БЕЛИЯТ КОШМАР

image

Георги Михалков е автор на сборници с разкази, романи и драми като романа “Бягства”, издаден от КК “Труд”, сборника с разкази “Почивка на Карибите”, издаден от ИК “Жанет 45”, на романа “Преображение Господне”, спечелил конкурс на Министерството на културата, на сборника с разкази „Човекът, който подаряваше мечти” и други. Носител е на награди от литературни конкурси. Много от неговите разкази са преведени на различни езици. Сборникът му с разкази “Хубав сън” е преведен на корейски и издаден в Сеул. Член е на ПЕН-клуба и на Съюза на българските писатели



    В болничната стая белотата потискаше Мария. Всичко беше бяло: стените, тавана, плочките на пода, леглото, чаршафите, възглавницата,  шкафчето до леглото, абажурът на лампата. Струваше й се, че е потънала под бяла тежка лавина, която я задушаваше. Опитваше се да не гледа тази пронизваща белота. Затваряше си очите, но и виденията, които й се явяваха бяха бели. Бели планини, бели реки, бели облаци, мъже с бели костюми и жени с бели рокли. Никога не беше и помисляла, че белият цвят е толкова потискащ. Винаги й се струваше, че най-зловещ е черният цвят, цветът на смъртта, болестите, отчаянието, тъгата, страданието, затова не си купуваше дрехи, черни на цвят и избягваше черното, тъмнината, мрака.
    Лежеше неподвижно в болничното легло, със затворени очи и се опитваше да си мисли за нещо хубаво и приятно. Най-страшното беше минало. Операцията беше успешна, бързо се възстановяваше и след ден или два щяха да я изпишат, но сега белотата и тишината в стаята я притискаха мъчително и тя искаше да стане, да се затича по коридора, да излезе вън, където пролетта, долетяла с топлия южен вятър, галеше цветята, грейнали с пъстрите си багри, а дърветата се зеленееха и зеленият свеж цвят изпълваше всичко с надежда и радост.
    Наближаваше десет часа и Мария очакваше в стаята да влезе младата и пъргава сестра Весела, за да й даде лекарствата. Очакваше я с нетърпение, защото още в деня, в който я видя за първи път, си каза, че навярно никъде другаде няма по-сърдечна, по-добра и по-усмихната медицинска сестра. Внимателна и любезна Весела беше положила много грижи за Мария. Не само точно изпълняваше всичко, което лекарите й нареждаха, но беше изцяло отдадена на професията си. Родила се е за медицинска сестра и сигурно още от малка е мечтала за това, казваше си Мария.
    Вратата се отвори и Весела влезе. Носеше лекарствата, а заедно с нея стаята сякаш се изпълни с морски полъх с дъх на топъл пясък, солени вълни и безкрайна синева.
    -Как сте днес, госпожо Апостолова? – попита Весела.
    Мария я погледна и пак си помисли, че наистина досега не е виждала такава добра и толкова красива медицинска сестра. Лицето й беше гладко, леко матово, очите й меки като кадифе, веждите й малко извити нагоре, миглите й гъсти, а устните й - сочни като розови пъпки. Облечена в бяла престилка с бяла шапчица, изпод която се спускаха дълги гъсти черни коси, Весела приличаше на момиче, излязло от приказките.
    -Чувствам се добре – отговори Мария, - а вие как сте? И днес, както винаги сте усмихната и лъчезарна, сякаш никога нямате грижи и проблеми.
    -Не е така – каза тихо Весела. – И аз, като всеки човек, имам грижи и проблеми, но се опитвам винаги да съм спокойна и лъчезарна, както казахте.
    -Не мога да повярвам, че имате проблеми, винаги сте усмихната.
    -Да, искам болните да ме виждат усмихната. Това им дава сили и надежда, че бързо ще оздравеят.
    -Чудно какви ли проблеми може да има млада и красива жена като вас? –Мария искаше малко да поговори с Весела, да узнае нещо повече за нея.
    -Най-големият ми проблем е, че нямам квартира – отговори бавно и притеснено Весела. – Допреди две седмици живяхме заедно с една колежка под наем в голям и хубав апартамент, но колежката ми се омъжи. Останах сама, не мога да плащам високия наем и сега трябва да си търся квартира. Питах на няколко места, но наемите са непосилни за мен и не знам какво да правя.
    Мария я слушаше внимателно. Добре знаеше, че заплатите на медицинските сестри са малки и да се плаща наем не е лесно.
    -От къде сте? – попита Мария.
    Весела й каза името на градчето, но Мария никога не беше ходила там. Знаеше само, че е някъде в Балкана.
    -И родителите ми не могат да ми помогнат – въздъхна Весела. – Техните пенсии са малки и по-скоро аз им помагам. Затова дойдох и започнах работа тук, в тази болница заплатите на медицинските сестри са по-големи.
    Мария гледаше тъмни очи на Весела, в които сега не се виждаше усмивка, а тъга и загриженост. Приличаше й на малко безпомощно момиче, в снежнобяла престилка, изгубено в голям непознат град.
    Внезапно една мисъл озари Мария. Тя и мъжът й Антон живееха в двуетажна къща, близо до планината край града. Бяха само двамата, нямаха деца и Мария реши да предложи на Весела да живее у тях. 
    -Къщата ни е голяма – каза Мария – Бихте могли да живеете у нас. Ние финансово сме добре и наемът няма да е висок.
    -Благодаря ви, много сте мила. Това за мен е най-голямата помощ, която някой може да ми предложи - зарадва се Весела.
    -Ще ви дам адреса и когато ме изпишат, ще дойдете да видите къщата и да ми гостувате. Ако прецените, че ви устройва, можете веднага да се нанесете.
    -Благодаря ви, наистина не знам как да ви се отблагодаря – повтаряше Весела и усмивката й отново  озаряваше миловидното й, гладко като порцелан лице.

