Литературният критик Юлий Йорданов: Любовта пали пожара на кръвта

Начална страница | Интересно | Литература | Литературният критик Юлий Йорданов: Любовта пали пожара на кръвта
image

Пътят на Юлий Йорданов в литературата тръгва от родния му град Лом. Там завършва средното си образование в политехническата гимназия „Найден Геров”. Дипломира се във философския факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски”, а след това и във факултета по журналистика.
Творческата му дейност започва в ломския вестник „Народна трибуна”, на чиито страници печати първите си литературно-критически статии и краеведски изследвания, за да премине по-късно в областните вестници „Септемврийско дело”, „Дело”, „Вселена” и „Монт-прес”. В последния е отговорен редактор и отговорен секретар. Бил е кореспондент на няколко софийски вестника, в които публикува оперативна литературна критика и краеведски изследвания. Носител е на две международни награди за публицистика през 1978 и 1985 година, на почетната грамота и плакет на общобългарския комитет „Васил Левски”, на званието „Почетен краевед” на Съюза на краеведите в България, на почетната значка на Монтана и на Русенския университет „Ангел Кънчев” за литературна критика, на наградата „Журналист на годината” на Синдиката на българските учители, на почетния знак „Кръстьо Пишурка” и на кмета на Община Лом, на почетната грамота на Съюза на българските писатели, на почетната грамота на Съюза на българските журналисти и на други отличия. Член е на Съюза на българските писатели и е кореспондент на съюзния вестник „Словото днес”. Член е на Съюза на българските журналисти. Литературен критик.
Предлагам на читателите на в. „България СЕГА“ едно интервю с Юлий Йорданов – неизчерпаем източник на енергия, събрана от историята и живота на предците ни, наситена с днешното и която ще ни преведе към идващото утре. Също и негови спомени за големия ни белетрист Йордан Радичков, по повод 90-годишнината от рождението му.


С.Г.: Наричат Ви „Пазителят на духа на Българския Северозапад“. Защо?   
Ю.Й.: Ами, то приятели ме наричат и „Перото на Северозапада”… Благодаря за въпроса, но аз мисля, че това е една метафора, макар и да има много истина в тези определения. Силно е казаното. Е, да! Стремя се с живота и присъствието ми на този свят горещо да обичам Българското. Моето лично убеждение е, че човек без корен няма и ако не се обръща към него, за да го насища с житейски хумус и жива вода, то той ще изсъхне. Трябва да уважаваме традициите на своя род, да се срещаме с хората от него за добро и за лошо, и да бъдем петимни към радостите и болките на своите роднини. Щедро да им подаваме рамо, когато се нуждаят от него. Иначе няма да е справедливо да търсим тяхното. В това отношение не бива да се колебая и дори да се замислям, а направо да действам. И още нещо – то е въпрос на градуса на обичта към рода и родината. Нали любовта към родината и човека тръгва от родния дом, от родния край. Не знаеш ли нищо за него, ти не си пълноценен да се радваш на живота, да воюваш с екзистенциалните му миазми. А оттук ти не си в състояние да създаваш истинска литература.

С.Г.: В едно свое интервю казвате, че пишете „щом кръвта ви заговори“. Какво е кодирано там и как се активира?
Ю.Й.: И понеже започнахме да си говорим с метафори, ще ви кажа, че няма по-неспасяемо нещо на този свят от пожара на кръвта. Този пожар не се гаси нито с океани вода, нито със съвременни химически съединения! Случайно ли патриархът на българската литература Иван Вазов пише „…не се гаси туй, що не гасне…”? При мен този пожар е неугасим, защото така съм се родил; така съм устроен – и искрицата е в състояние да лумне и се извиси пожарът на кръвта. Не съм се замислял защо така се паля. Може би защото моят род е дал кръвна жертва пред олтара на Отечеството. А тази жертва не се забравя вече няколко поколения преди мене. Затова, когато някоя миазма на екзистенциалното се изпречи на пътя, кръвта заговорва и пожарът избухва.

