Р Е Ц E П Т А Т А

image

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, представяме ви автора на разказа „Рецептата“ Иван Николов Цветков. През 2017 г. авторът участва с този разказ в международния литературен конкурс „Изящното перо“, организиран от Салон за българска култура и духовност – Чикаго. Творбата е отпечатана в едноименния сборник „Изящното перо 2017“ в два тома, в които са събрани произведенията на всички автори, участници в конкурса.

Снежана Галчевва – Председател на Салон за
българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------                       

                      
Р Е Ц E П Т А Т А


    Халил стои пред бозаджийницата и се радва на зимното слънце. То не грее, а хапе като зло куче, но той присвива очи и търпи. Вкъщи е по-студено и по-мрачно. Дървата са на привършване и само вечер припалва печката.
    По шосето пред него профучават от време  на време леки коли, бусове и камиони и Халил си спомня какво беше някога. Кола до кола.  Тир до тир. Цяла Европа минаваше оттук, по стария царски път, надолу към Истамбул.
     Сега какво е? Откакто пуснаха магистралата - кой минава вече? Само тукашни коли и такива от съседните селища. Ами бозаджийницата- продължава да си спомня Халил, - какъв народ се трупаше, щом баща му пуснеше бозата в дюкяна. Опашки, опашки, особено в неделя! - въздиша той и философски отсича : „ Каквото и да създаде човек, рано или късно запустява, изгнива или умира!”
    Докато размишлява и мига срещу студеното слънце, пред бозаджийницата спря голям черен джип. Слънцето се втурна веднага да го захапе, но той още повече заблестя, сякаш беше покрит с черно злато. От предната седалка слязоха двама огромни мъже. - Как са се побрали в джипа?- чуди се Халил – И кайфетът им досущ, като едно са. И двамата с черни очила, а телата им като талпи!
    Единият от тях се огледа на всички страни и се приближи.
    - Това ли е бозаджийницата на Мехмет?
    - Беше! – отвърна Халил - Сега е това, което виждаш.
    Другата талпа внимателно се вгледа в прегърбения дюкян и полусрутените дувари и бавно отвори задната врата на джипа. Оттам слезе около петдесетгодишен мъж, плешив, колкото висок, толкова и широк. И той с черни очила, но сакото му от скъп вълнен плат, блести, като черното злато по джипа. Без да бърза, пристъпи на тротоара и седна на пейката.
    - Ти кой си? – попита големецът от джипа, като го подкани с ръка да
седне до него – Да не си синът на бай Мехмет?
    Халил кимна утвърдително и се загледа в пурата, която димеше в устата му.
    - Не съм забравил това място – въздъхна непознатият гостенин.
Някога идвах тук с колата всяка неделя. За боза, за шефа. Той я обожаваше и я пиеше не само защото я обичаше, а и защото я тачеше като лек. Жените по онова време се лепяха по него като мухи, а той казваше, че щом пие от бозата на бай Мехмет, се чувства като бик сред тях. Викаше ми още: „От тук до Цариград и по целия Балкански полуостров няма да намериш по-хубава боза от нея!”
    -Така е! – съгласи се Халил – Един от първите в рода ни, дето се заловил с тоя занаят, правел боза на самия султан.
    - Брей! – зачуди се гостенинът – сигурно от него сте прихванали 
после да правите боза. Може от него да имате рецептата.
    - Едва ли! – разбра накъде бие Халил – Султанът му отрязал езика да
не я издаде.
    Непознатият тип тръсна пепелта от пурата си и замълча, а двамата му пазачи стърчаха от двете  страни на пейката като крайпътни тополи.
    - Откога е затворена бозаджийницата?- отново захвана  той.
    - Отдавна беше. Преди да дойде демокрацията. Старият се залежа и
всичко свърши.
     Гостенинът му се надигна от пейката, дръпна дълбоко от пурата и рече:
    - Да влезем у вас, имам да те питам нещо!
     -У нас не е за влизане – помисли си Халил и предложи да отключи дюкяна. Големият черен ключ, който винаги висеше на връзката с другите ключове от къщата, едва успя да превърти ръждясалото езиче на старовремската брава. Вътре, по масите и столовете, имаше  по един пръст прах, а по ъглите като разплетена прежда висяха дълги черни паяжини.
