От черните щъркели до историческите хроники – запазено пространство на писателя Бойко Беленски

Начална страница | Интересно | Литература | От черните щъркели до историческите хроники – запазено пространство на писателя Бойко Беленски
image

Всяка пролет, щом усетя аромата на вятъра, който променя и възражда за живот, се оглеждам да видя долетели щъркели – символ на нещо ново и хубаво. Със спомен, останал от детството и с детската вяра, че щастието и късметът ще ни съпровождат през цялата година. Но днес вече престанахме да вярваме в щъркели, а как искаме те да идват при нас? За съжаление все по-малко можем да ги видим вече в твърде урбанизираните места в България, които са далеч от представата ни за  чистота на природата. А черните щъркели определено са рядкост. Така както вече станаха рядкост чистотата на отношенията между хората и паметта ни към миналото – не за да се връщаме към него и да оставаме в плен на исторически събития, а за да помним това, което ни прави българи и личности. Може би за това писателят-сладкодумец, белетристът и доктор по история Бойко Беленски е избрал едно място, в което прекарва голяма част от годината. Място, от което черпи спокойствие и се зарежда енергийно и творчески. Това е село Поповяне, на един хвърлей място от София по посока Самоков, разположено в красива котловина – Палакарията /наблизо минава и река със същото име/ и сгушено между планините Витоша, Рила и Плана. Място щедро предпочитано за посещение от красивите и редки птици – черните щъркели. Може би и щъркелите и писателят са убедени, че има за какво да му се доверят. През 2017 г. излезе изследването на Бойко Беленски  „Поповяне във въртопа на времето“, в което авторът разкрива една малка част от природата, бита, нравите и обичаите на хората от това уникално, но малко известно българско село. За запазената богата лексика на специфичния диалект, за майсторството на гозбите, които могат да се намерят единствено тук. И съвсем естествено е и читалището на селото „Светлина 1940“ да стане място, където книгите на Бойко Беленски да бъдат представени на културната общественост, както от селото и региона, така и от София. Все още се помни и поетичното „Щъркелово четене“, проведено преди няколко години, на което водещите на събитието Бойко Беленски и писателката Божидара Цекова приканват гостите да четат свои стихове: Атанас Капралов, Анджела Димчева, председателят на СБП Боян Ангелов, Васил Сотиров, Димитър Бежански, Наталия Ерменкова, поетът с китара Ивайло Диманов и др. Богат и много наситен на върхове и напрежение е животът на Бойко Беленски. Определено е един от малкото щастливци, защото никога не го оставя да е скучен и да тече в бавното русло на навика. В момента той е Председател на Клуба на писателите-криминалисти „Саламандър“, който е правоприемник на българската секция към международната асоциация на писателите-криминалисти (AIER). Благодарение на него и работата на целия творчески състав в клуба, през 2018 г. беше възстановена поредицата на легендарния инспектор Стрезов - герой от криминалните загадки „Решава логиката“ на култовото списание „Космос“. Създател на героя е Светослав Славчев, главен редактор на списанието. Поредицата с инспектора започва от 1968 г. и поради изключителния интерес, криминалните загадки излизат в няколко книги: „Инспектор Стрезов решава“ /1981/, „Инспектор Стрезов излиза от прикритие“ /2002/, „100 криминални загадки на инспектор Стрезов“ /2010/ и последната „Завръщането на инспектор Стрезов“ /2018/. В нея са включени 14 крими шедьоври на 14 автори, между които Бойко Беленски, Божидара Цекова, Боряна Дукова, Весела Люцканова, Тео Буковски, Ангелина Дичева и др.                               
След 1989 г., когато в страната се създават условия за присъствие на мафиотски модел, Бойко Беленски се захваща с нещо, за което определено може да се каже, че е като ходене по ръба на бръснача. Създава поредицата от достоверни романи „Недосегаемите“, в които представя истински факти и документи, които взривяват общественото пространство. Интересни и любопитни, изобличаващи и крайни, те събират фокуса на вниманието върху него. И макар че в анализа на фактите, авторът е изключително прецизен, последствията не закъсняват. Случват му се все „случайни“ неща, едно от които е по чудо избегнатата катастрофа, близо до околовръстния път на София. Книгите на Бойко Беленски „Братята на Юда“,„Недосегаемите“, „Двойникът на Сатаната“, „Между апокалипсиса и ада“, „Прегръдката на Совата“, „Похищение“, “Да се довериш на дявола“, „Месия без мисия“, Адреналин“, „Отмъщението“, „Да те закука Сокол“ и др. не са от еднодневките, които ще бъдат забравени с прочитането на последната страница. Тези негови книги определят цяла една епоха в развитието на съвременното ни общество, която закономерно преминава през всички задължителни етапи.
