Даниела Петрова и дебютният й роман „Her Daughter’s Mother“

Начална страница | Интересно | Литература | Даниела Петрова и дебютният й роман „Her Daughter’s Mother“
image

Даниела Петрова e писателка, родена и израснала в България, но преди повече от 24 години съдбата я отвежда в САЩ. Нейни стихове, разкази и есета са излизали в различни американски вестници и антологии, сред които „Best New Writing“, „The Christian Science Monitor“ и др. „Her Daughter’s Mother“ e нейният дебютен роман, в момента работи и подготвя издаването на втори. Даниела Петрова е една от малкото българки, която преди няколко години е имала възможността да бъде част от блясъка и славата при връчването на Филмовите награди Оскар в Холивуд. Бившият й съпруг – Себастиан Юнгер – известен американски автор и военен кореспондент, прави документален филма за американските войници в Афганистан, който е номиниран за Оскар.
„Her Daughter’s Mother“ е роман за една жена, навършила вече 30 г. и успяла да постигне важните неща в живота си – престижна работа, апартамент в Манхатън, прекрасни отношения с партньора си. Но в живота им липсва дете. След години на неуспешни опити, решават да използват донор, за да имат дете и да осмислят живота си. Романът разглежда освен лично-емоционалните взаимоотношения между хората, но и морално-етичните норми. За това какви ще бъдат взаимоотношенията между тези, създали новия живот, за компромиса, за отговорността, за силата и слабостта на жената и майката. Авторката много искрено и дълбоко психологически представя една житейска история, преминала лично през част от проблемите на героинята си в романа. 
Как ще се развият събитията, какви ще бъдат отношенията между родителите и още много сюжетни изненади, ще разберем в романа на Даниела Петрова „Her Daughter’s Mother“.                            
Предлагам на читателите на в. „България СЕГА“ едно интервю с авторката на романа.


С.Г.:Здравей, Даниела. Вече си утвърдено име в литературните среди в Америка с твоите разкази, стихове и есета, а съвсем наскоро се появи и първият ти роман “Her Daughter’s Mother”. Защо реши да промениш жанра?
Д.П.: Аз винаги съм искала да напиша роман и най-накрая му дойде времето. Започнах да пиша стихове като дете в България и по-късно в тийнейджърска възраст – разкази. Когато се преместих да живея в Ню Йорк преди 24 години, английският ми език беше много слаб и почти бях изгубила надежда, че един ден ще мога да стана писателка тук. През тези две десетилетия взимах много класове и курсове с писатели, за да се усъвършенствам в писането. Отначало започнах с разкази и есета, и най-накрая се престраших да напиша и роман. А сега вече пиша втори.

С.Г.: В романа Her Daughter’s Mother” смело и открито поставяш съкровени, за много хора дори, болезнени въпроси. За донорството, за невъзможното възможно майчинство, за връзките между тези вече „трима родители“ и техните морални и етични отношения. В тях има ли граница, която не бива да се преминава и ако се премине каква е цената за това? 
Д.П.: Безплодието е тежко и болезнено изпитание не само за жената, но и за мъжа в семейството, а също и за тяхната връзка. Когато нищо друго не помага и се налага да се използва донор /било за сперматозоиди или за яйцеклетки/, повечето двойки предпочитат анонимен процес. Което означава, че донорът не знае нищо за двойката, а пък те само знаят за донора как изглежда, и неговата или нейната здравна история и образование. Повечето клиники процедират по този начин – анонимно. Идеята е да се предотврати донорът да има претенции към детето в бъдеще, макар и легално да се е отказал от тези права. От морална гледна точка обаче, има много въпроси, които нямат конкретен отговор. Например, в случай че родителите се разделят, кой от двамата партньори има права за детето? Ако е използвана яйцеклетка, тогава майката не е генетичен родител и само го е износила, това означава ли, че бащата автоматично получава права за детето, вместо майката? Детето има ли право да знае и ако е така, на каква възраст е най-подходящо да му се каже? А пък родителите на донора, които са биологичните баба и дядо на детето, те имат ли право да знаят, че имат внуче? Това са някои от въпросите, които повдигам в романа.

С.Г:. В образа на Лана си вложила изживявания, част през които ти самата си преминала. Как се разголва болката пред очите на толкова много хора? По-малко ли боли, когато е споделена?
Д.П.: Да, точно така. Аз самата преминах през пустинята на безплодието и опитах тежките процедури на инвитро, но за разлика от моята героиня Лана, при мен не беше успешно. Донякъде този роман ми позволи да си излея болката чрез героиня, която е много по-различна от мен. Също така процесът на писането имаше пречистващ ефект. От друга страна, писането на един роман не случайно се оприличава на раждането на бебе. Защото се изисква много труд и време да създадеш от зародиша на една идея, цялото повествование в книгата. Героите и тяхната история се изграждат постепенно, оформят се страница по страница, докато най-накрая им се вдъхне живот с издаването на романа. Само дето гестеционният период на книгата е много по-дълъг от 9 месеца. Поне при мен. Може би има автори, които са по-бързи.