С.Г.: „Съдба, прободена от перото“ е студия за живота на една талантлива, но недооценена писателка и поетеса Яна Язова. Защо толкова талантлив, ерудиран и достоен човек като нея, не е получил заслужено признание?
Ю.Й.: Моето познанство с Яна Язова стана някакси спонтанно. Възпламени го добрият ми приятел, писателят Георги Марковски, родом от село Василовци, Ломско. Бях студент, когато той ме заведе на нейното погребение. Онова, което видях в гробищния парк в софийския квартал Орландовци; онова, което чух от друг писател – Георги Томалевски – минути след като оловния ковчег с полуразложения труп на Язова буквално бе хвърлен в изкопания трап – така както се погребва самоубийца, но Яна не е самоубийца, а насилствено и мъчително убита, подпали кръвта ми. Бях твърде млад – студент във философския факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски” и не осъзнавах високите волтажи на напрежението от изживяното събитие. Яна Язова – писателката - блеснала с таланта, чаровността и младостта си, и станала първа българска литературна сила през 30-те години на миналия век - от 1944 до 1987 година, е зачертната, не се разрешава издаване на нейните книги, а онези, които са издадени, са инкриминирани, т.е. иззети от библиотеки, книжарници и книгомани, ииии подложени на аутодафе. Такава мярка спрямо тази писателка е предприета, защото тя се оказва костелив орех: не превива глава, не прави чупки в кръста и не се поставя в услуга на новата обществено-политическа формация. Причината е в нейното твърдо свободолюбие. Заливана от завистта, злобата, ненавистта и алчността на нейните колеги по перо, я пращат в „гроба” на изолацията. А такъв човек как да получи признание?! Даже и днес нейният гроб – жилището във вечността - е заличен. Мен обаче, ме озадачава един факт – предсказателността на Язова. Ето какво казва тя в единственото интервю с нея преди 1944 г., дадено за в. “Литературен глас”: „Пробих си път с желязна броня. Направиха ми я от калено желязо тия, които ме въведоха в тоя литературен свят, защото от постоянен опит знаеха какъв град от недоброжелателство и злоба, и интриги се изсипват върху новодошлия...” Това лято се навършват 45 години от гибелта на писателката, ноооо смъртта на тази 62-годишна жена остава енигма. Не е никак случайно, че вече четвърта година осъществявам моя национален литературен маратон „Яна Язова – енигма, фатализъм, реалност”. Творческите вечери преминават при пълни зали, а да не говоря с какви океани от въпроси ме заливат хората. Поради този интерес и защото открих още документи и факти, пристъпвам към второ, допълнено и преработена издание на „Съдба, прободена от перото“.

С.Г.:  Какво според вас липсва в трилогията й „Балкани“ (“Левски“, „Бенковски“, „Шипка“), тъй като тя е издадена по чернови, запазени в Централния държавен архив?
Ю.Й.: Липсва оригиналът! Върху него Язова е правила корекции, нанасяни на ръка. А нали разбирате, че това е редакция на текста, която върху черновите не съществува. Все пак хубавото е, че романите са издадени и читателите имат възможността да се докоснат до епическата трилогия, където Яна Язова изпробва една колкото прозрачна, толкова и трудно изпълнима техника за сцепление на литературната фикция с историческия факт: тя цитира многобройни източници, документи или свидетелски спомени, възстановява с кинематографична детайлност баталните картини. Превръщайки Левски или Ботев в романови персонажи, тя влага в репликите им откъси от запазени текстове, излезли изпод перото им. Романът „Левски“, според проф. Дойно Дойнов, и днес си остава единствен и ненадминат. За да го напише, писателката работи по оригиналните документи, а съпругът й - инж. Христо Йорданов, откупува архив на близък сподвижник на Левски, изписва от чужбина ценни и скъпи книги за Османската империя - на цената на един апартамент тогава.

