РУСАЛИИ

Цветан Войнов е роден в Благоевград, има завършено педагогическо образование и в момента работи като учител. Преминал е през суровата школа на живота – работил е трудни и все „мъжки“ професии, срещал се е с много хора. Може би това е провокирало и интереса му към миналото и историята, към фолклора и старите предания. Има поредица от разкази, в които с интересен художествен похват и интригуващо повествование ни въвежда в тайните и мистиката в живота на нашите предци. Цветан Войнов публикува активно свои произведения в различни сайтове – „Хулите“, „Откровения“, „Буквите“. През 2017 г. участва в международния литературен конкурс „Изящното перо“, организиран от Салон за българска култура и духовност – Чикаго, САЩ, в който разказът му „Русалии“ спечели трета награда в категория История и традиции. 

Снежана Галчева – Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“


РУСАЛИИ

По идеята „Диляна и Добрин русалията”

От незапомнени времена, по нашите земи се носят легенди за русалийски дружини, русалийски сборища и русалийски гробища.
Още когато по обширните балканските земи живеели други хора и други богове, в периода на поганските дни русалиите обличали новите си премяни и кръстосвали заснежените друмища от село на село, за да баят, танцуват и лекуват с билките си. Хвърчали във вихрените си волни танци облечени в белите си дрехи, полите им се носели на вятъра, а пред лицата  им святкали острите саби - калъчки.
В ръцете си носели дълги ножове или здрави дрянови  или ясенови тояги, с които се отбранявали от други неприятелски дружини, от ненадейни врагове или от самовили. А главатарят им жрец, наричан ватафин, имал в торбата си лековити билки, които редом с магичните му нашепвания вдигали и мъртвите. Неговата длъжност се предавала по наследство, само на най-стария син. Само той знаел какви билки да бере, каква сила съдържат те и какви заклинания да използва на стария жречески език, за да надвие магиите и болестите върлуващи из грешния човешки свят. Главатарят ръководел ушиването на знамето, той определял калусарите и им присъждал званията, той ръководел игрите и лекувал болните - но само тези, които го уважават, почитат и му се подчиняват.
Всяка дружина си имала и балтаджия, който получил знак от главатаря, вдигал брадвата нагоре в транс и цялата дружина двойки по двойки тръгвала и вървяла по стъпките на предидущите. Той следял за дисциплината и реда в групата. Имали си и двама калусари, разузнавачи, които вървели напред и един прот – старей, който на кривака си събирал даровете от благодарните хора. Векове наред обичаят им не се променял, така и останал до нашите днешни времена.
И както често се случва, народът украсявал делата на своите синове и ги предавал от поколение на поколение като невероятна приказка, разказвана от ухо на ухо, от баба на внуче, и от по-възрастният на по-младия.
Една такваз история се случила в дните около Богоявление, някъде преди около стотина години.

