Смъртта на тертеплията

Начална страница | Интересно | Литература | Смъртта на тертеплията
image

    В малко балканско селце се родило момче с невероятна съдба и с още по-невероятен край на земната му пътечка…
    Нарекли момчето Горан. Рано останал без родители, затова може би и рано секнал интересът му към учението. Макар че близките му добре се грижели за сирака, той твърде бързо възмъжал, за да разбере, че с чужда помощ не може цял живот да се живее. Бил принуден да остави учението, за да поеме съдбата си в свои ръце. И заживяло момчето със своя честен и творчески труд.
    Каквато работа захващал, все с ум и майсторлък я вършел. Със златните си ръце, както се казва. Задомил се с добра и работна мома от селото, дошли по реда си и децата. Първо – два близнака, после – още две близначки. Такова плодородие селото не помнело! Наложило се на щастливия, но още по-загрижен за семейството си Горан, да работи неуморно, извънредно и качествено. Така той непрекъснато разширявал и подобрявал своята творческа работа, за да получи прякора си от най-добрите майстори в региона – „Горан Тертеплията”. А след време и да ги надмине, както се виждало и говорело за него. Всички чираци и калфи от селото и околността идвали да се съветват за това-онова в строителния и други занаяти, които бил много добре усвоил. И той на драго сърце отговарял, обяснявал, показвал…
    Така в хода на времето Горан Тертеплията станал баш майстор на няколко занаята, даскал на младите чираци и калфи, поп, кмет и съдия на селото, тъй като всички го уважавали като честен и справедлив човек. Но както често се случва, само близнаците, синовете и дъщерите, не могли да оценят духовното богатство, майсторлъка и човешката му доброта. Защото като всички млади, практични хора, гледали го повече в ръцете, а не в очите, с мълчаливите въпроси, какво ще им даде, какво ще им остави като завещание тази негова обществена почит и слава…

    Когато Третата възраст го поздравила с „Добре дошъл, майсторе!”, а още повече, когато жена му – вярната спътница в живота му – се поминала, старецът Горан Тертеплията се отдал, с „душа и сърце”, на другата си човешка доброта и всеотдайност – да се грижи за къщата и домашните си животни, за зимнината на децата и внуците, макар че пръснати по широкия свят, те все по-рядко го навестявали. Не го оставял на мира и генът на строителната страст. Почти всеки ден обикалял с домашния си любимец, Кучето, строителните обекти в селото и близките села. Ей тъй, да види как върви работата, да се срещне с новите майстори, бившите му ученици; да се заговори с тях, да им посочи с бастуна си видимите грешки и пропуски; нова плочка да залепи в нечия баня, ъглова тухла да  положи зад канапа, отвеса на врата или прозорец да поправи „на око”…
    Тези обиколки и срещи, тези ценни съвети, които продължавал щедро да раздава на хората, крепели всъщност неговите духовни и физически сили, вярата му, че още малко може някак да бъде полезен. Макар че 80-те му години все повече натежавали на ума, главата, ръцете и краката. Съветвали го хората от махалата и селото: „Е, хайде стига толкова, майсторе!... Малко ли си направил, малко ли добри спомени си оставил?... Спри, заживей по-тихо и спокойно остатъка от живота си…”

* * *

    Ето че дойдоха пред прага на къщата му и 90-те години. Като че ли неусетно и за самия него. Защото имаше късмета възрастта да не го повали на легло с коварни и тежки болести, да не му ограби и почерни вярата в утрешния ден, да не го прегърби, да не набразди чак толкова дълбоко старческото му лице. Но все пак годините му бяха безмилостни. Натежаваха все повече на обувките и бастуна му, отнемаха светлината на очите му, ръфаха като гладни псета физическата му сила. Само бодрия му дух и свежия му ум все още не можеха да докоснат…
    В навечерието на 90 годишния си юбилей дядо Горан Тертеплията, разпрати хабер на голямото си семейство да се събере в голямата къща. „Елате, деца – им писа, – че следващ юбилей за мене може да няма… Моля ви, елате… ще има двойно, прясно агнешко – за масата и за багажниците ви! Елате, че вече започнаха да избледняват лицата ви пред очите ми…”
    Кризата беше голяма…
    Дали заради нея, или заради юбилея, не можа да се разбере, но за чест на децата и внуците, и за дълги коментари в речника на селските клюкари, всички  се отзоваха на молбата на стареца. Най-напред дъщерите му, относно трапезата. „Ще го направим, тате, агнето с ориз… да остане и за другия ден” – му каза едната дъщеря по телефона. „Не, не съм съгласна – каза му другата – ние искаме да бъде яхния!”
    Изненадаха го и синовете в разговора по телефона, защото и техните първи думи бяха пак за обреченото агне: „Ще го опечем, тате, на жарава, в трап. Така ще го приготвим, по хайдушки, че после като го хванем за краката и го вдигнем, от друсането месото му да попада в тавата!”
    Тогава той цял ден и цяла нощ мисли, натъжен и засегнат. „Е-ех, мили мои!... Това ли трябваше… само за това ли път ще биете от хиляди километри?... Да не сте станали хайдути в далечната чужбина, че искате агне по хайдушки
да ми готвите за юбилея!?”
    И взе, че прати четири еднакви отговора до децата: „За агнето… аз вече реших, как да го сготвим, след като дълго мислих и умувах върху вашите предложения. Нито на ориз, нито на яхния, нито по хайдушки… Като курбан ще го приготвим! В най-големия казан, да има за цялата махала, за цялото село, че да ме помнят и правнуците…”

