ДЕВШИРМЕ ВРЕМЕ

image

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, Салон за българска култура и духовност – Чикаго, ви запознава с творби на автори, участвали в международния литературен конкурс „Изящното перо 2017“. Днес ви представяме Валентин Попов – Вотан и разказа му „Девширме време“, отличен с втора награда в конкурса, категория „История и традиции“. Приятно четене!                       
----------------------------------------------------------------------------------------------------

Един от многото български писатели, за които писането само се съвместява с основната им професия. И не защото не биха желали то да бъде такава. Валентин Попов завършва СОУ „Христо Смирненски“, Плевен, а след това „Специална педагогика“ в СУ „Кл.Охридски“. След като работи няколко години по специалността си, се насочва към туризма. Но писането, което е негово хоби още когато е в юношеските години, става неизменна част от него – от ежедневието му, от мисленето и светоусещането. Автор е на четири самостоятелни сборника: „Нощта срещу ноември“, 2014 г., „Пепел от мрак“, 2015 г., „Брод през световете“, 2016 г., „Ангелите нямат криле“, 2017 г. Творчеството му е разнообразно – научна фантастика, криминални истории, мистерия, трилър, а стилът – с особена индивидуалност, пречупен през лъчите, които излизат от тайните кътчета на съзнанието му. Член е на Съюза на българските независими писатели и на сдружението „Lazarus”. През 2017 г. участва в международния литературен конкурс „Изящното перо“ в Чикаго, организиран от Салон за българска култура и духовност, в който разказът му „Девширме време“ печели втора награда в категория „История и традиции“. 