С.Г.: Смяташ ли, че героинята ти в романа, може да помогне и да даде кураж и на други жени по света с подобни проблеми, да опитат и те?
Д.П.: Да, разбира се. Аз имам много приятелки, които сега са вече майки, благодарение на яйцеклетки от донор и дори на донор ембрион.

С.Г: Освен главната героиня Лана, в романа ти има и друг интригуващ женски образ – Катя, която също е с български корени. Защо реши така? Този избор помага ли за изграждане на психологическото поведение на героинята, все пак и ти си родена и израснала в България?
Д.П.: Като българка, беше важно за мен и двете героини да са от същия национален произход. Но и също така то беше необходимо за историята, заради въпроса на гените. Както Лана казва „Ако детето ми няма да наследи моята кръв, поне да наследи кръвта на моя народ“.

С.Г.: Казват, че любовта на жената, която е отгледала детето, е по-силна от тази на биологичната майка, която се е разделила с него. Какво мислиш за силата на кръвната връзка и тя може ли да разруши отношения, изграждани с толкова любов, търпение, всеотдайност, надежда...?
Д.П.: Аз нямам никакъв опит в това отношение. В момента в САЩ има много хора, които намират генетичните си родители на Ancestry.com и някои дори установяват и изграждат отношения с тях. Но не съм чела нищо, което да загатне, че това е разрушило техните отношения с родителите, които са ги отгледали. Мисля, че кръвната връзка е интересна интелектуално, но детството е много важно за нашето прихологическо изграждане като хора и личности.
 
С.Г.: Изключително високите научни постижения в областта на генетиката все пак имат някаква граница, която не бива да се преминава. Според теб има ли опасност от изпускане на контрола и за намеса на човешкия фактор в повелите на природата?
Д.П.: Това е въпрос на морал, но мисля, че всички бихме се съгласили, че процедури като клонирането на животни, приложени на хора, биха били доста опасни и с непредвидими последствия.

С.Г.: В притчата за цар Соломон, двете жени и бебето, всяка от тях твърдяла, че е истинската му майка. Мъдрият цар разрешил спора, като предложил да раздели с меч детето и тогава истинската майка се отказала от него, за да го спаси. В съвременния живот готови ли сме на такава жертва, разбира се, в широкия спектър на сравнението?
Д.П.: Предполагам, че да. Коя майка не би дала своя живот за детето си?

С.Г.: Ти си една от малкото българки, стъпили на червения килим в Холивуд и присъствали на тържественото връчване на филмовите награди „Оскар“. Какво е изживяването да си част от блясъка на славата? Но и къде суетата пресича пътя на голямото изкуство?
Д.П.: Беше много интересно да попадна в Меката на киното и да видя Оскарите „зад завесата“. А също така и вълнуващо. Аз бях там с бившия си съпруг. Неговия документален филм „Рестрепо“ беше номиниран за Оскар и ние бяхме в напрежение дали ще спечели /за съжаление не успя/. Преживяването е уникално и незабравимо, защото Оскарите са такова изключително събитие, предавано по целия свят. Аз бях гледала церемонията за първи път, когато бях студентка в София и си спомням, че трябваше да чакам до 3 часа сутрнта, за да започне, заради часовата разлика. Да стъпя на същото това червено килимче, заедно с най-големите холидувски звезди, беше сюрреалистично. Самото празненство не е по-различно от всички подобни церемонии. Наистина имаше много блясък и в атмосферата, и в дрехите. Но програмата е дълга и често скучна и по време на малките награди, всички отиваха отзад в баровете. Заради това има хора специално назначени, които сядат веднага, за да запълнят местата и да не изглежда празно по телевизията. Това, което научих – не само от вечерта на Оскарите, но през целия този сезон на награди – е, че известните звезди всъщност са хора като всички нас.
 
С.Г.: Какво ще пожелаеш на читателите на в. „България СЕГА“?
Д.П.:  Пожелавам им най-вече здраве, защото без него всичко друго губи цвят и блясък. Колкото и да си известен, колкото и пари да имаш, здраве не можеш да си купиш. Също така им пожелавам да си вземат книгата и да прекарат няколко чудесни часа с героите в мистерията.

Снежана Галчева
Председател на Салон за българска култура и духовност и култура – Чикаго
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7