СИРМА

image

Росица Станева е от поколението творци, които пазят дълбоко в себе си връзката с родното и корените си. Родната Тракия е тема, която неизменно присъства в нейното творчество – с любов, болка и преклонение. Пише поезия, разкази, текстове на песни, епиграми. Автор е на две поетични книги – „Под тракийската дъга“, 2009 г., и „Сълза неизплакана“, 2013 г., както и на роман в две части - „Съдбовни пътища“ и „Светулките умират при докосване“. Поетесата от Хасково участва в различни литературни конкурси и има множество награди. В  националния поетичен конкурс „С България в сърцето“ има присъдена  първа награда за гражданска поезия, за стихотворението „Българи докрай“. Днес представяме разказа й „Сирма“, който през миналата 2017 година участва в международния литературен конкурс „Изящното перо 2017“ в Чикаго, САЩ. Той, заедно с творбите на всички участници в конкурса, е включен в едноименния сборник, издаден в два тома /разкази и стихотворения/ от Салон за българска култура и духовност – Чикаго. Росица Станева е член на СБП и СБЖ. Макар и да обича да пътува, избрала е да живее в България, сред омайните планини и родни простори.
Снежана Галчева –
Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго

в. „България СЕГА“
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
СИРМА
                                                        
Селото отколе бе кацнало на най-високото място в планинската община, та зиме при голям сняг автобусът често закъсняваше или пък не дохождаше. Тогава, изсипалите се от топлите търбуси на къщите хора, тръгваха нагоре или надолу пеша, за да се довлекат до следващото селище в това забравено и от Бога, и от опашатия място. Докато вървяха или затъваха  в преспите, те се заплесваха в гирляндите на най-чудатия, почти летящ в замръзналия  въздух  храст – имела, който се спускаше или възкачваше по грамадните иглолистни дървета. Плодчетата му - кръгли топчета с прозрачна течност - приличаха на дребни, зимни слънчица.
Селището бе малко и разпръснато, състоящо се от махали, всяка от които се протягаше в подножието на огромна родопска канара. В средата му се кипреше спретнат и чист площад, на който спираше асфалтов път, притичващ отдалеко, с дотътрящи се като по чудо  коли по него. А автомобили с хора идваха, дал  ги Бог, извираха, защото селцето ги примамваше с три забележителности – стар мъжки манастир с няколко монаха, аязмо и църквица. Лековитата вода на аязмото бе открита преди повече от сто години от подвизавалата се  из Родопите и най-южните български краища – Кортеза Стефанова, наричана от народа селски и градски тогава Светицата. И досега водата, открита от нея и благословена от някогашния игумен  Симеон, лекуваше болни и сакати. А из храсталаците  и дърветата затова наоколо бяха накацали парцалчета и конци, навързани от дрехите на страдащите, такова беше поверието  и това било   необходимо,за да се спуснат ниско ангелите им спасители, за да ги изцелят. Та вързалките бяха  мълчаливи молби за помощ и за още живот.
Никой не питаше откъде идва името на селото – Кривино. Може би от кривите гърбици на планинските склонове, в един от които беше напъхан вход за някогашна мина? Тук преди век вадели  руда с кошове на гърба, а после я товарили на камили.
Комините на всички къщи бяха криви. Дали  силните планински ветрове – горняци им викаха, ги бяха обърнали, или  пък майсторите бяха кривогледи? Още се спореше. Криви бяха и нивичките, по които на хилави редове се качваше дребнолистният ориенталски тютюн. Криви бяха и малките парченца земя даже, където се отглеждаше разсадът  за него под найлон рано напролет. По криви колове драпаше нагоре увивният фасул, а кривите дворове бяха все с криви цветни градинки. Криволици бяха и пътеките, които пълзяха покрай къщите и махалите, повтарящи крива змия.
Около Кривино се въдеше много дивеч. По Зайчи баир над селото по всяко време можеше да видиш скачащи смешно дългоушковци. По-нататък имаше и сърни. Да побягнат изплашени пред хора, бе честа картина. Златки и белки имаше колкото си искаш насам. А на десетина километра по-надолу, където свършваше поясът на широколистните гори от цер и благун, се  въдеха глигани. Застудееше ли, ловците приготвяха пушките и бриникетата и тръгваха да ги гърмят. Зиме от планината слизаха вълчи глутници ,които понякога стигаха до кошарите на високото. Голямо джепане и гърмене падаше тогава! Защото в Кривино във всяка къща имаше пушка, а някъде – по две, по три, че и по повече. Имаше и гатанка някаква: „Сто къщи – двеста ловеца. Кое е селото?” Всеки се досещаше, че е Кривино. Това бе точният отговор.