Бойко Беленски е доктор по история и съвсем естествено е неговото внимание да се насочи към миналото ни. Изключително ерудиран човек, той не търси скучни теми, които се тиражират и харесват, а някак си естествено се насочва към тези, за които достойно се е замълчавало и които във време на зависимости услужливо са били подминавани.  Безспорно една такава тема е  противоречивата историческа личност на политика Стефан Стамболов. Малко и недостатъчно е да се каже, че книгата на Бойко Беленски „Стефан Стамболов – воля за държава“ се чете на един дъх. След прочитането й се разместват пластове, променят се понятия, откриват се други светове. Виждаме умението на автора да ни преведе през сложните обществено-политически отношения в Следосвобожденска България и заедно с това да изгради един пълнокръвен човешки образ на титана политик, ненадминат дипломат и истински българин. Умелото съчетаване на исторически факти и художественото им пресъздаване, карат всеки читател да почувства величието на една личност, в чиито ръце е съдбата на народ и държава.
В романа „Поличба“  авторът отново ни отвежда в един отрязък от историческото време, за което се знае малко. Сагата е за въстанието на Петър Делян, за когото се смята, че е син на Гаврил-Радомир и внук на великия цар Самуил. Въстанието, оглавявано от Петър Делян /около 1040 г./, е на българите от Македония и Поморавието против византийското подтисничество и е едно от най-мащабните бунтове в средновековната ни история. Бойко Беленски прави от историческите документи интересно художествено четиво.
Другите му романи на историческа тематика са: “Кан Тервел – Спасителят“ /2016/, „Цар Калоян“ /2017/, „Съзидателят кан Омуртаг“ /2018/, „Възмездието на Телериг“ /2018/. Авторът много увлекателно и изключително професионално, анализирайки историческите паметници, ни въвежда в тези далечни епохи. Пред читателите оживяват различните владетели, с които всяка нация може да се гордее. Българският владетел Тервел спасява Европа от нашествието на арабските орди, защитава световния град на блясъка – Константинопол и в края на живота си се оттегля от света и става монах в една обител. Един от най-могъщите владетели, непобедимият цар Калоян, разбива мита за величието и рицарската мощ на Латинската империя. След коварния заговор и убийството му, той оставя една могъща държава, към която дори и враговете му се отнасят със страхопочитание и респект. Въпреки че е наследник на страшния Крум, миротворецът Омуртаг е надарен с мъдрост и изгражда силна държава без войни. Държавникът Телериг е първият в средновековната ни история, който по дипломатичен начин успява да се отърве от външните врагове, допуснати в политическото му обкръжение. Авторът не случайно е избрал тези велики владетели и държавници, както и историческото време, в което те пренаписват световната история. Той успява да предаде и какво се крие зад силните царе, умели дипломати и воини, които нямат право да бъдат слаби, в името на великото дело.
Интригуващият писател, човекът с изключително въображение е и един много интересен събеседник, с неизчерпаема информация за всичко около нас и нещо много важно - с чувство за хумор, което в последно време хората, като че ли забравиха, че съществува. С него темите на разговор никога не свършват. С удоволствие говори и за мястото, където се чувства най-добре и където прекарва доста време, за да пише. Неговата светая светих – къщата му в село Поповяне. С особена гордост разказва, че там има най-много щъркели от глава на населението, включително и черни, които не се хранят с риба.       
Всяка история, разказана от писателя Бойко Беленски, се превръща в едно истинско пътуване във времето – минало, настояще и бъдеще. В тези истории всеки избира по нещо за себе си – в какво да повярва, какво да промени или превъзмогне. А може би започва, като мен, с онзи детски навик да търси щъркели ... и да вярва в тях.                
Предлагам на читателите на в. “България СЕГА“ едно интервю с писателя Бойко Беленски.