След Водици, Диляна девойка взела да става нещо кахърна. Страните ú избивали на червени петна, гърдите ú се пристягали, въздухът не ú стигал. И така цяла година ставало. Като урочасана да беше. Какъв ли лек не търсиха близките ú, нищо не помагаше. Накрая останала последната надежда – русалиите да ú играят и да я поръсят с росен китка и светена водица. Па белким да дойде оправия и здраве да ú наспори, че така като тънка вощеница гаснеше, ден след ден и нощ след нощ.
Дойде отново Коледа. Роди се млада Бога. Възлезе и голямата луна.
Дилянка привдигна главица и прие да пие отново водица. Майка ú гледаше с тиха радост как изпепелените момичешки устни жадно попиват влагата и безгласно взе да се моли, бършейки сълзи с крайчеца на кърпата си.
Чуваха се някъде тъпани. И гайда се взе да им приглася. Играеха някъде в съседните къщи.
Подир час затропаха при Дилянините порти и майка ú, сякаш млада мома,  изприпка да отвори.
Ватафинът прекрачи портата, стори кръстен знак и запръска с китка в дясната си ръка светена вода на всички страни из двора. След него влязоха и всичките други от дружината. Майката с трепереща длан посочи нагоре чардака над кованата дървена стълба. Ватафина с тежка стъпка се заизкачва. Половината, най-младите от дружината го последваха, другите останаха на двора и под лудите думкания на тъпана взеха да разпарят въздуха с ножовете си. Щяха да танцуват лудо, докато привършеше ритуалът горе при болната.
Главатарят посочи най-младият левент от групата, той склони чинно глава, опря тоягата си до варосаната стена, изправи и ножа си до нея и вдигна ръце към небето. Сякаш замръзна. В един миг сведе глава и се понесе във вихърен танц. Никой не съществуваше за него в този свят, бяха само те, той момъкът и болната. Прескачаше я лекинко, сякаш беше вятър, правеше магически знаци, а когато танцуваше лудо в кръг, ватафинът пръскаше болната с китка росен и нашепваше нещо неразбираемо на стария си език, целта на което бе да изскубнат болката от душата на нефелната девойка и да я дарят с нови целебни сили.
Танцът и ритуалът продължиха до изнемога и стигнал сякаш до края на силите си, приел върху себе си болката на болната, момъкът се стовари на пода и започна да се втриса в конвулсии, в транс, сякаш предаваше богу дух. Трудно е да гледа човек, как някой умира, но ватафинът се изправи над девойката и занарежда с твърд глас благопожеланията си. Наведе се и на няколко пъти натопи челото ú със светена вода и стори кръстен знак над нея.
Отвън, като по даден знак музиката спря.
Когато изпадналият  в несвяст Добрин взе да се разбужда и да се съживява, балтаджията даде знак към групата за тръгване. Тук вече нямаха работа. Дружината тръгна да излиза от стаята, като всеки един, преди да прескочеше прага, сторваше няколко пъти кръстен знак. До вратата остана само Радо, Добриновият побратим.
Добрин, изправил се понечи и той да тръгне, но лежащата мома пророни, вдигайки немощната си ръка към неговата:
– Постой при мен…
Младият левент се подвоуми, клекна, скръсти крака на пода и подаде ръката си на към девойкината. Тя положи треперещи, горящи пръсти върху дланта му и прошепна:
- Ще дойдеш ли отново? Ще те чакам -  и устните ú се опитаха виновно да се усмихнат.
- Не мога… - и очите Добринови се сведоха към пода. – Ние се обличаме и натъкмисваме така, само за по време на игрите през поганските дни, от Коледа до Водици. Това са дните с лечебната магия. После си ставаме отново обикновени люде и всеки се захваща със своите си работи.
- Искам да дойдеш – девойката опита да приповдигне морна главица.
- Стой, стой. Стой си спокойно, не се измъчвай – стори знак с ръка Добрин и продължи – От време оно, откакто нашите дедовци от преди много години, още преди хиляда и кусур години са тръгвали с дружината си, все така е било.
В първия ден на Коледа отправяме взор нагоре и поздравяваме новото Слънце. В тоя ден оставяме целия си живот назад и се превръщаме в нови хора. Рано сутринта, преди да е ударил първият тъпан обличаме чисто нови долни дрехи. Слагаме чисто нови опинци и навои. На кръста запасваме новотъкана плисирана фустанела от бял памук и стягаме червения пояс. Върху бялата риза слагаме салтамарката с везаните ръкави, а най отгоре капата – завита с бяла, шарена или червена кърпа с пискюли, та да заприлича на шлемовете на старите ни войници. Прощаваме се с роднини, близки и приятели, така както се отива на война и не се знае дали ще се върнеш жив. Нали си чувала за русалийските гробища?
И всички, въоръжени с дългия си нож или тояга, щом чуем втория тъпан се събираме на мегдана. Хората ни посрещат с радостни възгласи и ние заиграваме първото си хоро. Това е първият ни русалийски танц, той е само наш, русалийски и никой друг не се осмелява да го играе. Никой се може да се мушне между нас и размахваните в ритъм ножове. Никой жив човек не може да прекъсва редицата и да преминава през нея, само болен може да стори това и то с разрешение на водача. Така не може и никой да се промуши през колоната ни, когато тръгваме и вървим в строй и дори и по пътя нататък. Това е недопустимо, защото някой може да е вила-самовила и така да ни раздели и да отземе от силите ни.