     Та  стана юбилеят, тъй както го бе намислил и решил – за чудо и приказ, за песен и легенда, която още се носи от вятъра по всички околни села…
    Сготвиха курбана в следобеда на предния ден, в навечерието на юбилея, когато синове и дъщери, внуци и правнуци, напълниха старата къща и огласиха цялата махала. И точно когато жените готвеха масата и всички с нетърпение чакаха курбана, старецът се изправи от почетния си стол, чукна няколко пъти с вилица по  една празна чаша и каза:
    - Чуйте сега  моята дума, деца мои!... И не искам никой… ама никой, да прекърши юбилейното ми желание… Сипете само за мене от курбана! А вие… потърпете до утре сутринта… Разбира се, като скъпи мои гости, няма да останете гладни – поръчал съм да сготвят за вечеря дреболиите и от второто агне, което комшиите заклаха…
    Тези неочаквани думи стреснали, учудили, разтревожили цялото му домочадие. Докато синовете и дъщерите му мълчаливо се питали с погледи: „Защо?...Как така?... Да не би?...” –  една от снахите, най-устатата, пошепнала доста високо, че всички  покрай нея да я чуят: „Че то на 90 години… нормално е да откачи човек!”
    Тежко и съвестно му било на бай Горан Тертеплията, че развалил настроението на всички свои близки, но стискал зъби и с последни сили задържал натежалата влага в очите си, за да не капне издайнически на масата.  Но знаел какво прави, тъй като все още бил с ума си. Хапнал набързо от курбана, докато жените вече мълчаливо сервирали току-що донесените дреболии от съседската къща. Извинил се, че не е добре от щастливите вълнения и се прибрал в стаята си, като помолил никой да не го безпокои. Не можал да заспи, защото чакал малките часове на нощта. И чак когато всички  се прибрали по стаите си и тишината превзела  голямата къща, юбилярят станал да се изкъпе и избръсне в банята. Върнал се в стаята си, отворил внимателно гардероба, за да не вдигне подозрителен шум и извадил от дъното бохчата с отдавна приготвената последна премяна…
    В ранната утрин, подгонени и в съня си от някакво тревожно предчувствие, двете му дъщери влезли на пръсти в стаята, видели баща си проснат по гръб на леглото, костюмиран, с вратовръзка, с най-новите си обувки, със скръстени на гърдите ръце; понечили да изкрещят, но най-първите им думи заседнали на гърлото. После с омекнали нозе и треперещи ръце, с тихи, ситни стъпки приближили леглото. За да пипнат студеното чело на баща си и първи да прочетат предсмъртната му бележка, изписана с разкривени букви:
     „На този ден дойдох на белия свят, на този ден си отивам завинаги, щастлив заради вашето щастие, деца мои… Този мой край отдавна го знаех, защото всичко в живота ми до тук беше смислено и подредено… затуй ми измислиха и прякора – Тертеплията. Дано и живота на вашите деца и внуци да бъде така… смислен и подреден, че на стари години да ви идват по-често на гости, но не само за курбани и печени агнета по хайдушки, а от човешко уважение и християнска почит… А за курбана, който бяхте ми приготвили, пробвах го снощи, много е добър. Малко пресолен, но… в тая криза… ядва се…”

    Повече от трийсет години живее този спомен, обръща се вече на легенда и песен, допълва се и се украсява, но никъде по близките села не съм чул още отговор на най-важния въпрос: „Дали смъртта на стареца е била наистина предизвестена от съдбата, както е писал в бележката, дали е била естествена, или… някакво майсторски прикрито самоубийство!?”


Автор: Планимир Петров
гр. Варна
за в. „България СЕГА“

__________________________________________________________________________________

Разказът е изпратен за публикуване до редакцията на в. „България СЕГА“ от наш читател.






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7