ВЕРЕСИЯ ОТ ОНЯ СВЯТ

Начална страница | Интересно | Литература | ВЕРЕСИЯ ОТ ОНЯ СВЯТ
image

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, Салон за българска култура и духовност – Чикаго, ви запознава с творби на автори, участвали в международния литературен конкурс „Изящното перо 2017“.
Днес ви представяме  Светлана Николова  и разказа й „Вересия от оня свят“, с който участва в конкурса. Приятно четене!

 
Светлана Николова е от хората, за които определено важи  хубавата българска поговорка „Шило в торба не стои“. Изключително витална, тя насочва неизчерпаемата си енергия  към неща, които обича и които я карат да се чувства полезна и удовлетворена. Независимо, че носи много дини под една мишница, тя успява да се справи с всичко. В продължение на 5 години е работила като журналист в харманлийски вестник - професия, за която е нужно, освен силата на словото, но и отстояване на позициите  – граждански, морални и човешки. Родена е в Харманли, но в момента работи в Хасково. Любимият й начин на отмора е писането –  стихове и разкази. Има награди от участия в различни  литературни конкурси. Лауреат е на Националния литературен конкурс „Голямата книга на малкия град“, отличена е с награда на Клуба на дейците на културата в Хасково за стихосбирката „Дъждовни магистрали“. Творби на авторката са включени в литературната антология „Хасково“, а нейни стихове са преведени на френски език. През 2017 г. Светлана Николова участва в международния литературен конкурс „Изящното перо“, организиран от Салон за българска култура и духовност – Чикаго, САЩ, със стихотворения и разкази. Стихотворението й „Майстор за обичане“ спечели трета награда за поезия, а разказите й „Вересия от оня свят“ и „Опакото на сълзата“ са включени в едноименния сборник, издаден в Чикаго, САЩ.                           

