Стихове от Радка Анастасова-Топалова

Начална страница | Интересно | Литература | Стихове от Радка Анастасова-Топалова
image

Радка Василева Атанасова- Топалова e aвтор на пет поетични книги: „Шепа светлина”- 2004г., „Хляб и пръст”- 2006г., „Дъждовни очи”- 2009г., „На тишината гласа”- 2015г. и „Коя ли съм?”- 2017г.
През 2007г. написва История на ТД „Руен” по случай 50- годишния юбилей на Туристическото дружество.
Нейни стихове са награждавани в Национален литературен конкурс „Пролет моя”, „Мила Родино”,  в  Международен литературен конкурс „Лирични гласове”,Литературен конкурс на КТД „Нов живец”-Атина и др. Участвала е в  Международния фестивал за поезия „Духовност без граници”.
Публикации има в местния и периодичен печат, във в-к Литературен Пловдив, в-к Литература и общество-Варна, Литературен глас-Стара Загора, в-к на българите в САЩ и Канада „България СЕГА”, а също в списанията Матадор, Родопско слово, Животът в света на поезията, в сп. за литература и култура „Мечта за книга” на изд. „Буквите”, сп. „Черно и бяло”, в сборниците „Приятели в света на поезията”, в електронно списание Литературен свят, в литературните сайтове Plovdivlit, Litinfo, EuroChicago, стихи.ру.
Член е на Дружеството на Пловдивските писатели и СБЖ.


ЗЕМЯТА НИ

Душата на Земята често проговаря.
Стопяват се години. Разстояния.
 Историята - в каменно  сърце.
И оживяват времена
от тропот на копита
от долината на Тракийските царе.
Очите дирят гордата Родопа.
А царствена тракийка лее виното
от сладостта на древни гроздове.
Жужат пчели.
Благословено е наследството тракийско-
плодна пръст Земята ни
 … в която ще останем.


КАТО ЗЕМЯТА

Като земята съм.
Поемам от живота соковете
и отровните стрели.
На дявола делата зли
и ангелска десница.
Едва крепят везните
невидимата земна сила.
А всъщност съм жена.
Недрата ми са хлебни.
Глухарчето разпръсква
със мъха тревогите,
а обичта ме гложди под сърцето.
От онзи древен миг,
когато Бог ме сътворил
за първороден грях.
Да кърмя и отглеждам синове,
които да орат оврага
даже и сред бездни.
А моят дух да бди
при мене да останат
щом във неволя чезна.
Като земята съм…


КАТО РОЗА

В усмивката на слънцето родена,
избистря се след дъжд дъгата.
В сърцето- в светлината отразена,
пониква цветето от капчици тъга.
Така и с обичта ни. Безпогрешна.
На розата- вълшебен аромат.
Събрала нежност и надежда,
във пъпка за прекрасен цвят.
 Искрица в порива ни за живот.
Тя-трънчето в сърцето ни забито.
И тръпка от горчиво-сладък плод.
Със жилото се обичта отпива.

Последна песен във гръдта на птица.
Белязан с кръв достигнат връх.
Любов човешка,в заклинание на жрица
орисана да бъде ехото,което не заглъхва.


НЕЗАБРАВА

Забравих си някъде кърпата.
На нежност ухае къделята.
Пендарите стягат гръдта.
Вретено чертае годините.
 Напява чекръка старите имена.
Крусното на стана е сгърчено.
От чергата светят слънца.
Припяват момите по жътва.
И сърпове съскат без жал.
Ракойките падат откосно.
На баба „жътварската“
цепи полето.
И времето сякаш пониква
от нищото… някъде.
Забравих си кърпата.
Но корена…никога.


На хълмовете тайните
На Бинка Тотева

И совите и времето
си сменят перушината.
Над къщи. И панели.
Растат годините.
Понякога са бреме.
На седем хълма
тайните събрани,
ги отброява всеки ден.
Махало.
Тропот на копита.
И цъфнало мушкато.
 На сладко с мириса пък- есента.
Горчат завоите.
След върхове и поражения.
Остават хълмовете вечни.
И совите. И времето.
Във калдъръма.
В памет. И сърце.
И вените…на не една поема.


НА ПЧЕЛИТЕ

На  часовете тихото трептене,
когато тялото сънува
а будни мисли тръпнат в сетивата.
Когато истините дребнодневни
взривяват самотата.Мисля си…
Човек се ражда и умира сам.
След цял живот пътуване
един към друг- един до друг.
Остава обичта едничка само.
На камъка в сълзата.
И в полета на птица.
В протегната ръка
в мига на топлата зеница.
В нюансите на неизказан стих.
В мечтан нестигнат връх.
И в тишината на тревите,
които някой ден ще ни приемат
и ще разцъфнем в цвете
за нектара на пчелите.


ОТ ВЕКОВЕ

С дъха на чернозем и младо жито.
С вкуса на ябълка и дюля,
Земята ни с история пропита,
запазила е мириса на гюл.
По калдъръмите кънтят копита.
А древна, непокорна кръв,
от камъните още неотмита
напомня за Балкански лъв.
От ехото отекват върховете.
Историйо, от векове дали,
пренесла вехтите завети
вещаеш бъдеще от светли дни?






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7