ЛЕКАРЯТ-ПИСАТЕЛ, КОЙТО ЛЕКУВА ТЯЛОТО, НО И ДУШАТА

Начална страница | Интересно | Литература | ЛЕКАРЯТ-ПИСАТЕЛ, КОЙТО ЛЕКУВА ТЯЛОТО, НО И ДУШАТА
image

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“ Салон за българска култура и духовност – Чикаго, ви представя Златимир Коларов и неговия разказ „Зевса“.

Това съвсем определено може да се каже за Златимир Коларов -  професор по ревматология, доктор на медицинските науки. Защото много често се намира лек за тялото, но душата остава някак си недолекувана, недооценена и не важна в забързаното ни материално ежедневие. Но не и за Човека и лекаря Златимир Коларов, който казва: „Диалогът, предразполагането на човека, разказът му за своите болки и всичко, което го притеснява, е основното, което насочва лекаря до точното поставяне на диагнозата. Подходът към всеки, дошъл с болката си трябва да е индивидуален. Това създава доверие, на което, както казват старите доктори се крепи половината от успешността на лечението“. Общувайки с пациенти, във всеки един от тях той открива различни светове. И съвсем естествено е  тези светове да бъдат претворени чрез чудеснтото му майсторство на разказвач.
Писателят-лекар е автор на 12 художествени книги и на 1 публицистична, на 2 сценария за игрални филми и на 12 за документални, на 175 литературни публикации в ежедневници и литературни издания. Негови разкази са превеждани на френски, немски, английски, руски, испански и  румънски езици. Председател е на Съюза на писателите-лекари „Димитър Димов“ в България, член на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти, на Българска асоциация на филмовите, телевизионни и радио сценаристи и др. Носител на 14 награди за белетристични творби и на 8 – за кинотворби.

