Конят

image

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, Салон за българска култура и духовност ви  представя Александър Касабов и неговия разказ „Конят“. През 2017 г. авторът участва с този разказ в международния литературен конкурс „Изящното перо“, организиран от Салон за българска култура и духовност – Чикаго. Творбата е отпечатана в едноименния сборник „Изящното перо 2017“ в два тома, в които са събрани произведенията на всички автори, участници в конкурса.

Снежана Галчева – Председател на Салон
за българска култура и духовност – Чикаго

в. „България СЕГА“

Конят

- Дечицата ми! - пищи и прегръща гривата на коня. - Кой ще ми дечицата храни!
- Хайде, хайде - улови я циганинът под мишницата и я задърпа. - И на мене ми е мъчно, ама кво а праим?
Жената смъкна забрадката си, за да поеме дъх. Шарените краища взеха да се надигат около раздърпаната й пазва. Пак прегърна коня.
Конят, тоя стар и препатил кон, невъзмутимо завъртя глава към кьоравата си половина. Пред гьола до хамбара дечурлигата се изправиха и се наредиха като за снимка. Надуха гайдата, пропищя чак окрайнината. Циганинът се повъртя, цъкна и рече:
- Аретлик, видиш кво е дереджето... ама думата си е дума. Свикнахме ва, свикнахме с добичето, кротко и работно конче излезе. Води го, халал да ти е! Царко му е името.
- Виждам, как да не виждам... и аз не съм цъфнал! - въздъхна Радко.
Запали цигара, позакашля се, почака, извади парите и ги наброи. Циганинът отбута жена си и тя падна до гьола. Вдигна се олелия.
Радко потегли мазния юлар и тръгна. Вървеше бодро. Усещаше равномерния и топъл дъх на животното в изгорелия си от слънцето врат. Беше му драго. Най-сетне ще се отърве от мързеливото си престаряло магаре - намъчи се с него толкоз години. Намъчи се също като с жена си. О, тая негова Дона!.. С кончето ще бъде друго. Толкова е мечтал за кон - по има сметка в кираджилъка. Па и дето има една дума - истински другар да имаш до себе си. Да се отърве от тая набъбнала от мръсно зло къща. Дай пари, дай пари, негодник си, не носиш като хорските мъже пари! А как се изкарват много пари, бе жено, щурава! И от де тази лакомия? Щом човек не е болен и не е мързелив, оправя се някак, къшатата му гладна не остава. Вярно, нефел е нещо с окото животинчето, но важното е да е яко и работно. За по-добор кон от къде пари?..
Конят започна да опъва връвта на юларя. Взе да пъхти като валяк. Хълбоците му потръпват. Закашля се като болен човек, настръхна, затресе се. Радко извади кърпа, взе да разтрива животното. Конят се успокои.
- Царко, Царко, дръж се братче! Ти си ми спасението, ще си бъдем двама! Ех, излъгаха ме циганите, ама нейсе, поне теб да оттърва от зло!
Косъмът лъсна сух на следобедното слънце.
- Хубав си ми ти, добър си ми, ще ме спасиш, ще те гледам, ще те храня, ще заякнеш, ще печелим повечко.
И когато Радко понечи да избърше своята пот от лицето си, зърна кърпата и трепна. Това беше кърпа, останала му от погребението на втората му жена. Брех, какви бяха тия негови късмети - и първата си отиде, а че и втората, като му оставиха по едно дете - син и дъщеря. И как, как се намъкна сега при Дона. Ония тихички, кротички, всичко правят, а като за чужденец го имаха - ни блага дума, ни ропот, ни свада. Тук пък ден не минава без гюрултия. И все няма добра дума за него. Каква орисия!
Царко пак изпръхтя, пак запря. Радко не посмя да извади кърпата - взе да търка коня с ръкав.
- Де, зобни, зобни си малко тревица! Ха де, ха!
И го отведе до шанеца. Остави го свободен, а той приседна и все се чуди - цял живот се чуди какво лошо е сторил на света, та все отблъснат, какво бе туй негово проклетисване, тоз огън дето е запалил главата му! И все злини и подигравки от хорските езици - плющят като бръснарски каиши. Колкото повече ти е драго да си с хората, толкова повече самотен!
Пак тръгнаха и наближиха тяхното село. Спряха, за да отпочинат добре, да влязат бодри. На залез е, ама улиците са пълни с народ. И храброст му трябва, защото като го видят с коня, веднага ще навалят закачки  - бре, Радко, ти от магарещар стана кавалерист! На стремее, саби вън, за атака!
