Поетесата, която събира разпилените български сърца

Начална страница | Интересно | Литература | Поетесата, която събира разпилените български сърца
image

Колкото по-голяма отговорност носи човек към изреченото слово, толкова повече то натежава в пространството. Това особено важи за поетите, които с малко думи събират Вселената в шепа и ако потрябва я разсичат с яростта на любов и омраза. Те са тези, които въздигат и рушат, променят и спасяват... Духовното измерение няма граници и рамки, поетите на България също. Извисяват духа си над ограничения и забрани – свободен и търсещ. Понякога пишат със стиснати зъби, но с отворени очи, за да „видят“ това, което бушува в сърцето им.                        
Поетесата и писателката Ники Комедвенска е живия пример за това как се създава истинско изкуство днес, в материалния свят на компромиси и зависимости и каква е цената за това. От битката й за съхранено достойнство в недостойното битие и от яростта й за истината, която се потъпква всеки ден, се ражда стих, като изтръгнат стон. Без компромис и крачка назад. Защото смята, че все още има надежда светът да се промени и доброто да стане малко повече, като баланс на противоположностите. Думите в поезията на Ники Комедвенска създават един словесно експресивен натюрел, който не може да бъде сбъркан с нищо друго. Както не може да бъде сбъркано и усещането за категоричността на чувствата й, преливащи от сила и искреност. Любовта на жената и майката, принадлежността към род и история, достойнството на Човек и творец, морал и ценности са темите, които присъстват в творчеството на Ники Комедвенска. Поетичният й стил е изчистен, римите следват естествено и прецизно се вписват в ритъма на стиха. А казаното в него отеква като тътен и ехото заглъхва болезнено и дълго.
Ники Комедвенска е автор на стихосбирките „Свят за лудите“, „Педя душа“, на сборник с разкази „Целият скапан свят“, на забавно- хумористичната повест „За чудо и приказ“ и др. „Свят за лудите“ печели конкурса за дебютна книга „Дамян Дамянов“. Творчеството й присъства в много литературни сборници и алманаси, гостувала е на различни културни форуми в страната и  чужбина. Поезията й е печатана в издания в Европа и САЩ.   
Предлагам на читателите на в. „България СЕГА“ едно интервю с Ники Комедвенска.
Снежана Галчева – Председател на Салон за българска култура и духовност - Чикаго
в. „България СЕГА“                       

С.Г.:  Ники, смятам, че творците имат мисия, изпратени са да оставят нещо след себе си, което не може да бъде направено от никой друг. С твоята поезия ти какво даваш, променяш или спасяваш?
Н.К.: Да, творците са хора с мисия, макар в днешното време тази мисия да изглежда почти изгубена кауза. Особено за един малък народ, който все повече се разпилява, и за един свят, който се научи да мрази всичко, а най-много себе си. Какво мога да му кажа аз, с какво да го утеша и да му дам надежда? Мога ли да се преборя с постоянното облъчване на медиите, които денонощно втълпяват, че животът е по-черен и от дявола, че всяка мома с килограм силикон е модел за подражание, че невежеството е гаранция за успех?... И все пак някой трябва да изрече цялото това пропадане на глас, да го изкрещи мълчаливо и болезнено. И дори никой да не го чуе, дори да го гледат с унизително съчувствие, както гледат безобидния луд, писателят трябва да каже истината, защото е отговорен единствено пред Епохата. Тя е неговият създател и съдник. Лично за себе си смятам, че мога само да опитам да променя човека, да му дам надежда за малкото добро, което крепи света. Ако повярва в него, ще се спаси сам.
С.Г.: В рецитала на Салон за българска култура и духовност в Чикаго – „Музикално-поетична импресия“, твоите стихотворения развълнуваха истински присъстващите. Кое е нещото, което дава криле да се ражда поезия, когато духът е потиснат и тялото приковано от умора? Българинът има ли нещо в повече, за да прави това?
Н.К.: Не си мислете в никакъв случай, че поезията е изящен полет между шесто и седмо небе. Това е кръст и колкото по-голяма е отговорността към словото, толкова по-тежък е кръстът. Ако питате дали има катализатор за поезия, ще отговоря, че аз нямам такъв. Това са стихийни процеси, зависими единствено от климата на сърцето. Колкото до българите, те са целунати от Бога. Просто не искат да видят светлината на тази целувка.