Снежана Галчева – Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“


ДЕВШИРМЕ ВРЕМЕ

Девширме време е. Селото е захлупено под дебела снежна покривка. От комините се издигат тънки струи дим към небето. Слаби като молбите на хората към Бога да ги избави от игото и този данък, който взима най-скъпото им, най-ценното.
Девширме време е. Дали от студ или от нещо друго гарваните са мълчаливи. Единствено главите си въртят, сякаш търсят да видят иде ли отряда кръволоци. Бяла зима жадна за кръв.
Пропукват единствено дърветата – стонове на мъка и печал по погубените деца. Почти никой не се движи из селото. Всичко живо е замряло в очакване. Поселището ще трябва да се прости с децата си. На четиридесет къщи едно заминава. Така знаеше старейшината.  Но по-важното бе, че тамошния ага не спазваше указа и взимаше по 3-4  момчета всяка година, въпреки че селото нямаше толкова къщи. После никой не ги виждаше тея деца. Къде са, що са, здрави ли са или не са живи – Божа работа.
Девширме е. Студ е сковал всичко. Дядо Райко не помни такова време. Чак толкова студено не е било никога през деветдесетте години, прекарани на тоя свят. Свил се е до печката, в която тлее стар дънер, завит с прокъсана черга. Спомня си подобен ден преди осемдесет и пет години, когато отново бе кръвно време. По същия начин бе притихнало селото в очакване на жертвата, която грабливата птица щеше да грабне. Когато турците влязоха в селото се вдигна олелия – жени плачеха, прегърнали мъжките си рожби. Мъже подсмърчаха, надигайки павурчета ракия, свили пестници в безсилни юмруци. Райко помнеше как майка му го бе притиснала до гърдите си, заедно с брат му – две години по-голям от него, десетгодишен хлапак с русолява коса. Когато рошавите, брадати мъже дойдоха и мургавите им ръце изтръгнаха брат му, Райко заплака. Остана само момче в семейството. Повече не чу смях, не чу радостни гласове в дома си. Девширмето взимаше всичко.
Райко се надигна трудно и сложи нова цепеница в огъня. Студено е, а костите му вече не издържаха така, както преди. Уморен е и му се доспива. Тогава в тишината на зимата чува хриптене на сняг. Нещо идва. Старецът затвори очи. Няма съмнение. Те са. Идват! Остава завит под чергата, а минутите се нижат бавно. Звуците на приближаващите се турци се чува все по-ясно и по-ясно. Скоро на вратата се тропа, някой натиска бравата и влиза.
Дядо Райко се изправя и поглежда. Завива му се свят и пада на една страна. Пред него стои брат му – Добрин. Въпреки годините и следите, които времето  е оставило, не може да не го познае по ясно сините очи, в които пробягват зелени жилки. Наистина не са онези детски и невинни очи, които помни, но ....
-    Ставай, братко! Ставай! – казва му гостът.
-    Как... какво ... – дядото е объркан. Нима е възможно това да е батко му? Този, който отвлякоха на служба при султана преди повече от осемдесет години.
-    Аз съм! Не ме ли позна! – смее се родния му брат.
Райко се надига и се приближава боязливо. Гледа отблизо лицето, което е копие на майчиното му лице. Няма грешка. Добрин е това. Райко се разплаква и припада в ръцете на родственика си. Мъжът се смее и полага тялото на възрастния мъж на земята. Потрива ръце и се оглежда. Студено е, а има още малко път до селото. Излиза на прага и маха на войниците си. Те слизат от конете и влизат в схлупената къщурка.
Другите нашественици са тъмни, с мазни коси, бради и мустаци, целите в скреж. Насядат около печката като преди това нахвърлят вътре още дърва. Огънят се разгаря буйно и скоро стопената скреж капе по пода.
Добрин гледа тялото на брат си, който е още в безсъзнание. Въпреки че е по-възрастен се чувства добре – бързо се е издигнал, тъй като се научи рано, че стараенето в службата и проявената в подходящ момент жестокост са високо ценени от османците. Едва тридесет годишен получава лично от султана парче земя и работници, жени се противно на обичая и има многобройна челяд, става и водач на хайките, събиращи еничари за цялите южни балкани. Добрин или Канлъ Хороз  стана известен и дори семейството му се срамеше, че тяхно чедо взима кръвен данък. А сега... толкова години по-късно той се завръщаше в родното си село. От семейството му само Райко бе останал жив и може би заради това Канлъ хороз реши да дойде лично. А и въпреки, че се чувстваше в добра форма и дори чакаше двадесет и пето дете, знаеше че на тия години всеки ден е дар от Аллах. Ето и днес, въпреки че пътуваше в шейна и увит в дебели овчи кожи, пак усети със ставите си студа, проникващ като острие през мас.
Протегна се и седна близо до печката, където му бяха оставили място. Наведе глава и се заслуша в пращенето на огъня....
Сякаш вчера играеше в двора на бащината си къща – яхнал пръчка, гонейки по-малкото си братче, размахал издялан от баща си меч. Малкият се криеше под зайчарника, където Добрин не смееше да влиза, а после бързо прескачаше курника, подплашвайки кокошките и избягваше в кухнята, където майка му готвеше. Там тя сгълчаваше и двамата, а понякога ги наказваше.... А зимите... ех, зимите бяха пълни с игра. Любимият му сезон, защото баща му нямаше работа на къра и уйдисваше на акъла на двамата си сина. Даже се включваше в правенето на снежни човеци на двора и се замеряше със снежни топки. Дворът им ехтеше от смях, а неведнъж съседите питаха Стоян – баща му – не прекалява ли с вдетеняването. Но едрият мъж се е смееше и казваше, че времето на детството е за забавления и игри и че бащата трябва да е винаги до синовете си, и в добро и в лошо.
Добрин погдна през прозореца, където бурята вилнее с всички сили. Точно, както на времето....
    Време е за девширме. Канлъ хороз се качва в шейната, а другарите му яхат конете си. Оставил е брат си, свит и със сълзи на очи до печката. До него постави и една от дебелите си овчи кожи. Жал му е за Райко – за безмисления живот, който е водил, за да остане сам в полусрутена овчарска колиба.
Думите му изгарят сърцето му. На излизане чу „И ти ли си станал като тях? И ти ли си жаден за невинни деца?”.
Не му отвърна. Децата, които взима са обречени на по-добър живот в служба на султана и на Аллах. Наистина в началото ще им е тежко, но после ще поемат по пътя му, избавени от овчия начин на съществуване под ботуша на поробителя. 