С.Г.: Вие сте наследник на славния род на Дядо Цеко Петков - Воеводата. Известно е, че лично руският император го е посетил в болница след раняването му, за да му връчи Георгевския кръст за храброст. Разкажете ни нещо повече за този случай.
Ю.Й.: Ще си сложа ръка на сърцето, за да кажа, че именно от родови мотиви се роди и идеята ми да напиша книга за моя далечен родственик Дядо Цеко Петков – Воеводата.   Впрочем, книгата „Орелът с ангелската душа” написах под въздействието на моята родова памет. Воеводата Дядо Цеко Петков е четири поколения преди мене и това, което в рода ми се знае за него, това, което е документирано и се съхранява в Националната библиотека „Свети свети Кирил и Методий”, в Троянския манастир, в няколко музеи, в това число и в Сърбия, и в библиотеката на Народното събрание, ме подтикна да проуча внимателно нещата и да напиша тази художествено-документална книга. А докато я пишех, у мене говореше кръвта. Само описанието на родословното дърво, което направих със съдействието на моите роднини, е 128 страници. Този човек живee 74 години. Раняван е 28 пъти. По време на Кримската война 1853-1856 година лекува смъртоносна рана и руският император го посещава в болницата, за да му връчи „Георгиевския кръст”. Моите роднини дори говорят, че руският самодържец го е дарил и с имение някъде около Одеса. Ама Воеводата не е потърсил и не се е възползвал от този недвижим имот, а документът за него е изгорял заедно с други ценности, които е съхранявал в квартирата си в Белград, при пожар, докато е бил в легията на Раковски. Той е единственият българин, който забива едно от златните гвоздейчета при освещаването на Самарското знаме в Плоещ на 6 (18) май 1877 година. Сформира отряд с доброволци и през декември същата година превежда войските, предвождани от генерал Карцов през Троянския проход. След освобождението като най-възрастният народен представител е председател на Народното събрание. И... е отровен от български чорбаджия, защото предложил през имотите му да се построи мост над река Лом, за да се улесни движението на хората. Е, хайде кажете ми, това не е ли изповядване на народностни ценности?! И... как да запратим в забвението да прашясва там истината за този човек, и за историята от онова време?!

С.Г.: Като краевед в изследванията си търсите корените на традицията, произход на думи, обичаи, облекло, психология на поведение и мислене ... Българите, като нация, имаме ли усещането за богатството и разнообразието на това историческо наследство?  
Ю.Й.: Българинът като еманация на духа е неръкотворно съкровище. Ще припомня, че на 27 ноември 2014 година Междуправителственият комитет на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство, на сесия проведена в Париж, вписа единодушно "Традицията на производство на чипровски килими" в Световната представителна листа на елементи на нематериалното културно наследство. По този начин ЮНЕСКО даде достойна заслужена оценка и признание на чипровските килими, а те получиха видимост пред международната общност, давайки надежда за ново възраждане на килимарството в Чипровци. Вижте какво богатство откриха археолозите с Панагюрското златно съкровище, или Рогозенското и Якимовското съкровище. Или находката в долината на тракийските царе. Килимите на Чипровската школа изобилстват не само с красивата си като изработка шевица, нооо се оказва, че имат и лечебно въздействие. Я се опитайте да разгадаете кодирания замисъл в пафтите или носиите не само на Северозапада… Ами иконите и иконостасите по манастирите?

С.Г.: Назад във времето, дори и до днес, народните читалища винаги са били средище на културна и образователна дейност. Какво е различното, което те ни дават?  Имат ли бъдеще?
Ю.Й.:  В четиринадесетата ми книга, чието заглавие е „Босоног по стърнището на белия лист“ обстойно разказвам за духовното развитие и на читалищата, като огнища на духовността. Моята теза е, че именно те и манастирите са съхранили българския дух във вековете на османското господарстване по земите на хан Аспарух. Няма друга държава в света, където да съществува такава форма на духовност. Ето, вие живеете в САЩ, но там няма такава самобитна форма като българските читалища, които да пръскат светлината в душите на хората. Аз съм кореняк ломчанин и се гордея, че „по гроздобер” в размирната 1856 година даскал Кръстьо Пишурка основава едно от трите първи български читалища. Е, друг е въпросът, че в нашия ХХI век тук-там се намърдаха в читалищата индивиди, които са като „търговците в храма”. Нооо ще дойде Видовден и те ще бъдат изгонени от там.

С.Г.: Най-новата ви книга е с интересно заглавие „Босоног по стърнището на белия лист“. Къде тръните се усещат повече – на белия лист или на полето?
Ю.Й.: Тръни се срещат навсякъде! По-важното е да не буреняше литературната ни нива. А бурени – колкото щеш! Питам себе си – питам и читателите: какво щеше да стане, ако белият лист имаше душа? Как ли кански щеше да вие тя и да крещи, усещайки как разни – някои ги наричат графомани, пък аз – перодръжковци – дращят върху него със стихове, в които поезията отсъства или белетристични опуси без послания към читателя?