- Царко, готов ли си, ще те яхна, братче, няма как!
И се метна на кльощавата гърбина.
- Ще спечеля с теб, тъй да знаят, ще спечеля!
Още пред Жижовата кръчма хората наизлязоха и взеха да се смеят. Завърза го за изсъхналата овошка и влезе в кръчмата. Селяните забелязаха, че той сега не се свива. Изпъчил се завалията, гледай го ти. И усмивките застинаха на лицата им.
Радко не се сви като друг път на крайните маси, а застана пред тезгяха и посочи на кръчмаря показалеца си - Жижо знаеше: гояма гроздова. Уморен, прегорял на слънцето, ракията го освежи. Та и главата му се позавъртя. Бръчките върху лицето му се отпуснаха. Усещаше, че съселяните му изведнъж го признаха за равен.
- Още една - поръча той.
- Готово, Радко! - рече Жижо с най-обикновения си глас /няма присмех, няма закачка, няма напрежение/.
"Ей, ще потръгне работата! Как все си идва късметът на човека. Ах, Царко, Царко, цар да си ми!"
И тъкмо да обърне втората чаша, на вратата изведнъж се пръкна Дона. Чула тя за коня, мълвата разнесла, докато се усетиш, чула и търчи. Сложи ръце на кръста си, дишаше тежко, стрелналите се напред като кратуни гърди се подигат до гушата й и падат до корема.
- Пийваш си, значи, а! Пийваш!
- Пийвам, Доне, конче си купихме, а че да го полея!
- Досега не си спечелил, с кон ще богатее! Взел парите и хайде!.. Дъщеря ти се чекне по бърдаците в Германия, а синът ти от срам забягна в Америка. И от двамата вече пет години ни вест, ни пари!
- Ама нали... аз... ето хората...
- Хората, какво ми ги месиш тука хората! У дома ми вече - не - толкоз! Прибрала съм негодник, не те ща, върви си с коня, париците ми ограби, залъка ми!
- Как тъй ограби, ма Доне... нали заедно ги пестихме!
Селяните взеха да се изхлузват покрай Дона. Някой въздъхна: "Ех, Доне, Доне, мамата си тракаш, Доне!" Друг: "Човекът тръгнал вече, ама то жена ли е... ама и ние - сламката в чуждото око, а не видим нашите си греди..."
Радко пристана от стола. Огледа празната кръчма. Пак седна. Зарови глава в дланите си. "Май, че се напих, всичко ми се върти. Хората са хора, аз не съм ги разбирал... и прави са били, аз съм си виновен. Кой, Дона ли!?"
Пак стана. Стискаше юмруци.
- Махай се, убивам те за единия резил. Не искам, не! И ти не си виновна!..
Дона зяпна. Стъписа се. Пое дъх, върна се към себе си.
- Виж го ти! Нали ще дойдеш, на мой дом ще потропаш, ще те свърша аз тебе, ама...
- Няма да дойда! Махай се!
Мислеше, че крещи, а думите му излизаха повече като молба.
Загледа се. Няма я Дона. А дали я имаше? Ха!
Жижо се надигна иззад тезгяха, удари с юмрук, чашите подскочиха:
- Радко, ма тя подви опашка! Дръж се, Радко!
- Не, не е виновна, никой не е виновен. Аз, Жиже, аз...
И се повлече с разтреперани крака към изсъхналата овошка. Поведе коня. Мина през центъра на селото, мина като за сбогом, за прощаване. Бе обикнал това село, мило му беше, беше вярвал в него! Но вече прощаване! Навлезе в къра - без път, без посока. Да имаше деца, да имаше много деца, всичко щеше да е друго. Как гордо влезе в селото преди малко, как всичко тръгна към добро! Но не, не става, няма изход! Късмет, орисия! А трябва нещо да се направи, трябва!
Беше тихо. Тихо и пусто. Радко чуваше гласа си, сочна трева съскаше в краката му. По едно време видя, че е сам. Кога се е изхлузила връвта от ръката му. Огледа се. Конят спрял далеко и стои. Радко се върна.
"Трябва да се побеждава, няма как! Хайде, Царко, хляб и хлебец ще берем! Няма да се гътаме и да чакаме смъртилото! Чул съм, че имало и свестни чорбаджии, ще вървим нещо да дирим, да отиваме! Светът е широк, хората могат и да са добри!.."
И като повървяха и бе станало тъмно, той поспря и се обърна към коня, прегръщайки главата му, за да се виждат добре:
- Ей, да беше видял само как ударих с юмрука! Край, вече ще победя!

Александър Касабов






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7