С.Г.: Още звучи в мен стихотворението ти за небесносинята пеперуда, послужила за пир на мравките, но „тялото й още диша с последните остатъци от лято“. Този лов на пеперуди има ли го и в нашия човешки живот?
Н.К.: Този лов е метафора на днешното човешко съществуване, когато битието изяжда собствения си дух. Може да звучи хиперболизирано, но не е. Човешкият егоцентризъм започва да придобива плашещо големи размери. Казват, че човекът е венецът на природата, но ако това е така, то той все повече се покрива с тръни, а цветът по него безнадеждно умира. Ние сме само една брънка от необходимости. И все пак! Една мъдра жена ми каза, че ако злото беше повече от доброто, този свят отдавна да се е свършил. Вярвам й.

С.Г.: Познаваме силата на думите, които могат да въздигат и да сриват светове, сама ти казваш „думите са нож и оставят белег от рана“. Мислиш ли, че пространството усеща как го  нараняваме с всичко негативно, изречено от нас, и то връща ли се отново някъде и някога?
Н.К.: Словото е енергия, абсолютно съм убедена в това. Трябва много да внимаваме, когато боравим с подобни сили. За съжаление, рядко си даваме сметка какво и най-вече как го назоваваме.
С.Г.:Напоследък като че стана модерно да се подценява патриотизма, любов и принадлежност към род и история. В твоето творчество те присъстват категорично и яростно, изстрадани са с болката на ранена вълчица. Какво е за теб страната, в която си родена и в която си останала да живееш?
Н.К.: Да, нихилизмът вече е голяма част от нашето осъзнаване за родова принадлежност. Той е подхранван и от външни, и от вътрешни сили. На един глобален свят родолюбието не само му е ненужно, то пречи. Само че това се отнася пак за малките народи, които трябва да бъдат вкарани в един мултикултурен модел, какъвто на практика не съществува. Какво означава да се откажем от собствените си традиции? Означава да приемем чуждите. Което и се случва – под формата на търговия и реклама ни се продават готови културогеми, които ние с глупашка радост възторжено приемаме. И купуваме. На един обединен свят културните различия няма как да му пречат, защото те са част от световното богатство. Но на една идеология – със сигурност.
Да, аз съм родена на тази дълготърпелива земя, наречена преди много векове България! Тя е земята на моя баща и на бащата на баща ми, и на още много бащи, родени и живели тук. Аз съм българка – по кръв и по дух. Нямам друга земя. И точно защото я обичам, мога да разбера както чуждата обич, така и чуждата болка.

С.Г.: Как може да се съхрани връзката между поколенията? Кои са съхранените ценности, които нашето поколение ще предаде на следващите?
Н.К.: Дали децата ни ще осъзнават своята духовна същност, зависи изцяло от нас. Ако те не познават традициите на земята си, ако са останали без родова памет, вината е само и единствено наша. Паметта и познанието за себе си не само че не създават пречки да си гражданин на света, а напротив – премахват всички ограничения да се почувстваш част от цялото. И да бъдеш отговорен за неговото съхранение. Свободата е дълг – към себе си, но най-вече към другите, към всичко, което ни заобикаля. Ако човечеството узрее за това, то ще може да постигне така жадувания световен мир – пълна хармония на вселената.
Не знам какво и доколко сме съхранили ние като цяло, но мисля, че не всичко е изгубено. А и децата сякаш сами усещат колко е важно да не забравят кои са и все повече търсят начин да намерят верния път. И тук, колкото и невероятно да звучи, все по-голяма роля играят българските читалища. Те са тези, които приобщават младото поколение и му разкриват тайния код на българската шевица, изкуството да твориш красота от природните багри, приказките на нашите баби, песните за юнаци и самодиви, за вехти войводи... Оказва се, че тази почти архаична форма на образование е най-устойчивата и най-успешната връзка между отделните генерации.