Снежана Галчева – Председател на Салон за
Българска култура и духовност – Чикаго

ЗЕВСА

Учехме древногръцка литература и го нарекохме Гръмовержеца – съученика ми от гимназията Николай: 190 см, 130 кг – внушителни за времето размери. Като дангалаците в класа, седяхме на последния чин на крайната редица да не пречим на другите с остриганите си глави. Борбата за оцеляване с лютите учители и натежали от изисквания и вещаещи проблеми вкъщи училищни програми скрепиха дружбата ни навеки. Най-вече заради обмена на информация по време на изпитвания и контролни. Като зубрилката на класа, съотношението беше 80 към 20, не знам как да го кажа – в моя полза или вреда. По-скоро в полза на Зевса, защото той изкарваше тройка, четворка, дори петица, а аз – единица, заради подсказването. Това с единицата се случи няколко пъти – в началото на девети клас. После се изхитрихме и никой от учителите не бе в състояние да усети потокът на информация от къде накъде течеше – наляво, надясно или напред. Информацията не можеше да потече назад, защото със Зевса седяхме на последния чин. Общите трудности в дългите и тягостни учебни часове, натежали от напрежение, и бледата надежда, че контролното ще ни се размине, още по-силно ни сплотиха.
Времето и казармата не можаха да ни разделят по простата причина, че от една страна, връзката ни от гимназията беше силна, и от друга – попаднахме в едно поделение, но в различни роти, и двамата свързочници – той телефонист, аз радист. Моята беше лесна (относително лесна) – не тичах из полето и горите, а се возех: радиостанцията беше инсталирана на джип с покривало от брезент и през зимата в станцията беше ледено, а през лятото – задушно, но не се налагаше да пускам телефонна линия няколко километра през дерета, храсти и треви. Неговата беше трудна – едната катушка (огромна макара) с навит телефонен кабел висеше на гърба, резервната на гърдите му и трябваше да ги развие на бегом през планинска местност за трийсет минути, независимо дали беше лято, или зима, дали затъваше в прах и кал, или в сняг и лед. Батарейните ни учеха, че девизът на свързочниците е: „Умри, но свръзка дай!“, а нашият отговор беше: „Нито умирам, нито свръзка давам и ако се получи – то ще е случайно...“. Тъй като в казармата няма нищо случайно, а всичко си е уставно и закономерно, след няколко ареста ни вкараха в час – „и връзка давам, и ако трябва, ще умра!“, без да вярваме много, че ще го направим (визирам свръзката и умирачката).
Като ни раздаваха униформите, Зевса каза:
– Другарю старшина, панталонът ми е къс.
– Не ти е къс панталонът! – отговори старшината. – Краката ти са дълги.
Друг новобранец се обади:
– Другарю старшина, панталонът ми е дълъг.
– Не ти е дълъг панталонът! – отговори старшината. – Краката са ти къси.
Така и за обувките, и за куртките, и за кепетата, за всичко. Налучкахме нужните размери, като разменяхме помежду си целите или части от униформите и заприличахме що-годе на войници от непобедимата Българска народна армия.
На едно учение през февруари, Зевса така беше оплел кабелите в храстите, че трябваше да сляза от джипа и да му помогна да се отплете. Щях да го подмина, но чух отдалече ръмжане и псувни, които надвиха шума на двигателя и го видях – висок, безпомощен, отслабнал, покрит със сняг сред ледените клони, опасан с черните кабели като терорист с експлозиви.
До клетвата отслабна с десет килограма, след половин година с още двайсет и от гръмовержец заприлича на новобранец – висок, слаб и постоянно гладен. Вафлите и лимонадата от лафката не бяха достатъчни да върнат божественото му тегло. Всъщност теглото му едва започваше...
Уволнихме се, аз завърших медицина, той – Строителния техникум, аз започнах работа като лекар в Бяла Слатина, той – като технически ръководител в София. За онези години печелеше добре като работник, аз по-малко – като висшист. Ожени се, родиха му се трима синове, жена му го напусна и той се разболя от подагра. Жена му не се интересуваше от децата и синовете му останаха при него. Той беше и баща, и майка, той беше всичко – изпращаше ги на училище, посрещаше ги, пазаруваше, переше, готвеше. Помагаха майка му и баща му, но непълноценно – бяха възрастни и болни. Той се грижеше и за тях – ремонтираше къщата, прекопаваше градината, поправяше оградата и покрива, чистеше снега в двора. Изнерви се, ръцете му се изкривиха от артрита, побледня и още повече отслабна. От предишния Гръмовержец остана усмивката – широка, блага, дори наивна. За разлика от преди се появяваше рядко, на моменти – скръбна.
Лекувах го, лекувах и синовете му, които развиха неговата болест. Изнервен от трудностите, несгодите и болестта, серт и непримирим по генотип, от род и от шопския си произход, Зевса се скара с двама от синовете си и те напуснаха дома му. Остана в къщата със средния си син. Опитах се да ги сдобря – младите бяха вироглави като баща си и отказаха да го потърсят. Казах им колко лишения и трудности е преживял да ги отгледа, от колко неща се е лишил, за да са добре те, че несгодите и болестта го изнервят, че понякога е груб и невъздържан, но иначе е добър и милозлив човек. Те гледаха нас встрани и мълчаха. Като гледах стиснатите им устни, хладните им погледи и изстинали лица, си мислех – колко късогледи и егоистични са понякога децата...
Наскоро Зевса ми се обади и ми каза, че се е пенсионирал. Живеел със средния син в бащиния си дом в Горна баня. С пенсията от петстотин лева и още толкова от заплатата на сина нямал проблеми с парите, другите синове не се обаждали – в гласа му прозвуча бащина загриженост и болка. Замълча и допълни – не е получавал наскоро кризи, чувствал се добре...
Какво му трябва повече на човек четиридесет и пет години след гимназията, че да не е добре – си помислих, – като си има дом, пенсия и син, с който да дели нощната самота, защото през деня – иди-дойди, човек се залъже с едно, с друго, но през нощта става тежко – всички хора спят, а ти си мислиш за гимназията, за казармата, за живота, за децата и ти става тъжно, и ти става болно, че животът така някак си изтича, без да го усетиш, въпреки че си живял дълго, ти нищо не разбра, много даде, а нищо не получи и един ден, когато съвсем отпаднеш, като майка ти и баща ти, кой ще ти подаде ръка да се качиш по стълбите, кой ще ти даде канче с чай и ще разтрие гърба ти с ракия, като настинеш, кой ще поправи покрива на къщата, кой ще прекопае градината, кой ще изрине снега в двора? И убива пустото легло, и е корава пустата възглавница, пречат ти да заспиш. Обърнеш се настрани, размачкаш възглавницата и притихнеш, но пак не можеш да заспиш – пречи ти часовникът, който цъка до главата ти и дели живота на секунди. Стиснеш зъби, теглиш една тиха майна, да не събудиш сина, който спи в съседната стая, и пророниш сълза, загледан в мрака, заслушан в безмълвната нощна тишина...

Проф. д-р  Златимир Коларов






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7