    - С баща ти бяхме приятели. Щом спирах с колата отпред,той ме посрещаше още на вратата. Шефът винаги му пращаше подаръци. Каквито и опашки да имаше, той викаше: „Дай сега бинлика!”– така наричаше дамаджаната, която задължително трябваше да е от зелено стъкло.  После ме настаняваше на първата маса до тезгяха и леля Хамиде ми сервираше боза в голяма чаша от дебело стъкло, нахут, сусамки, небет-шекер и всякакви други вкусотии, наредени отпред. Аз я обичах кисела, а за шефа наливаше подсладена. Като я пиех, усещах как ми прищипва езика.
    Един от придружвачите  извади снежнобяла кърпа и старателно избърса два от прашясалите столове.
    - Седни! – предложи му той и се отпусна на единия стол. Теб те
помня много добре. Ти стоеше винаги зад тезгяха и оправяше сметките, а старият наливаше бозата. Какви опашки се виеха, помниш ли?
    - Не знае, че сме близнета с брат ми! – досети се Халил – Като прецедяха най-накрая бозата в кацата, баща му не даваше да припари до дюкяна. Там зад тезгяха заставаше брат му - винаги облечен чисто, подстриган, измит, сресан и усмихнат. А той седеше отзад под салмата, пребит от работа, и чакаше да започнат отново да правят проклетата боза.
    - Виж сега – размърда се дебелият гостенин. – Решил съм да се захвана с тоя занаят в София, ама искам да правя истинска боза, като тая на бай Мехмет.Сегашната, като я пиеш, е сладникава и мирише на нишесте. За нищо не става. А аз искам, като пийне човек една чаша, да каже: „ Ашкулсун!” Затова съм тук. Дойдох да ми продадеш рецептата. Не може старият да си е отишъл ей така, без да предаде майсторлъка си и да опише тайната как се прави такава чудесна боза. Вие албанците държите на традициите, не ги погубвате.
     Той се обърна към единия от пазачите си и кимна с глава. Пазачът постави направо върху прашната маса малко куфарче и го разтвори. Вътре имаше много пари, толкова, колкото не беше и сънувал.
    - Твой са, само ми дай рецептата!
     Халил гледаше глупаво разтворената чанта и си мислеше, че с тия пари може да си купи дърва, да се грее за още един живот.
    - Няма никаква рецепта господине – почитателно и тихо каза той. – Баща ми си замина от тоя свят, без да остави нищо. Иначе аз на този хал ли да съм. Знаеш ли колко пъти са идвали най-различни хора да питат, да искат да отворят бозаджийницата отново. Ама той отнесе тайната на хубавата боза със себе си в гроба                                                                                              
     Гостенинът от София се надигна с пъшкане от стола. Доближи до тезгяха и нервно прекара пръст по покривката от прах по него. Под дебелата черта старата ламарина още лъщеше.
    - Добре! Знаеш, че не ти вярвам. Ще дойда отново другата седмица. Помисли си! Не бива да се инатиш! Виждаш, че си плащам.  После, преди да провре през вратата четвъртитото си тяло, се обърна и добави:
    - А ти не мислиш ли, че на тоя ваш далечен роднина султанът е отрязал езика, защото не му е издал рецептата за хубавата боза!
    Щом черният джип отпраши за София, Халил заключи отвътре дюкяна и влезе през задната врата в стаята на баща си. Там, освен старата очукана спалня, имаше един голям красив скрин. Целият беше обкован с тънки медени листове, изкусно гравирани с най-различни фигури и цветя. От двете му страни блестяха дръжки от преплетена неръждавейка. Беше чувал от баща си, че този скрин не си знае годините, нито се помни кой и кога го е донесъл за пръв път в техния дом.
     В сандъка имаше отдавна необличани дрехи, направени на решето от молците, и няколко дебели тефтера, в които старият си записваше някога сметките. Халил се надвеси, разхвърля дрехите и натисна силно една дъска на дъното. Тя хлътна леко, а после с голямо усилие успя да я избута по улея навън. Под нея се показа двойно дъно. Той го откри случайно, когато преди време тършуваше в него и търсеше пари за ракия. Една част от парите, които намери до папката, ги изпи, а другите ги изгори, защото отдавна се бяха обезценили и не струваха нищо.
