За “Мъртвият град” на Иван Бързаков

Начална страница | Интересно | Литература | За “Мъртвият град” на Иван Бързаков

Препрочитайки отново и отново стихотворението на Иван Бързаков - "Мъртвият град", наградено по-рано тази година със специалната награда в поетичния конкурс "В полите на Витоша", в мен се пораждат толкова различни емоции - ярост, тъга, примесени с признателност и благодарност, че не мога да се въздържа от коментар. Тъга и ярост, заради истинността, която струи от всички строфи на стихотворението; благодарност и признателност, че най-сетне някой има смелостта и дързостта да напише тази истина, която всички наблюдаваме и отминаваме, оставяйки я да съществува сама като невидима. Но тя все пак е тук, въпреки нас или по-скоро заради нас - които мълчим, когато ни е даден повод да говорим, които предпочитаме да чакаме някой друг да се надигне вместо нас. А нощем се надига болката и недоволството, нощем не спят онези, които не приемат настоящата ситуация, но нямат възможност да ѝ противодействат.
Трябва да кажа, че това е единственото стихотворение в последните няколко години, които действително да заслужава награда. И не само, заради невероятната поетичност, изключителна структура и дълбок философски смисъл, но и заради това, че обръща монетата от другата страна - онази, която никой не иска да вижда, но знае, че я има. И тук, като в останалите му стихотворения, всяка дума е точно на мястото си и не може да бъде поместена, без да пропадне цялата структура на стихотворението. То съвсем целенасочено е написано в древногръцки стил и ясно личат неговите отделни смислови и композиционни части - пролог, действие и епилог. По този начин се създава усещането, че ние сме преки наблюдатели на тази драма и безмълвни участници, които не могат да се месят в изградената на сцената на живота пиеса.
Г-н Бързаков започва стихотворението с метафората на заспалия град, като че ли сам затворил очите си и потънал в собствените си самозаблуди - на хората, не желаещи да гледат вече, предпочитащи да ходят спейки и само да сънуват своя живот. Това е град на хора, които са забравили как да бъдат искрени и искрено да се радват, на хора, забравили корените си, обречени да се лутат в него, без да го чувстват като дом. Хора, угаснали като светулки, чийто пламък няма кой да разгори. Те самите са се уморили да се палят. Там Бог е убит и само църквите остават като каменни сгради, в които отдавна вече не се помещава вярата.
Бързаков прави дисекция едновременно на днешната действителност и на българския манталитет и психика, които са още една причина за неговото собствено положение. Защото българинът не е единен, защото вместо да подава ръка на съгражданина, близкия и непознатия, той насъсква кучетата - да го разкъсат. Поетът надниква зад панелните стени на старите софийски блокове, в които жени се молят безмълвно и с последна надежда, бащите отчаяно опитват да намерят работа, а както знаем, дипломи и знания тук са излишни, честните остават бедни и не се реализират. Децата се опитват да намерят себе си в отсъствието на родители, заминали да търсят себе си в чужбина. Просякът заспива в канавката, ако изобщо може да заспи, а нощта е толкова черна и скръбта така голяма, че дори птичките бягат оттук. Накрая на стихотворението градът не просто спи - той е мъртъв. И единственото, което ни остава е - да запалим свещица, ако ни е останало мъничко вяра. И вярата, според мен, идва след проглеждането, а целта на стихотворението е тъкмо такава - да ни накара да видим отвъд привидното, отвъд това, което желаем да видим, да видим и онова, което е непосилно за приемане. За да го променим. Да бъде!
Ирен Петрова






Оценете тази статия
3.25

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7