Снежана Галчева – Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“               


ВЕРЕСИЯ ОТ ОНЯ СВЯТ

И тази година запролетя. Колкото повече ставаше зелено и бяло от цветовете на дръвчетата, толкова повече бялата глава на Стоил не се забелязваше по пътя между Чимен и Пелево. Иначе, когато есента заголеше кривите дръвчета, разветият му бял перчем се виждаше отдалече от крайните къщи на Пелево. Слабото му и някак въздребно тяло постепенно се уголемяваше, показваше се в целия си ръст до табелата на пелевчани, за да се смали после към неговия роден Чимен. Всеки ден Стоил вървеше двата километра между селата, за да покаже, че е жив. В Чимен нямаше на кого да го каже – той бе единственият му жител.
Катя го видя да се приближава, докато забърсваше ръждивия тел на двора. Беше си ожулила ръцете да изпере засечените кърпи с малкото останали парченца домашен сапун, а проклетата ръжда не се махаше. Ядосана, тя отри ръцете си в престилката и някак накриво загледа слабия човек, който се приближаваше към табелата на Пелево. Не го бе виждала цяла зима. Пролетееше от няколко дни и тя се чудеше какво става и защо го няма. На няколко пъти сърцето й трепваше – ами ако...И ето, сега той идеше, с неизменния си перчем, който бе станал още по-дълъг и ако вятърът свиреше по-тихо, щеше даже да чуе суркането на краката му. Хем се радваше, хем я беше яд – на разветите му перчем и ватенка, на вечно усмихнатите му малки очи, в които играеше дяволита точица. Не ги виждаше, но знаеше, че пак се смеят. Яд я беше даже и на свободата му да върви всеки ден своите два километра...
Стоил стигна до табелата и се спря. Преди, като застанеше до нея, главата му стигаше до надписа. Сега беше половин педя надолу. Може знакът да се е наклонил, помисли си Катя и вдигна ръка. Стоил също вдигна ръка и се усмихна. Обикновено след това той се обръщаше и поемаше към неговото пусто село. Сега се държеше за знака, сякаш му беше бастун и си стоеше там.
„Къде си, ма?“ - Катя се обърна към стаята зад нея. Гласът на дъщеря й повтаряше методично „Къде си, ма“, като усилваше истеричните нотки в него. 36-годишната Стефка се бе пробудила от дрямката и сега търсеше майка си, за да стовари върху нея поредната порция гняв и обиди. Не различава добро и зло, казаха лекарите. Катя побърза да влезе в стаята, тъкмо преди дъщеря й да събори тенджерата от димящото кюмбе. Беше стигнала с инвалидната си количка до прясно боядисаната печка и на единия й крак ясно личеше черно петно боя. Катя се втурна и хвана тенджерата точно на ръба на печката. „Искам шоколад, ма, нали каза, че ще ми вземеш, няма да ям това“, изсъска Стефка и досущ като побесняла котка посегна да одере лицето на майка си. Успя да я закачи до лявата вежда. Малко по-нагоре там имаше стар белег – от венчалния пръстен на мъжа й, когато преди години й сцепи веждата и я прати за седмица в болница с мозъчно сътресение. В миговете, когато Стефка я удряше, сякаш мъжът й идеше от отвъдното и я налагаше с нейната ръка... Роди се най-кроткото бебе и така бе до годинка. После видяха, че не може да ходи. „Ти си виновна“, отсече тогава мъжът й и я нарита зверски по краката, та и тя прохождаше после с патерица... И така, постепенно, в Катината глава се затвърди мислта, че тя има най-голяма вина за болестта на дъщеря й. Страдаше и търсеше лек, въпреки, че такъв нямаше. Последно я бе водила при един руски професор. Той изписа много лекарства, скъпи, Катя тегли кредит и ги взе. Като че ли Стефка се пооправи, даже цял месец не й изсъска. Колкото повече намаляваха таблетките в шишенцата, толкова повече сърцето на Катя се свиваше – пари нямаше за нови, даже за хляб нямаше. То и нейното сърце не бе в ред, ама кой ти мисли за него...
Когато виковете на Стефка утихнаха за момент, майката чу да се тропа на външната порта. Беше Стоил. Катя го гледаше и не можеше да повярва – за толкова години той за пръв път идеше на прага й.
„Катюхо, да взяза за малко“. Сега видя колко е остарял – белите вежди бяха като навеси над очите му, а косата обримчваше досущ шапка изпитото му лице. Въпреки това гласът му се усмихваше. Влезе и се подпря да дувара.„Няма да сядам, Катюхо... Друг на кого да кажа, нямам, затова ще заръчам на тебе. Минах 70-те и нищо се не знае. У нас, в шкафчето до кревата ми, има пари – приготвил съм ги за погребение. Има и за паметник, не, че някой ще ме оплаква, ама така е редно - поне нещо да показва, че ме е имало. Ето ти ключа от шкафчето, Катюхо, моля те, вземи го“.
„Стоиле, ти побърка ли се“, чу се да казва Катя. В този момент дъщеря й се разкрещя от стаята. Викаше и псуваше - страшно, грозно и безнадеждно. Стоил чу и някаква тъжна изненада се изписа на лицето му. „Катюхо“... Катя мълчеше, потънала в срам и тъга. Мъжът понечи да каже нещо, после остави ключето на дувара и излезе през портата. Зад него остана мирисът на нафталин и нещо отдавнашно и забравено, почти...