    От папката  извади  тетрадка, в която на няколко листове баща му беше  написал с големи разкривени букви рецептата за бозата. В дългите самотни нощи след това, Халил я беше чел много пъти. В нея нямаше нищо ново, което да не знаеше, защото не беше се отделял от баща си, когато правеха най-хубавата боза.
    Той знаеше как да направи заквасата, с какво да я покрие, колко време да престои, за да кабъряса. Знаеше колко просо да изсипе в казана с вода, колко време да го бърка непрекъснато, докато се изпече на бавен огън и се сгъсти. Дървеното корито, направено от черна мура, широко и дълго като лодка, още се търкаляше в дама. В него старият изсипваше сгъстената каша, а после добавяше квасеца. Знаеше също така тази смес колко време да престои, докато леко се вкисне и колко вода да долее, преди да започне да я прецежда в кацата.
    Още много други неща знаеше Халил, които баща му не беше описал и в които се криеше тайната на неговата боза. Знаеше, защото се прегърби от работа да бърка, да размесва, да прецежда и налива готовата боза по гюмове и съдове. Заради бозата заряза училището, но баща му не го наби за това, а му хвърли голям бой, когато го хвана да краде пари от чекмеджето за цигари и коняк.. Заради бозата не смееше да се доближи до момичетата, защото миришеше на пушек, на квас и на вкиснало.
    А брат му нито веднъж не хвана дървената бъркалка. Той ставаше също като него рано, закусваше, обличаше се хубаво и баща му лично го изпращаше до пресечката, като му държеше чантата. Още след осми клас отиде да учи нагоре и като изучи не се върна при тях. Халил не отиде никъде. Стоя до баща си, докато не го изпрати на другия свят. Когато умираше, старият не каза, че е скрил рецептата. Накара го да се закълне, че на никого и никога няма да разкаже какво е научил за бозата на Мехмет.
    Халил намести дъската отново и се замисли къде да скрие тетрадката. Знаеше, че оня с двете талпи ще дойде наистина и не само
езика, но и главата щеше да му отреже, ако не каже къде е рецептата. Най-лесно беше да я изгори и така да изпълни клетвата пред баща си. Но той нямаше намерение да я спази. Брат му, след смъртта на стария, не се сети повече за него – жив ли е или не. Но синът му, внукът на Мехмет, малкият Мурад идваше всяко лято на гости.
    Това бяха най-щастливите мигове в живота на Халил. Щом наближеше този ден, спираше да пие, чистеше, миеше и подреждаше навсякъде. След това сядаше на пейката и чакаше Мурад да се зададе по шосето откъм спирката и да се хвърли в прегръдката му. Докато му гостуваше, по цели дни скитаха по реката, къпеха се, ловяха риба и се припичаха на брега. А вечер, след ядене, седяха пред дюкяна и Халил му разказваше за прочутата боза на дядо му, която търсеха отвсякъде. Последният път, когато дойде, му каза, че заминава да работи в чужбина и щом събере пари, ще се върне при него, за да отворят отново бозаджийницата и да правят най-хубавата боза оттук до Цариград.
    Привечер на вратата почука Найден - комшията и рече: „Халил, обади се брат ти. Мурад бил в Холандия, знаеш нали? Виж! Умрял при  катастрофа. Брат ти събира пари, за да го докара оттам. Трябвало много пари, затова се обади. Да кажа тук-там, ако може някой  да помогне.”  
    Халил не заспа цяла нощ. Седеше до прозореца на тъмно и студено и стискаше тетрадката до гърдите си. Колко пъти беше седял така и беше подреждал дните напред, когато с Мурад щяха отново да правят бозата на Мехмет.
     Навън заваля сняг за първи път тая зима и шосето бързо побеля, но той не го забелязваше. Мислеше си, че неговият  Господ може да е прав за всичко, може да е най-справедливият, но е грях от негова страна, че не е сложил ред кой и кога да си отиде от тоя свят. Грях беше, че позволяваше младите да изпреварват тия пред тях.
    На другия ден отиде в София и даде на квадратния господин с пурата тетрадката с рецептата. После, без да разтвори чантата с парите, я остави на брат си и се прибра с последния автобус.
    В стаята, както винаги, беше студено. За да напали печката и да се сгрее, той накълца старото корито, в което някога вкисваше бозата на Мехмет.

                  
Иван  Цветков






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7