С.Г.: Известният български писател Емилиян Станев, на въпроса какво е необходимо на един писател, отговаря така: „Да притежава култура, обществено чувство и чиста съвест“. Това според Вас достатъчно ли е днес?
Ю.Й.: Вие ме настъпихте по мазола - Емилиян Станев и Йордан Радичков са едни от моите кумири в белетристиката. Те са моя Еверест! А аз съм долу – в равнината. Ако трябва да продължа мисълта на Емилиян Станев, бих казал, че освен тези качества, писателят - нашият съвременник – е наложително да притежава и висока гражданска позиция. И да я изразява с открито чело. Ама не да е в услуга на някоя политическа окраска! Не и да е независим, защото всеки е зависим от нещо! Писателят, ако иска да е истински, трябва да е необвързан! Да бъде като Яна Язова. Ето в бъдещата ми книга пиша за писателя Змей Горянин, който е мъченик – също като Язова. А Змеят през 1950 година написва епиграмата:
Всички честни патриоти
Ботев имитират –
ах, защо ли като Ботев
и те не умират.

С.Г.: Какво е посланието Ви към читателите на в. „България СЕГА“?
Ю.Й.: Живеем в буреносно време; време, в което доброто и злото са в апогея на своя антагонизъм. Веднъж като си говорехме с Йордан Радичков, разположени уютно в неговия хол, де да зная как ми хрумна и го попитах: „Бай Йордане, по какво ще различиш добрия от лошия човек?” Той ме погледна изпитателно, позамисли се, па рече: „Човекът ще познаеш по огъня! Злите хора оставят след себе си пожарища. Добрият човек оставя подире си огнище.” Ето поредната мъдрост на философа от Калиманица. Умно го е казал. Друг е въпросът дали се замисляме над дълбокия подтекст, кодиран в изречената истинска сентенция. Нали знаете, че животът многократно е доказал колко вреди на човечеството нанасят злите хора. И точно тези злини са пожарищата, за които говори Радичков. А огнището на добрия човек пръска топлина, сгрява душата. Аз си мисля, че няма по-силен огън от този, горящ в човешкото огнище.Също като пожара на кръвта! Впрочем, народът много точно го е казал „Завистта и злобата нямат почивен ден!” И тази истина е вековечна. Пък аз ще добавя: некадърниците завиждат, кадърните се доказват какво могат! А пък Змей Горянин в друга своя епиграма казва:

На живота в блатото
все така си става –
все потъва златото,
а боклукът плава.   
Чувствате ли колко много истина се съдържа в тези късички четири реда? И това е истина, обгорена от жаравата на живота; истина, изпитана и доказана от самия живот.