    Изписаха Мария от болницата, а след няколко дена Весела дойде у дома им, за да види стаята и да реши дали да я наеме. Мария я посрещна радостно. Стаята беше на първия етаж, не много голяма, скромно обзаведена, с легло, гардероб, маса, малка секция с книги, шкафче с чашки за кафе. Прозорецът гледаше към градината, а пред него се издигаше разклонено ябълково дърво. В коридора до стаята беше банята, а в другия край – трапезарията.
    -Спокойно ще ползваш трапезарията – каза й Мария. – Имаме два хладилника и единият ще е за теб.
    Мария я чувстваше вече много близка и дори не забеляза, че й говори на „ти”.
    -Благодаря ви, сърдечно ви благодаря.
    След месец Весела донесе малкото си багаж и заживя в дома на Мария.

    Дните минаваха незабелязано. Мария не виждаше често Весела, защото тя работеше на смени в болницата и беше ту дневна, ту нощна смяна, но когато двете бяха у дома, прекарваха времето заедно, разговаряха, приготвяха някакво ястие или десерт, понякога отиваха в магазина или на разходка в планината. Весела разказваше на Мария за детството си, за родителите си, за работата в болницата, за тежките случаи и за напрегнатите моменти, когато трябваше да се помогне на някой тежко болен. Мария също й разказваше за себе си, за училището, където работеше, беше учителка, обичаше професията си и децата. Понякога Весела усещаше, че на Мария й е мъчно, че няма дете, но Мария никога нищо не споменаваше за това. Антон, мъжът й, беше строителен инженер и се случваше често да е в командировка, и тогава  Мария се радваше, че Весела е у тях и не е сама в къщата. 
    Когато в живота няма големи събития, не се усеща как минава времето. Дните се изнизват един след друг тихо, незабелязано като водата в малък планински поток, чийто ромол едва-едва се долавя. След лятото идва есента, дърветата се обагрят в златисти, кафяви и червеникави цветове. Ябълките узряват и от есените слънчеви лъчи изглеждат по-гладки и по-лъскави. После започват дъждовете. Облаците като тежки тъмносиви брезентови платна покриват къщите, едрите дъждовни капки ритмично барабанят по прозорците и навяват някаква необяснима тъга. След това зимата покрива всичко в бяло, навред става тихо, че могат да се доловят и най-леките стъпки, които проскърцват по заснежените пътеки.
    Минаха близо две години, откакто Весела дойде да живее в дома на Мария и Антон и в началото на новата есен Мария забеляза, че Весела е бременна, но нищо не й каза, нито я попита. Очакваше Весела сама да й разкаже за любимия си, да сподели с нея плановете си за по-нататъшния си живот, но Весела мълчеше и изглеждаше някак замислена. Мария вече я чувстваше като дъщеря и беше сигурна, че рано или късно Весела ще й разкаже всичко. Е, така са сега младите, казваше си Мария, не бързат да се женят, жените раждат, а после бащите припознават децата си.
    Един ден, съвсем неочаквано, Весела каза на Мария, че ще се изнесе.
    -Може би отиваш да живееш при приятеля си? – попита я Мария. – Пожелавам ви да сте много щастливи и нали ще ми се обадиш, когато родиш. Ще дойда да видя детето ти.
    Весела само малко притеснено се усмихна и се качи в таксито, което я чакаше. След три седмици Мария й се обади по телефона и я попита дали вече е родила и тогава Весела й каза, че е родила момче. От тази новина Мария така се зарадва, сякаш тя самата беше родила. 
    -Браво, поздравявам те. Най-важното е ти и детето да сте здрави, а когато решиш, обади ми се да дойда да го видя и ако ме поканиш аз да му бъда кръстница, ще съм безкрайно щастлива.
    Мина месец, но Весела не се обаждаше и Мария започна да се притеснява, да се пита дали нещо не се е случило с нея, или с детето.
Една вечер вечеряха с Антон и на Мария й се стори, че той е загрижен и че навярно има някакъв проблем в работата, която беше трудна и отговорна. Строителите, с които работеше, нямаха опит, често допускаха грешки, а инженерите и ръководителите бяха отговорни за всичко. Мария чувстваше, че Антон се колебае и не може да реши дали да заприказва. Сякаш в очите му лежеше сянка. Погледът му беше тежък, загрижен и той избягваше да срещне нейния поглед. Ту неспокойно взимаше вилицата и ножа, за да нареже месото в чинията, ту пак ги оставяше на масата, като че ли се чудеше какво да направи. Мъчително преглъщаше хапките сякаш нещо стягаше гърлото му, но  най-после се реши и бавно заговори:
    -Знаеш, че Весела роди, има момченце.
    -Да, обадих й се – погледна го Мария. – Трябва някой ден да отидем да го видим, ще му купя нещо, може да е дрешка или нещо, което ще е необходимо на Весела.
    -Рано или късно всичко се научава – продължи Антон, и като че ли не чу какво казва Мария. – По-добре е да го научиш от мен.
    Мария трепна и уплашено го погледна.
    -Детето е от мен – изрече той на един дъх. – Аз съм бащата.
    Мария се залюля на стола. Пелена падна пред очите й и всичко пред погледа й изчезна. Сякаш някъде потъна. Внезапна тежка лавина я затрупа. Всичко побеля и не можеше да диша, както когато лежеше сама в бялата болнична стая.

Георги Михалков

София, 2019 г.






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7