С.Г.: Определят те като бунтар, а Недялко Йорданов те нарича„прекрасно лудата Ники Комедвенска“. Лошото момиче ли си или стихия, която не се помества в рамка? Река, която дълбае свое корито?
Н.К.: Аз съм само обикновен човек, един от многото, един от всички.

С.Г.: Какво и как би искала да промениш, ако имаш възможност за това?
Н.К.: Бих искала да измъкна надеждата от кутията на Пандора. Време й е вече да излезе на бял свят. Затова и в най-отчаяния си вик винаги оставям една последна глътка надежда за човека до мен. И след мен. А това става единствено със слово, защото то е в началото на всички начала. Просто няма друг начин.

С.Г.: По света са пръснати много български творци, които живеят и дишат с българското си съзнание.  Какво трябва да се направи, за да може те да станат част от националната ни култура? Българските културни институции не са ли длъжници към тях?
Н.К.: Българските институции са длъжници на всички нас, не само на творците. За съжаление, този сектор е изоставен изцяло на чуждите фондации и пазарната джунгла. И писателят се изправя пред мрачния избор да задоволява масовия вкус, да лее захарен сироп на петъчната чаршия и да предава словото за десет сребърника, за да не умре от глад, или гордо да падне на бойното поле на истинската литература. Пазарно изкуство – това е абсолютен оксиморон! 

С.Г.: Какво ще пожелаеш на читателите на в. „България СЕГА“ в Чикаго?
Н.К.: Да помнят кои са. И да не забравят, че родолюбието не е въпрос на география.


Мога да гледам с часове задъхания бяг на реката и да слушам тихия шепот на листата, докато се опитвам да разгадая магическите им знаци.
Не успях да засадя дърво, макар да опитвах много пъти…
Обичам града си, земята си, но най-много обичам езика си. Думите, с цялата им красота и многозначност, ме опияняват. Вярвам, че на този свят няма оръжие, което да притежава тяхната мощ. Думите са това вълшебно нещо, което ни прави хора.
Какво искам от живота? Да ми даде достатъчно време, за да завърша започнатото.
Какво искам за детето си? Една България, която с гордост да нарича родина.


Възразявам все да съм злодей,
да съдират кожата ми сива!
Плачеш ли? О, моля те, недей!
Свикнал съм до смърт да ме пребиват.
 
Свикнал съм да бъда все беглец-
нямам даже сламена постеля.
И ме гони не един ловец,
в лошото сърце да ме застреля.
 
Но не съм жесток и подивял,
не убивам с кървава захапка.
Вярваш ли ми, че не съм изял
ни едно дете с червена шапка?
 
Аз съм само вълчият Гаврош,
дето в пущинаците се свива.
Просто някой трябва да е лош.
Просто някой трябва да убива…
 
И не искам пак да бъда крив-
нека съм поне веднъж добрия!
Приказка, в която съм щастлив…
Ако още няма, измисли я!

 
Сълзи
Нараних го със гняв. А не беше виновен за нищо.
И не знам откъде тази ярост във мен се отприщи.
Безобиден добряк – малко смахнат, дете на квартала.
Все забързан напред в бели дънки и тениска бяла.
Нараних го… Защо? Просто леко ме бутна със рамо.
И не се извини. Все едно, че изобщо ме няма.
Закрещях му „Глупак!”, а гневът за сърцето ме хвана.
Всяка дума бе нож. И оставяше белег от рана.
Мои думи добри, как така ви нахраних с омраза?
Бях готова за бой. Само дума да беше ми казал.
Ала той замълча. Прекоси на обидата мрака
и протегна ръка, и за моите думи заплака.
Бяха само сълзи, моя гняв приютили без право.
Малки колкото миг…
А във всяка от тях се удавих.
Ники Комедвенска