Катя гледаше как гърбът му се смалява. Не беше говорила с него от много години, а имаше време, когато попиваше думите му. Бащината й къща бе през няколко врати до неговата. Стоил овдовя млад. Имаше черна гъста коса, ала един голям кичур на перчема му побеля без време. Тя беше на 17, когато й каза, че я обича. Учеше в града и мислеше след време да се върне при него в Чимен. После тази мисъл избледня и изчезна. Какво да прави с 10 старци в селото? А и Стоил по-голям с 16 години...Съдбата обаче я запозна с мъж, който я отведе на 2 километра от родното й село, в крайната къща на Пелево. Стоил така и не се ожени. Срещнаха се после няколко пъти, нищо не й каза, не я пита даже „защо“. Тя избягваше да го гледа в очите. Той също. Сега гледаше гърба му и странно – в ръката си стискаше ключа към задгробния му живот.
Минаха още няколко дни. Стоил все така вървеше до табелата на Пелево, седеше там – всеки ден за повече време, преди да поеме обратно. Един ден не дойде. Другия също. На третия Катя спря колата, която му носеше веднъж седмично хляб и продукти. Бил малко настинал, й казаха. Изминаха още пет дни. Дъщеря й се влоши. Катя се моли за пари на когото се сети, никой не й даде.
А навън пролетта дишаше с пълна сила. Дърветата ронеха цвят по пътя между Чимен и Пелево и когато вятърът мотаеше белите листчета, на Катя й се струваше, че вижда бялата глава на Стоил. На шестия ден й стана страшно. Заключи побеснялата си дъщеря и пое към безлюдното си бащино село. Посрещнаха я порутени кирпичени къщи, избуяла трева, а вратата на бившето кметство зееше – катинарът бе прогнил и паднал до вратата.
Пътната врата на Стоиловата къща бе заключена. Сърцето на Катя се сви и заболя. На простора вън се вееше бяла хавлия, сякаш някой отвътре размахваше бяла кърпа... Катя подви сукмана и прескочи желязната ограда. Къщната врата бе притворена и тя в един миг си отдъхна – ето, скоро е бил на двора. „Стоиле“, повика тихо. Никой не отговори. Катя бутна врата и влезе.
Стоил си беше вкъщи. Бе облегнат на желязната табла на леглото, по риза, а обувките бяха приготвени до краката му. Тъкмо се е готвел да стане, за да поеме по двата километра към своята Катя....А тя, дошла на крака при него, гледаше вцепенена мъртвото му тяло. Не можеше да издаде и звук. И тишината в малката студена стая бе по-страшна от виковете на дъщеря й...
Минаха минути, преди Катя да излезе малко от унеса. Пристъпи към шкафчето до кревата му, отключи и взе парите. После го заключи. Заключи и къщната врата, сякаш някой щеше да открадне последния мъртвец на мъртвото село. Намери кметския наместник на Пелево, който отговаряше и за Чимен, за да му каже, че вече няма ангажименти към селото и че трябва да погребат Стоила. Наместникът свъси вежди – пари за погребение нямаше. Събраха хора и тръгнаха към Чимен, Катя и тя тръгна – да помага. Намериха дрехите за умиралка на Стоил, приготвени в гардероба. Мъжете го облякоха и когато го изнесоха, увит в нафталирано ново одеяло и го сложиха в ремаркето, където преди това наместникът бе возил тор за нивата, Катя заплака. Стана й зле, въздухът не й стигаше. Решиха да я върнат в Пелево. Катя и Стоил се разделиха на края на селото – тя пое по неговите два километра, а ремаркето, в което се друсаше мъртвото му тяло, пое към входа на оня свят – старото гробище.
От Пелево Катя взе първия автобус за града. Купи лекарствата на дъщеря си за всичките пари – щяха да стигнат за година, може и повече. Когато се прибра, Стефка не посмя да й посегне – някак си се притаи и я гледаше, все едно вижда призрак. Самата Катя се мярна за миг в огледалото – очите й бяха като дупки, обримчени с червен кант. Като колела от Ада, помисли си тя – там ми е мястото.
Вечерта й се присъни Стоил. Идваше по пътя, само че беше с черната коса и белия си перчем. Подмина табелата и тръгна към нея. „Стоиле, прости ми, Стоиле. Ще ти ги върна, ще ти направя паметник“, изплака Катя. А слабичкият мъж идеше и се усмихваше. Спря на крачка и протегна ръка. На жив живот никога не я бе докосвал. Сега разтвори малката си, но жилава длан за нейната. И Катя пристъпи към него. Преди да се отпусне на рамото му, усети мириса - миришеше на вечерите в Чимен преди много години, на закъсняла пролет, на младост...
Сутринта Стефка отвори очи и видя майка си да лежи още на края на кревата. Беше 8 часа, обикновено по това време бе станала отдавна. „Ставай, ма“, блъсна я с юмрук. Не можа да я удари хубаво и понечи да повтори. Но тогава се спря. Нещо в сбъркания й мозък й подсказа, че майка й никога повече нямаше да я боли.


Светлана Николова






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7