СРЕБЪРНО

image

(Разказът е предоставен за печат на редакцията ни от наш читател)
Заръмя. И е тихо.
Седи и пуши лула. Мокрите ръбове около кръга на лулата го дразнят и ги подсушава с длани; приличат му на кратер. Спомня си калдерата в Санторини, но изоставя този спомен за друг път. Той е спокоен. Такъв трябва да е. Иначе не може да мисли. Сиво е. И димът е сив. Скоро ще заздрачее.
Мъглата е ниска.
А тя е висока. Може би не съвсем, но изглежда така. Идва от сенките на края на парка. Носи се – не ходи. Не бърза. Не заобикаля локвите. Не гледа надолу. Тя е различна, но не го натрапва, просто се отличава. Изправена върви, гордо. Бавно.
Той я гледа и пуши. Лулата му угасва. Интересът – не. Отминава красотата. Не бива да е така, но е неизбежно. Носи шлифер. С ръждив някакъв цвят. Няма чадър. Косите ѝ са навлажнени. Дори не го поглежда. Подминава го и погледът ѝ се рее напред – мъгла в мъглата. Той е пейка и дим.
Локвите постепенно правят езерца, а по тях се набръчкват вълнички от незабележимия ветрец. Мъжът с лулата става и тръгва. След нея. Този ръждив цвят го привлича – харесва му различието та жената, действа му като наркотик. Може би защото наоколо няма нищо цветно – сиво е небето, дърветата са черни, клоните им са молитва към небето, но листата... да листата. След тях върви вероятно. Ръждиви са и те, пъстри и меки, успокоени. Като килим пред жената са полегнали. Жълти, червени, зелени и всякакви: мъртъв живот, изоставен от създателя, но свободен да избере лика на смъртта си. И пред кого да умре.
Той мисли.
Тя ли създава тези листа? Или е родена от живота, който тях е създал?
– Обичам те. – Казва го на глас. В тези думи излива живота си, безсмисления, излива разочарованията и глупостта си, вижда любов и раздяла, усеща хладината на омърлушеното си примирение. През пръските на дъжда като през сълзи провижда толкова много, че даже повтаря: – Обичам те!
Тя не чува.
И той разбира това. Въпреки че знае – когато хората не чуват, значи не бива да чуват. Не виждат ли – пак така. Тези неща никога не се свеждат до слух или до зрение. Другите сетива са по-силни и понякога поглъщат слуха и зрението така, както по-силните акулчета в утробата на майката изяждат братята и сестрите си, за да оцелеят само те. Така успяват да се родят и да живеят.
Тя не вярва, че той я обича. Смята, че никой не я обича. А дъждът е валс за двама. Иска да танцува с дъжда, да бъде негова дама; чува музиката му и усеща, че я приканя в обятията си. Изпитва желание да се пъхне в сивия чувал, който времето образува пред нея – тунел в края на пътеката и на парка. Там сигурно е краят на живота. Без съмнение.
Обичта не прощава, така мисли той, докато усеща грубите удари на наедрелите капки върху темето си и ги брои без да знае защо. Те приличат на секундомера на часовник. От онези, руските, които с шума си напомнят, че е време. Няма значение за какво.
Тя познава дъжда. Студен е. Не иска да живее с него. Но сега танцуват заедно и няма сили да се откъсне от прегръдката му.
Човекът с лула не вече не брои капките, станаха толкова много, че ако бяха секундомер на часовник, щяха да отброят цял един живот време. Сега разбира защо древните са казвали, че времето изтича. Водата и времето са едно и също. Върви след нея бавно, тихо, да не изглежда като преследвач. Нещо го вълнува.
„Не си отивай, любов...“, моли. И си представя, че ще се любят в някое топло място, където няма да има локви, сиво небе и черни пръсти на клони, насочили окончанията си като нокти към гърлото на небето.
„Не си отивай, любов..“, мисли тя. Забелязва този странник, който едва не изпуска лулата си, когато я гледа с полуотворени уста. Харесва ѝ това изражението му. Значи още ще бъде харесвана. Нищо, че вече не е обичана.
А вали, не спира да вали.
– Аз не съм богат – това е единственото ми преимущество – говори на себе си човекът. – А ти си красива. Между нас не може да има нищо общо. Нищо материално.
Наслаждава се на походката ѝ. Стройна, умислена, тъжна.
В края на пътеката тя се извръща. Почаква го да се приближи. Усеща несигурността в походката му и това я радва.
Той не бърза, а димът на влагата върви пред него и разсейва мъглявите отражения на далечните светлини.
Жената чака. Умее да чака или поне се опитва да свиква. Съзнава, че отвъд мъглата е нищото. Хрумва ѝ, че ако би побързала, ще изпусне това, за което бърза. Още се чувства зависима от своите стари, но завинаги отминали чувства; тя се надява да не е дъждът вече този, който ще милва косата ѝ. Танцът с него приключва.
В мъглата първа се появява лулата. После – лицето. Уличните лампи светва една по една, пада вечер, а става по-светло и вече се вижда цялото му черно лице, остаряло без време и търсещо. Наоколо няма хора. Свечерява се.
Тя усеща нещо. Изучава лицето. Хубав е.
Той настръхва.
И завалява по-силно. Косите ѝ стават море от сребро, а той ги гали без да знае защо. Винаги е искал да прави това. Ръката му е топла, притихва я, тя става спокойна и малка. И е по-нежна дланта му от тази на дъжда. Мирише на тютюн и на скръб. И на дом ухае. Тя се отпуска и тръгва с него в тази есенна мараня, носеща сенки и спомени за отминали страсти.
И всичко става на сребро – алеите в парка, улиците, мъглата и хората, отразени в тях.

Владимир ГЕОРГИЕВ
за в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7