддържаме живи българските писмена, българския език - основната цел на моя проект и на цялата ни дейност. И както тук казваме, това е другата ни родина - родината на езика. Езикът ни приобщава, той ни стопля, сродява ни, пази живи националните ни културни традиции, многовековната ни героична история. Езикът е религия!

С.Г.: Ти самият си изкусен разказвач, пътеписите ти са уникални, разказите - запомнящи се и веднъж прочетени те дълго отекват в съзнанието ни като размисъл и търсене на истини /“Вълчето“, „Застава“ и др./  В тях се връщаш към малко по-далечни събития във времето, използваш специфична лексика, но всичко попива и като че ли се намества и намира точното си място в модерния ни ден. Повече ли са били моралните ценности тогава? Защо се връщаш към тях?
А.К:. Творецът, разказвачът е зад всяка дума в творчеството си. Това е неговият истински Живот, с главна буква. Неговите срещи, случките, приятелите, хората. Неговият житейски опит. При мен е така. Не искам да преразказвам неща, които са всеизвестни за всеки посветен в литературата. Пък е и въпрос на стил, на похват, на личен интерес и вкус, ако щеш, към литературното многообразие, без да подреждаш всичко това в някаква класация - кой автор е по-добър и коя книга е най-високо. Тук ми идва наум една светла мисъл: “Ако човек загуби детството си, той губи целият си живот!” Мисля, че тя казва много.
За морала казах и преди. Той е константа, нищо че думичката е понятие от математиката. Кой е този човек, който би оспорил това, или би потърсил някакви илюзорни дефиниции, оправдаващи проявата на нисък човешки морал в съвремието ни. Все едно от кого и в каква своя дейност и поведение, та бил той и на най-високо стъпало в обществото. Това, най-малкото е лицемерие.

С.Г.: Какво послание ще отправиш към читателите на в. „България СЕГА“?
А.К.: Да четат. Да бъдат човеци, да направят и децата си човеци. Да бъдат българи, където и да са. Такива, каквито и тук, в Америка ни знаят - темпераментни, искрени, приятели. Много станаха “да”…Нека са здрави. И нека по-често вдигат очи към мечтите си. Към звездите!

Снежана Галчева – Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“





















Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7