В Кривино бе пълно с криви хора, но не физически, а по нрав. Та гледат те накриво, приказват ти още по-накриво, кривят си усмивките, накриво и чак терсене правят всичко и все си им крив. Сутринта – ти, а следобеда – целият свят... Но с най-крив и опърничав характер сред кривинделите по душа беше Кръстю Магазинера. Такъв стана като се разведе. Не споделяше, не се оплакваше. Като при орех-костелак не можеш да му счупиш черупката и да видиш какво има под нея.А опиташ ли - остри парчета ще се разхвърчат и ще те порежат. Винаги посрещаше и изпращаше клиентите намръщено, сякаш са му плюли в паницата с вино, макар че не ги лъжеше нито в кантара, нито в стотинките. Питаха ли го, отвръщаше троснато и с две думи само. А дойдеше ли съботата, в следобеда й, както и в неделята, се качваше със селските ловци в планината.
Пред магазина си Кръстю държеше, вързано на каишка, закачена на железен кол, побит от него, едно особено куче. То имаше ръждива козина, чиито косъмчета накрая сякаш бяха мацнати с черна боя и лакирани, за да потъмнеят връхчетата им, но и за да блестят. Животинчето имаше остра муцунка, здрави и мускулести крачета като на  балерина, а очите му дръзко шареха наоколо. Всички в селото, които бяха на ти с горската фауна, виждаха лисичите маниери на животинката, напъхана от Кръстю насила в почтеното кучешко съсловие. Но с крив човек разправял ли си се? Наистина това беше млада женска лисица, наричана по тукашному „кюмюрджийка“, дето по литературному пък я зовяха другаде „въглищарка “. Кюмюрджийката се наричаше Сирма в чест на бившата балдъза на магазинера, която го бе развела. Той не й го прости никога и лепна името й на хитрата горска твар за отмъщение. Съселяните му одобриха групово неговото решение, рекоха че е справедливо и го обсъждаха с усмивки в кръчмата понякога. Подлата рушителка на селски семейни ценности живееше в близкия град. Тя бе заклеймена по този начин публично, защото лисицата винаги бе синоним на прикритост и подлост. Кръстю се бе борил мъжки, за да останат децата му при него, но момиченцето му бе отнето. Цялото село се събра и плака като гледаше как малката му дъщеричка бе насила откъсната от прегръдките му, как детето не се пущаше с ръце, вкопчило се в дрехите му и как крещеше неистово. Но бившата съпруга и сестра й Сирма бяха довели полиция, чудо невиждано в тихата обител на планинците. Мъжката сълза на Кръстю по отнетата дъщеря тежеше и досега като камък в спомена на хората за този  нещастен ден.
И оттогава Кръстю окривя.  
Майката на Кръстю, стара и болна жена, се грижеше за него и сина му, след като се разведе. А баща му  престана да ходи из селото. Заедно със сина си хващаше гората – за лов и за разтуха.
А каква бе лисичата история? При един есенен лов с много кучета  и оръжие също убиха женска лисица. Хрътките я изкараха от дупката й, завардили няколкото изхода. Двама мъже стреляха в нея. Когато първият я доближи, тя захапа дулото на пушката и сви метала със здравите си зъби. Животното се бореше за живота си с все сили. Онзи изненадан злобно се развика, а другият я доуби. Кръстю бе ловец, и то опитен, но тази безмислена жестокост му се видя отвратителна. Другоселците-ловци започнаха да избиват и лисичетата. Бяха шест на брой. Докато двете от тях издъхваха, а кучетата подгониха другите три, едно женско лисиче тръгна към мъртвата майка и заскимтя. То се завря в гръдта  й като заиздава такива сърцераздирателни звуци, че Кръстю настръхна. Сцената преповтори раздялата с  дъщеричката му. Той отново се видя  пред двора на къщата им пред погледите на хората от селото, а полицаите дърпаха крещящото и плачещо за него дете. Мъката на животинчето изведнъж се превърна в негова мъка и той даде знак да не го пипат.Нагледал се бе на смърт този ден. Взе рижото мъниче и го зави в една дреха, а надвечер то се озова в дома му. Оттогава лисичето-дете заживя при него. В онзи есенен ден то го трогна дълбоко и в обезмисления му наполовина живот животинската скръб се сля с трудносподавяната му човешка болка.