***

    Вратата на къщурката на дядо Райко се отваря. Старецът излиза в снега наметнат с прокъсан ямурлук. Подпира се на гега и бавно поема през дълбокия сняг. Тръгнал е към самодивската поляна. Дваж в живота си е виждал самодивите там да играят хоро. Надява се, че може да ги срещне отново и да измоли помощ. Дано Бог е с него, за да спаси децата.

***
    Луната огрява скупчените деца и хищниците около тях. Добрин посочва едно момче с рошава тъмна коса и двама от другарите му го извличат от купчината. То плаче и се дърпа. Крещи „Мамо! Мамо!”, а една жена припада. Няколко българи тръгват напред, но другарите му знаят какво да правят – ятаганите им проблясват заплашително. Мъжете се отдръпват, псувайки душманите. Всички писват – и деца, и възрастни. Жените се хврълят в краката на изедниците, просейки милост и скубейки коси. Други от тях се дерат с нокти от безсилие. Страданието им е толкова силно, че Канлъ хороз почти го усеща физически. Но работата трябва да бъде свършена. Поглежда към попа, който  поглажда страхливо брадата си и реди молитви към Всевишния. Притворил е очи и мърмори тихо. „Глупак!”, мисли си Добрин, „Аллах е велик и ще стане неговата воля!”.

***
    Вечерта поробителите се настаниха в две съседни къщи. Принудиха две бабички от селото да им готвят и прислужват. Пият и ядат, радвастни, че са изпълнили мисията си безпроблемно. Още помнят миналогодишния бунт, когато петима от тях платиха с живота си. После въздадоха правосъдие – обесиха цялата чета и оставиха телата на самозабравилите се да висят с месеци за назидание. Вдигнали чаши турците пият и пеят весели песни за хубави девойки, смели воини и фантастични приключения. Нощта напредва. Става късно и ...
Вратата се отваря. Една по една тихо влизат девойки в дълги бели ризи. Косите им са спуснати – светли и руси, като изгряващо слънце. Краката им са боси, а по китките и глезените им грея гривни от пролетни цветя. В косите им са вплетени цветчета от момини сълзи, невен, теменужки. Заедно с тях се разнася и приятнен аромат на топла и щастлива пролет. Мургавите нашественици хвърлят похотливи погледи на стройните девойки, които им се усмихват подканящо. Една след друга отиват при мъжете, всяка хваща по някой за ръка и с приканваща усмивка го повежда извън стаята.
Добрин остава сам в одаята. Погледът му се мержелее от изпитата ракия, когато девойката се приближава до него. Отпуска се в скута му, свенливо свела клепки. Еничарът се заглежда по лилавия минзухар, вплетен в плитката ѝ, която започва от челото, минава зад лявото ѝ ухо и се спуска привързана по по-голяма плитка. „Минзухар посред зима?!”, мисли си той. За миг в съзнанието му проблясва тревога, но  точно тогава момичето приближава устни до неговите. Протяга се и разпуска коси. Бута мъжа назад, така че да легне по груб. После го обкрачва и навежда над него, така че косата ѝ се спуска като саван над лицето му.
Добрин стене от луда възбуда, докато изведнъж усеща, че въздуха не му стига. Опитва се да я избута от себе си, но няма сили. Косите ѝ са се обвили около него, а плитката с минзухара се спуска като змия около гърлото му. След няколко минути девойката става тихомълком от мъртвото тяло на еничара, пооправя ризата си и със спусната коса изтичва на вън. Дружките ѝ я чакат на двора и всички заедно подтичквайки се отдалечават от селото. Всички са със спуснати коси и ни едно цвете не останало в тях.

На сутринта селяните намират труповете на турците из цялата къща, а върху всеки от тях лежи по едно пролетно цвете.

Валентин Попов - Вотан    






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7