С.Г.: На корицата на книгата ти „Месия без мисия“ издателството  предупреждава, че книгите на Бойко Беленски пристрастяват. Защо и към какво се пристрастява читателят? Какво очаква да намери там, което го няма в реалния живот?   
Б.Б.: Това предупреждение се отнасяше за периода когато пишех Достоверните криминални романи от серията „Недосегаемите“ и поредицата „Престъпни схеми“, които са остросюжетни, увлекателни, заразителни – просто пристрастяват читателя и го карат да поглъща книгата на един дъх. Причината е следствие на тематиката – случващото се в подземния свят, а навярно и на майсторството в поднесения текст, колкото и нескромно да звучи. Опитвам се да пиша увлекателно, със психологизъм. На случайно през 2004 г. издадох първия български психотрилър „Адреналин“, в който се разказва за сериен убиец.
С.Г.: Дали българинът чете между редовете в твоите достоверни романи? Търси ли и нещо друго, което иска да знае?
Б.Б.: Между редовете се чете само, когато има символика, намеци, недомлъвки. А в книгите ми почти няма премълчани неща. Действителността е показана такава, каквато беше. Затова и имах доста проблеми (преследване, пукане на гуми, изхвърляне от пътя, сваляне на болтовете на предно ляво колело на колата, ръгане с нож…). Всичко бе регистрирано през онези бурни години в жълтата преса. Отразено е доста подробно там. Сега, макар и шеф на Клуба на писателите криминалисти „Саламандър“, преминах към историческата тематика. Писането в това направление е по-трудоемко, но не предизвиква такава нездравословна ответна реакция…
С.Г.: Как  и защо „лошото момче“ от социализма, се превърна в положителен герой още в началото на 90-те години, както в живота, така и в литературата? Не стана ли това много бързо за една ранна демокрация?   
Б.Б.: Преходът беше планиран още през 1985 г. в Москва. Затова и в бившия СССР и у нас в Българя нещата се развиха идентично. Спомнете си сериала „Бригада“ и други филми. За да се реализира девиза: „Не щете социализъм, ще ви накараме да съжалявате за него“, се премина към осъществяването на бруталния преход и изграждането на дивия капитализъм. За целта бяха нужни монолитни, добре организирани структури. А бившите силови състезатели, когато приключваха своята състезателна дейност, както и уволнените служители на службите от МВР,  бяха най-подходящи за това. Така се случи тяхното сливане в нерегламентирани групировки и създаването на описаните от мен „Поразяващи мълнии“ в романа „Недосегаемите“ - книга, която претърпя вече две издания. А момчетата с пари, хубави коли и ефектни жени много лесно стават идоли за подражание на подрастващите.
С.Г.: Известният с борбата си срещу калабрийската мафия Ндрангета Джанкарло Брегантини – италиански архиепископ, написа книгата „Не можем да мълчим“. Ти защо предпочете да не мълчиш?
Б.Б.: Като собственик на сп. „Оръжеен магазин“, правех по 3-4 стрелкови турнира, дори в онези времена уреждах победителя да получава за награда боен пистолет. Тогава имаше възможност за това. Около редакцията се въртяха както мутри, така и действащи полицаи. Бях вътре в нещата и това ме изкуши отново да посегна към перото, макар 14 години да бях мълчал. Демокрацията ме свари с 9 издадени романа, някои от които имаха много големи тиражи и веднага се изчерпиха. Например „Братята на юда“ (40 000 екз.). Но като видях колко стремително нацията ни се опростачи, мислех си, че българинът вече никога няма да посегне към книгата. За щастие се бях излъгал…
С.Г.: Заради романите ти през последните няколко години определено може да се каже, че си от съвременните майстори на историческото повествование. Пишеш за една от най-славните епохи на държавата ни, когато под ръководството на велики владетели е побеждавала империи и е била фактор в геополитическо отношение в един размирен район. Вид предизвикателство ли е това?   