- Аз, аз миналата година… – опита да проговори девойката и изгубила дъх замря.
Добрин се усмихна топло и продължи: – В тези мръсни-погански дни, самовилите ни дебнат. И ние винаги, затова вървим винаги по двама, ако нещо се случи с другаря ти, каквото и да било то, заставаш над него и косиш със сабята над главата му. Защото самовилите може да се струпат отгоре му и да изпият силиците му. Когато стигнем до вода, не я газим, а я прерипваме, защото знаем - самовилите дебнат в реки, потоци и бунари. Ако реката е голяма, ще търсим мост или ще чакаме от селото каруца да ни проводят, та да преминем. Иначе няма да отидем в селото им да им играем за лек и здраве.
- Аз миналата година… – промълви девойката, а момъкът вдигна ръка.
- Ти сега си стой спокойно, пази си силите и оздравявай - усмихна ú се левента и продължи: – На последния ден преди Богоявление се прибираме в наше село. Правим голяма игра на мегдана и на свършека, без да сваляме капите влизаме през северната, женската порта в църквата. Вътре се подреждаме в редица. Отецът чете молитва на всеки поотделно и качил се от амвона ни поръсва със светена вода от високото. Минаваме,  целуваме всички икони на иконостаса и излизаме този път през южната врата. Никога не минаваме през една и съща врата. Отвън оставяме оръжията си, сваляме капите си и гологлави повторно влизаме в черквата, запалваме по неколко свещи, сторваме три пъти метани и вече като нови, чисти християни излизаме навън и се отправяме към домовете си. Дотогава носим старата сила на прадедите си, а излезли от църквата пречестени, сме вече нови християни. И това се повтаря така всяка година.
Когато се приберем у дома, хвърляме всичките си дрехи, до голо и обличаме старата си ежедневна премяна.  А дрехите дето са свалени, трябва да бъдат изпрани някъде извън селото, за да не се вкара някоя зла сила или уйдурма в къщата.
На следващият ден, Богоявление, протът, най-старият от дружината, с подареното ни от хората прави пиршество. Има песни, танци и веселие до късни доби. Но не играем вече русалийския боен танц – това ще бъде скверно действие и ще изгубим силите предадени ни от дедите ни, с които побеждаваме злокобните самовили.
- Аз… – опита се да се приповдигне девойката, а момъкът подложи възглаве под косите ú. – Когато…, миналата година дойдохте в наше село, аз, най-личната мома, облечена в най-хубавата си премяна… исках да се промушна между вас, между теб и това момче, дето сега стои до вратата. Вие, не, ти, ме отблъсна с лявата си ръка и аз паднах на земята. Ти не ме погледна. Не ме забелязваше, докато не свърши танцът ви. А аз се вглеждах в играта ти и търсех очите ти – така както си зъзнех на снега. От тогава легнах болна, от когато си тръгнахте.
Сега, когато игра, припадна и умря за мен, а възрастният главатар ме ръсеше с китката си Росен със светена водица, силите ми отново придойдоха.
Младият мъж, зейнал в почуда, се окопити и каза: – Главатарят е тейко ми, моят баща. Само той от цялата дружина знае лечебните наричания, предадени му от неговия баща, а той ги е получил от неговия баща, а пък той от неговия… И така до преди хиляда и кусур, може и две хиляди години да са, когато нашият тогавашен бог-върховен лечител е предал мистериите си на първия наш праотец. Тези лечителски, върховни дарби се упражняват от нас само в този период – в противен случай дареният би ги изгубил.
Някога след години, когато татко ми стане много възрастен, няма да бъде в силите си и вече няма да може, то той ще предаде силата и знанията си на мен, първородният си син. Така както някога, аз пък ще ги предам на моя син.
- Ти ме разболя – усмихна се девойката – а със танца и смъртта си ме излекува. Доколкото съм чувала за вашите поверия: този който го спасиш, ще го носиш цял живот на гърба си. Ще се грижиш за него, щом си го върнал от онзи свят.
Така и така, аз вече съм твоя. Щом ме излекува, искам аз да изпера дрехите ти и някога, след много, много години, да предадеш знанията си на моя първороден син…
Момъкът забравил да затвори устата си, блуждаеше с очи по красивите страни на девойката. Сякаш потънал някъде в дълбокото на бистрите ú кладенци.
- Прости ми! Знам, не е прието така жена да казва такива, подобни силни думи, но ти ще си моят Бог и моят господар, от днес нататък ти ще си моят живот и бъднините ми. Каквото и да направиш, аз ще бъда свързана  с теб навеки. Ако искаш, вземи ме.
- Не мога – окопити се младият момък – аз все още не съм християнин. Когато се върна в другия живот, тогава… А сега – той се пресегна към висналата кърпа от рамото му, украсена със сребърни дрънкулки и разноцветно мънисто, откъсна едно колелце, пое лявата ръка на девойката и го наниза на безименния ú пръст.
                           
Цветан Войнов






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7