БЪЛГАРСКИЯТ ХЛЯБ

image

Беше  преломната 1990 година. Отваряха се границите и много хора хукнаха като окошарено до тогава стадо, не само свят да видят, но и да оцеляват в спонтанно възникналата  повсеместна криза. Дойде златното време на „куфарната търговия”.
    Един ден и аз тръгнах със сюрията на еднодневна екскурзия до Румъния. Румънците още си бяха в кошарата, границите им малко по-късно се отвориха, та в оная година пътищата към близките и по-далечни румънски градове бяха задръстени от наши коли с екскурзианти. Нямаше кой знае какво да се купи от там, но все пак… нали е чуждо, винаги е по-интересно и търсено. Тогава, в тази еднодневна екскурзия разбрах, че всъщност не те, а ние сме били за тях по-интересните, защото какво ли не им продавахме в тази разменна търговия! Ново, старо втора ръка, залежало някъ- де по складовете.  И те с опулени от изненада очи и видима радост  приемаха нашите стоки не само като  хубави, но и като „божествени”. Независимо от по-сетнешния нихилизъм, който ни се втълпи от политиците като  унизително чуждопоклонничество… но това е друга тема.
    Темата на този  спомен е „хлябът наш насущний”, който в по-общ план, като метафора, ни дава  достатъчно  самочувствие, което би трябвало  по-рационално да се използва от нашите управници пред  чиновниците  от Брюксел. Защото въпреки официалните си речи, продължават да ни гледат под вежди и като  дълбоката провинция на Европейския съюз… Още  в първите минути при пристигането си в Констанца продадохме нашата стока и влязохме в гастронома да похарчим  спечелените леи. После, в малкото време до обратния път, успяхме да се поразходим из центъра, да видим витрините и цените отблизо, та да бъдем по подготвени за следващата еднодневна екскурзия. Та, докато раз- глеждах една голяма витрина, приближи се към мен мъж от Третата възраст и ме заприказва на български. Българин бил от  Търновско, а жена му – от Пловдив. От млади години не са стъпвали на родна земя, не са ги пускали. Сърцето му заигравало, когато  видел българин и чуел родна реч или българска песен… Старецът се оказа отворен, приказлив, изрече в монолог и още много носталгични откровения. Накрай ме попита: „Кога пак ще дойдеш тук… кога ще се видим?”
    - След две седмици – му казах, може би със същата кола.
    После с доста голямо притеснение той изрече:
    - А-а… мога ли да те  помоля… нещо от България да ми купиш?
    - Няма проблем, стига да го има в магазините. Защото и рафтовете на нашите магазини се поизпразниха.
    Той пое дълбоко въздух и каза:
    - Искам един пресен, български хляб да ми донесеш!
    - Хляб ли!? – учудих се на странната му молба, защото румънците обикновено си поръчваха дрехи, промишлени стоки, кухненски прибори, после неуверено добавих: - Но вие нали… си имате хляб? Не стига ли…
    - Не, не! – махна той с ръка. – Слава Богу, хляб все още си имаме. Искам… искаме с жената български хляб! Поне веднъж да му се наситим.
    - Добре, дядо, нямаш проблем!
    След две седмици пак бях в Констанца, този път с личната си кола. Той беше ми начертал на лист къде живее, как да го намеря. Намерих дома му много лесно. Беше си в къщи с бабата. Като ме видяха, че в една от двете торби носех не един, а пет хляба, много се зарадваха и ме поведоха към кухнята като най-скъп гост. Дори и кучето на син- джира веднага се приспособи към тяхната сърдечна радост – започна весело да ме лае… Когато седнахме на масата и изкарах останалия „армаган”, който им носех, той пробута настрана подправките, кока колата, домашната ракия, домашния сироп и всичко останало. Прекръсти се, взе с две  треперещи ръце хляба, целуна го и с вълнение каза:
    - Ей, покрай тоя хляб се върти живота на човека… И наша- та радост, и нашата мъка, и нашата вяра…  И е  най-сладък там, където си роден, той ти е най-силната връзка с родната земя…

    По целия обратен път към Варна все тези негови думи бяха в ушите ми. Толкова се бях увлякъл в размисли за хляба, който е „най-силната връзка с родната земя”, че за няколко  мига бях навлязъл в насрещното движение. Този обикновен човечец в чужбина така идолопоклонно беше оценил хляба, който му занесох, както не само ние в България, но дори и хлебарят не го оценява!

Автор: Планимир Петров
Редактор: Панчо Недев
От книгата  "Човешки истории"






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7