Магическата вселена на философа от Калиманица

Юлий Йорданов
Чета интересна книга. Употребих епитета интересна и си мисля дали той е най-точният, за да я характеризира. Защото тя е и някак си особена. В нея няма нито главен герой, нито второстепенни.
 Е, ще рече читателят, като каква ще да е тази книга без тия персонажи. Пък при това и интересна.
 И е прав: та, нали по каноните на теорията на литературата всяка творба трябва да си има и главен герой, и фабула, и поанта, и кулминация, па и епилог.
 Да, така е, но в тази книга такова нещо липсва. Тя е една вселена, изпълнена със самодиви, врабчета, жаби, коне, кучета, верблюди, тенци... И те са в една суматоха. И думи, думи... Толкова думи, които се скитат из четивото, че на четящия умът му да зайде.
Брей, чета си аз книгата, провирам се из тая джунгла от слова и да си призная, чувствам се отлично. Не, чувствам се комфортно. Също като, когато преди има-няма трийсетина и кусур години седях комфортно в просторния хол на техния автор Йордан Радичков. Да се замаеш от обстановката: отвсякъде си заобиколен с картини, а и домакинът един такъв - уж обикновен човечец, пък като вземеше да говори слабоватият на пръв поглед перчемлия, се получаваше магията. Започваше да ръкомаха. Личеше си, че има харизмата на благодумец.
А да гостуваш в дома на писателя, човека, земляка Йордан Радичков, си е живо блаженство. При това поканен от самия него и заведен не от кого да е, а от академик Петър Динеков.
 Случи се така, че по онова време бях стъкмил една книжка, ръкописът на която привлече дълбоко уважавания от мене академик. И той изяви желание да подаде ръка на един млад - не много познат нему човек - дръзнал с перото си от брега на Дунава да дели мегдан със столичните мастити автори. Прочете моите писания и ме повика на приказка, от която ми стана ясно, че ще пише предговора към книгата ми. И тъкмо разговаряхме по проблемите на литературната критическа мисъл, телефонът иззвъня. Динеков вдигна слушалката: „Да, да не съм забравил. Но с един твой земляк от Лом разговаряме, та като свършим ще дойда... Ами, не зная, но ще му кажа...” И като затвори, ми каза „Радичков те кани на гости!”
Тия думи за мене бяха истински шок. Да гостувам у дома на такъв колос в литературата ни; да се докосна до неговата „светая светих”, си е истинско щастие. При това Радичков канеше човек, когото не познава. Нима му беше достатъчно динековата характеристика „Земляк”?!
Влязохме в жилищната кооперация на столичната улица „Оборище” № 22, недалеч от Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий”. Посрещна ни средна на ръст жена с някаква особена осанка на лицето - Сузи, която много се зарадва, щом и подадох купената пътьом тройка алени рози. Радичков се ръкува най-напред с Динеков, после раздруса за запознанство десницата ми.
Настанихме се около масата в хола и приказката потръгна от само себе си. Отначало се чувствах неудобно, но после взех да се окопитвам и тайничко извадих тефтерчето си и си записвах по нещо от казаното. А беше интересно. Много интересно – също като тези неща, които сега чета в книгата „Скитащи думи”. Прави чест на братята Бобокови, че са се сетили да издадат даваните от Радичков през последните тридесетина години интервюта.
Чета и имам чувството, че бай Йордан и сега е пред мене, в оная карирана риза, с която го запомних в хола, и разкрива не само интересни страни от своите общувания с белия лист, но ми позволи да надникна в творческата му кухня. Беше откровен. Говореше на пресекулки, но смислено и със съответната логическа последователност. Такъв го виждам и в интервютата на колегите. Дори той не скрива и болките, и огорченията, които са свивали сърцето му през различните години от творческото му битие.
Чест прави на интервюирания, че се доверява на интервюиращия. Ето вижте с какво откровение той говори за онази съкрушителна рецензия, която преди много години академик Тодор Павлов му е написал. Та, тя е прозвучала като „решение на Политбюро на ЦК на БКП или постановление на Министерския съвет” от ония години. Радичков обаче не се уплашва от нея, а я посреща хладнокръвно. После идва развръзката. Академикът лично го кани на вечерята по случай 80-годишнината си. И дори го слага да седи до него, а в словото си му се извинява за грешната оценка. Петнадесет години той е носил греха си към Радичков. А когато разговаряхме, писателят сподели пред мене и Динеков, че Павлов даже се е чувствал конфузно и някой-друг мускул трепвал на лицето му.
Малко по-различна е историята около пиесата „Образ и подобие”, която навремето списание „Съвременник” публикува. Тогава в главния герой - царят, заменящ царството си за кон – някои оприличиха Тодор Живков. И тези някои бяха съветниците на Първия, които се видяха като „различните по цвят тоги”. Живков обаче, не е отварял дори и дума за пиесата.
Чета „Скитащи думи” и все повече в съзнанието ми се натрапва мисълта, че това не са обикновени интервюта, а някакъв особен компендиум. Един своеобразен симптом на философия та на човек, излязъл от дълбините на народа и дълбоко сраснал се с народната душа и психология. И тази философия е характерна за цялото творчество на писателя от Калиманица. Нещо повече - тя е един медиум на самопознанието на този творец-мъдрец, към която той е отправил авторското си кредо. Това си личи от всеки написан ред.
Кой знае защо имам усещането, че интервютата са една открита и на места дръзка изповедалност, на която Йордан Радичков не само подлага себе си, но и предразполага читателят да сподели неговите терзания и трепети.


Снежана Галчева – Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7