След бурята
И изведнъж реката полудя…
Повлече гневно камъни и клони
и бреговете стръвно с длан изрони,
и в кал удави празните гнезда.
А бе като жена по своя път –
извиваше снагата си честита.
И не един добитък се засити
и се въргаля в хладната й гръд…
Но лятото, щом спихнеше от глад
и лъсваха ребрата й до голо,
отдръпваха се тънките тополи
и я кълнеше страшно всяка гад.
И тя търпя – не ден, не два, не три…
Изправи пресушените си кости,
измоли тоя страшен дъжд от Господ
и всяка твар по пътя си затри.
А след това отново се прибра,
брега си подреди от двата края,
усмихна се, по-слънчева от Рая,
от ангел по-смирена и добра.
… И никой не посмя да я ругае…
Ники Комедвенска



Вечно твоя
Знам, че ни разделят светове –
аз не съм родена за светица.
Кой ще иска с теб да прикове
мен – недоразкаяна вълчица,
дето носи гордо своя грях
и не коленичи пред амвона.
Никой жив не знаеше, че бях
твоята единствена икона.
Каза ли им колко нощи вих
и проклинах дявола и бога?
Три пъти света обиколих,
за да те забравя. Но не мога…
И се скитам – призрак уморен.
Дирите ми – кървава пътека.
Кой не хвърли камък върху мен
от омраза и от злоба?! Нека!
Ще приема всяка участ. Знам –
само тази обич ме спасява.
Ти ще се завърнеш свят и сам,
мен за векове ще ме забравят.
Но когато тръгнеш по света,
спомняй си понякога за мене –
как ти бях и хляба, и солта…
Подпис:
Вечно твоя Магдалена



Едва ли ще забравя тази есен –
сновяха шепа мравки като луди
и влачеха към процепа си тесен
една небесносиня пеперуда.
Животът й, за този свят излишен,
за долния бе пиршество богато.
Но аз видях, че тялото й диша
с последните остатъци от лято.
Видях крилото, тръгнало нагоре,
сковано във извивката на здрача,
как падна. И небето се отвори.
А после есента видях да плаче.
Запомних я с жестоката гощавка,
с тъгата без илюзия за чудо.
А в шепата ѝ куп човеко-мравки
празнуваха лова на пеперуди.
Ники Комедвенска


Как се живее в България???
Леко, приятелю, леко –
кой както може, шамари я
вече от няколко века.
Просто прилича на баница
в стара пробита гаванка:
кеф ти – разпасана граница,
кеф ти – фалирала банка.
Инак й пазят огризките
нoвите западни братя –
искаме или не искаме,
вече е членка на НАТО.
Питаш защо си налягаме
всичките вехти парцали
в тази нещастна България,
кучета щом са я яли…
Знаеш ли – всички империи,
тъпкали нашето знаме,
вече са прах и мистерия,
вече отдавна ги няма.
Само Балкана ни, стария,
пълен е с тайни пътеки.
Ако ще газиш България,
леко, приятелю, леко!



Тази любов ...
Тя заспива до мен и със първото слънце отлита…
Ни с ръце да я милна, ни с черно въже да я стегна –
тази моя любов, като пясък на Господ в очите,
ни със живите жива, ни с мъртвите иска да легне.
Девет страшни години откакто със нея се знаем –
сухи клони плете, свежи корени в мене забива.
И макар че отдавна душата си носи назаем,
още хапе до смърт. И до смърт ме боли като жива.
И защо ми е, Божичко, обич такава незрима –
да тежи като кръст и да пари под лявото рамо!
Да засява съня ми с мечти – все едно, че я има,
а когато посегна към нея, да знам, че я няма.
Вече делник не помня какво е, какво е неделя –
като сянка на гробище свикнах по тъмно да крача.
Имай, Господи, милост и стреляй! В сърцето й стреляй!
Аз за жива не бих!
Но за мъртвите знам как се плаче…






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7