Съдбата на Сирма се следеше от цялото село, тук тайни нямаше. Пък и гостите, посетители на аязмото, я възприемаха като четвъртото местно чудо. Малкото лисиче растеше в началото при пълна свобода и рижият пламък на гъвкавото му телце светеше из дворовете, където играеше с кучетата и палетата. Надбягваше ги, залъгваше ги с опашката си и се шмугваше накрая в дупки или храсталаци около къщите, обградено от глупав кучешки лай. Най.много обичаше всекидневните закачки и борби с малкото гонче на Тонката Фелдшера. Онзи бе шантав на тема кучета и бе дал сума ти пари за последната си лаеща придобивка, равна на средства, с които да купиш стара и запазена добре западнярска кола. При един бой между придобивката-гонче и лисичето, подведено от ловджийската си кръв, то я нападна яростно, а кюмюрджийчето му отвърна равностойно. Но горянчето загуби  половинката  от зъбчето си. При битката се бе счупило.
А когато стана на година и половина, Сирма избяга неочаквано в гората. В края на зимата се върна отново при Кръстю. Дивата свобода не й бе харесала особено. С надяната на шията каишка и слугинско размахване на червената си опашка пред магазина, тя си извоюваше всекидневната порция пилешко месо, сварено и подготвено специално за нея. А през късната пролет наново изчезна. Как се бе случило? Остана си необяснимо. А кривинци взеха да разправят как идвала понякога при ловните им кучета и се заигравала с тях. Нали й бяха побратими и посестрими от детството им, което бе общо.
От късната пролет та до късната есен пак заидваха болни жени и мъже всякакви, до аязмото ходеха, понякога нощуваха в селото. А   приходите от този туризъм, особен такъв, постопляше джобовете на селяните, които бяха  инак добри  и гостоприемни люде.
Минаваше си времето и всеки, унесен в грижи и тегоби, забрави за   Сирма. Но  през зимата, която се оказа неочаквано сурова в селото се появи неуловим крадец. Както и да си пазеха курниците  хората, пернатите в тях намаляваха драстично. Нито кучи лай, нито нощни стъпки чуваха стопаните, които дебнеха. Кръстю Магазинера, преодолял най-накрая мъката по раздялата с лисичето, си взе куче. Една нощ то се разлая и старата му майка го събуди. Взел фенер,той излезе на двора, пресрещнат от странна картина. Сирма, неговата изгубена Сирма, стоеше под озъбената от студ луна и издаваше ядосано звуци, подобни на кучешки лай, докато младият му пес й преграждаше пътя към разбунилия се курник. Хората не приеха сериозно разказа на другия ден и рекоха, че си ги дрънка едни врели-некипели.
След две недели Велико Манивелата каза, че през нощта жена му също видяла някакво кучеподобно същество, ама с друг вид опашка край дома им. Но хората също не им повярваха. Сирма си беше в гората, където гонеше на воля зайци, мишки и горски пилета. Не бе виновна тя.
Но една нощ закряка петел, разкудкудякаха се кокошки и хората от Горната махала наскачаха. Стопанинът грабна пушката, за да догони крадеца. Вдигна се родата му с кучета и оръжие.А после и всички ловци наоколо. Сянката на обирджията се бе приплъзнала и влезе в избата на старата къща на Паню, която бе завардена. От счупения и нисък прозорец някой се опитваше да се измъкне ненаказано. Виждаше се, че е животинка някаква. Ловците стреляха срещу наглата твар, дето им бе задала толкова нерешими въпроси, главобол и безсъние.
А на другия ден повикаха Кръстю, за да разгледа мъртвата лисица. Беше кюмюрджийка, но нямаше нищо общо със Сирма, защото бе грозна, слаба и изтощена като прекарала тежка болест. От застиналата й трагично муцунка стърчаха острите зъби на малък хищник. Но единият от тях бе счупен. Чак тогава магазинерът я разпозна. И проумя защо нито едно от по-възрастните кучета не я бе залаяло или предало на хората. Та тя бе израснала сред тях и се познаваха от малки. Тя беше като тяхна сестра. Кръстю зави тялото на лисичката в свалената си преди малко плетена жилетка и я понесе. Отскочи до дома си, а после отиде извън селото и изкопа гроб за нея. Измърмори някакви
думи, прощални сигурно бяха, а след това я зарови. И стоейки, си размишляваше: ако Сирма имаше душа, къде се бе озовала тя сега - дали в кучешкия ад, или в лисичия рай?

Росица Станева     






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7