Б.Б.: Освен, че ме готвеха за военен разузнавач - гръцки направление, но напуснах и заминах да уча журналистика в град Лвов (Украйна), по-късно защитих докторат и в Москва. Първите ми книги бяха документални исторически повести. След като се квалифицирах – отново се върнах към първоначалната тематика. Дълго се бях готвил за това, защото романът „Поличба“ (за цар Петър Делян, внука на Самуил) замислих още през 1978-9 година. От тогава започнах да събирам материал, да се готвя, а го реализирах едва  33 години по-късно. С течение на времето всеки писател става зависим. Колкото повече пише и по-успешно, по-трудно може да се откъсне от белия лист (в случая от клавиатурата). Забелязвам, че и ремисията - периода между отделните творби се скъсява. Винаги си казвам: „А сега ще почина поне половин година“ и докато чета по следващата тема (а подготовката е много важна, трябва да се усвоят хиляди и хиляди страници, по 150-200 на ден, когато съм във форма) в главата ми нещо започва да клокочи, „вулканът“ изригва и лавата застива във вид на тестова „магма“.
С.Г.: Защо историческият роман е един от най-предпочитаните в постмодерната ни литература? Смяташ ли че те насърчават националното ни съзнание?
Б.Б.: Преди десетилетия се написаха много хубави исторически творби, които оставиха трайни следи в литературната ни памет. Но много от тях бяха идеологизирани и обременени от изискванията на времето и условията, в които живеехме. Сега изникнаха още артефакти, преосмислиха се някои неверни твърдения и се наложи и в литературата нещата да се коригират. Трябваше да се запълнят някои празнини. А това интригува читателите, които са по-малко, но по-качествени.
С.Г.: Как ще коментираш думите на сър Уинстън Чърчил: „Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират“.
 Б.Б: В България процъфтява уникален феномен: колкото по-бедни са хората и в безизходица, толкова повече разчитат на своя късмет. Ние например имаме около 300 000 нерегистрирани официално иманяри и десет пъти повече лековерници, които с последните си левчета купуват лотарийни талони и търкат ли търкат, без да съобразяват, че единици са печелившите и рекламата на един щастливец се върти поне цял месец по телевизиите. Бил съм и в този бизнес, знам за какви шашми и за какъв грабеж става дума, защото операторите трябва да печелят и да живеят охолно, а парите за наградите се сумират от балъците… Значи представете си за каква епидемия става дума и за колко изиграни лековерници... В същото време България е на трето място в Европа след Гърция и Италия по открити и още неоткрити съкровища. И тук епидемията е неконтролируема. Няма стимулиращи закони в това направление и зад границата нелегално се изнасят невероятни уникати, които можеха да останат в нашите музеи и да носят приходи за държавата. Така, че Чърчил е прав, както в повечето случаи. А ние писателите сме длъжни на базата на наличното да създаваме и оставяме своите литературни иманета.
С.Г.: В едно интервю, по повод писането на книги, казваш: „нашите теми минават през сърцето“. В него остава ли място и за нещо друго?
Б.Б.: Аз съм естет и ценител на красотата, особено женската. Очите са ненаситни. Не случайно се казва: „О, Боже, като ми отне възможностите, защо не ми отне и мераците…“ Затова съм се уединил на вилата си между четири планини и чета, пиша… Иначе ще стана разноглед.
С.Г.: Сега нещо лично - цитирам Ерих Мария Ремарк: „Човек трябва да обожава жените или да ги напуска. Няма средно положение“. Какво е мястото на жените в твоя живот?
Б.Б.: Само веднъж съм се влюбвал истински и пагубно. Това чувство щеше да ме изпепели и погуби. Превъзмогнах с много усилия фантазното несъответствие между представи и реалност. Така се спасих. Това бе в периода, когато не пишех, а правех пари с испанците (фирма ШАНС, президентът й Хуан Матео, бе бивш адвокат на Диего Марадона) телевизионното бинго и се отърквах около хазарта, макар да го мразех...
С.Г.: Какво е посланието ти  към читателите на в.“България СЕГА“ в Чикаго?   
Б.Б.: При толкова много въпроси и изчерпателни отговори – то място не остана. Все пак – четете само добри автори и интересни книги, от простотиите се затъпява. И обичайте България. Върнете се нахъсани, за да променим условията, за да се справим с консуматорите. Ние стискаме зъби, но на вас разчитаме… На човек му трябва много малко, за да е щастлив. Надеждата, че нещата ще се оправят, ни крепи. Българите имат потенциал да са лидери във всичко.

Снежана Галчева –
Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго

в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7