Красота облечена в думи…

Начална страница | Интересно | Литература | Красота облечена в думи…
image

 Следващите стихове са изпратени до редакцията на вестник „България СЕГА“ с молба за публикуване. Отпечатваме ги в оригинален вариант, без редакторска намеса.

Пожелаваме на читателите си вдъхновение и положително настроение, четейки прекрасните слова!

 

ПЕСЕН  ЗА  БЪЛГАРИЯ

Щом  в  носия  съм стъкмена

среброшит  сукман

ти, Българийо, пред  мене

си  като  на  длан!

 

ПРИПЕВ:

Цялата  си  в  мойте  песни,

ти, Родино, знай!

Този  свят  със  тях  най-лесно,

Ще  те  опознай!

 

Странджа, Тракия, Балкана,

Пирин  планина…

Песен  от  де  да  подхвана –

свидни  до  една.

 

ПРИПЕВ:………………………….

 

Аз  запея  на мегдана,

млад и стар  играй.

Ти, Българийо, засмяна,

Песенен си Рай!

 

Автор Иван Демиров


 

ВЛАКЪТ

Бях  намислил – и  аз  ще  замина,

Както  младите  правят  сега.

Нямам нужда  от  род  и  Родина,

по-добре без  компас  по  света

 

И  сънувах, че  тръгнал  съм  даже,

със  луксозен  среднощен  експрес.

Мама  дойде  в  съня  да  ми  каже:

„- Накъде  тъй  безпътнико? Слез!

 

За  къде  си  без  род  и  Родина?

За  родът  ни  не  ти  ли  е  жал?

Аз  така  ли  възпитах  те, сине –

Да  замеряш  България  с  кал?..”

 

…И  разбудих  се, релси  не  тракат,

 а съм  стиснал ръката  в  юмрук:

Да  пътува, където  ще  влакът,

аз , Родино, оставам  си  тук!

 

Автор  Иван  Демиров


 

*   *  *

 

 

 

 


Мъртвият град

 

Всичко е преходно, вечна е само скръбта.

 

Заспал е градът – като мъртъв...

Потънал във черна измама.

Прокълнат.

На радости искрени извор пресъхнал.

Земята безплодна – без корен, без сок...

 

Отлетели,

 

колите замряха.

 

Звездите в душите

 

отдавна ги няма!

 

И светлините са занемели –

почти.

Като в някаква призрачна драма,

в която

са гръмнали Бог

и го чакат

в уплаха

всеки миг

да издъхне...

 

Едва ли,

обаче, са всички заспали.

Не вярвам!

Не спят

и не могат децата му скръбни.

В канавката –

 

сгърчил се просекът!

 

Оня, дребният старец,

с лицето на восък –

 

припаднал зад лавката.

 

(Днес не е нищо продадено).

Горе – жената,

с чело като пещ,

напразно се моли, безмълвно нарежда

в студената стая, без свещ,

 

бащата намръщен

 

да намери работа,

защото във шкафа е всичко изядено.

... синът, загубил всякаква надежда,

вторачил се в бутилката вино

на масата, със смъртоносни хапчета.

... детето

в съседната къща –

с родители в чужбина –

което

лежи с очи отворени и празни...

И глутница освирепели кучета,

кой знае от кого подучени,

които вият тук.

Подушили

 

трупа на гладния,

издъхнал някак си "случайно"

в огромния контейнер за боклук.

На който никога не кацат птичките.

 

Отчаян вой!

Пороят

дойде ли –

земята да измие –

ще се издавим всичките...

Моля, запалете свещичка

за нас, за големия град!

За упокой.


 


Проф. Иван Бързаков е български психолог, педагог и поет, създател на системата OptimaLearning® за максимално възприятие и развиване на мисълта и уникалния метод за бързо и дълбочинно проникване в изобразителното изкуство и за стимулиране на мисълта в цялостната житейска дейност – AOLIA (Accelerated OptimaLearning In Art).

Автор на няколко книги (поезия и лапидарна есеистика): „Яростно в скръбта“ (2009, 2014 г.), „В съня над пропастта“ (2011, 2015) и „Лумнали огньове“ (2013). За естетическите достойнства и високи идеали на поезията си Иван Бързаков е официално номиниран за Нобеловата награда за литература седем пъти  (2013, 2014, 2015, 2016, 2017, 2018 и 2019 г.)

Стихотворението „Мъртвият град“ получи специалната награда на националния конкурс за поезия „В полите на Витоша”, 2018. Не е публикувано никъде досега.


 

*   *   *

Минувачът

Той вървеше по улицата, населена
със следобедни фини шарки.
Не разчете дори табелата.
Бе попаднал на нея случайно.

Той вървеше...
Под балконите съхнеха локви.
Есента объркваше сетивата му.
Уличката бе глуха – толкова,
че да си намериш белята.

Той вървеше съвсем без понятие.
По бедрата си удряше в такт.
Като турист, закъснял за лятото.
Като пътник, изпуснал влак.

Той вървеше. Прескочи камък
(този не беше негов).
Засвирука дори през рамо.
Усмихна се и се протегна.

Смигна весело на съседката
със онази небрежност, която обичам.
Закачи децата. Якето си наметна
и се засмяха момичетата.

После седна на тротоара, 
замисли се и стана.
Забърза се. След това се сепна.
Беше есен и мръкваше рано.
Беше есен и раждаше за последно.

След това стигна до праг,
поизтъркан отгоре.
Пусна слънцето да залезе.
Поослуша се малко. 
После вратата отвори.
И в живота ми влезе.  

Автор Елица Кръстева

*   *  

Сърцето на Шопен

Този дъжд като восъчна връв е навързал звездите
и небето прилича на леяна циганска свещ.
Аз вървя и нозете ми целят ноември в гърдите,
и сърцето му още е топлото дъно на пещ.

Този дъжд е октава от куп раздробени акорди.
Свири някъде златни клавири небесен Шопен
и разлиства сред мокрите облаци свитъка нотен 
на забравено лято, заплакало скришом за мен.

Този дъжд е пътека, павирана с кленови плочи -
още градус по-долу и пътят ще стане на лед.
Три магнитни опашки на свраки са трите му точки...
До безкрайност вървя, а домът ми е крачка напред.

Този дъжд не тежи. Той се ражда във форма сонатна.
Като шушнеща шуба от злато е късният ден.
Катедралната зима и мен ще положи в земята,
но ще бъда горещото лятно сърце на Шопен.


Автор Петя Цонева

 






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7