ТАЙНАТА НА ВИЧО

image

АНГЕЛ КОЛЕВ е роден на 12 Октомври 1950 година. Завършва журналистика в гр. Лвов, Украйна, през 1974г. Бил е редактор във вестниците „Граничар“, „Кооперативно село“, „Подкрепа“, „Стандарт“, „КЕШ“ и първи заместник-главен редактор във в. „Българска армия“. Печата разкази и новели в централния печат. Участва в литературни сборници. През 1988г. излиза първата му книга „99 страници от Америка“. Следва книгата му пътепис „Това е Аляска“. От 1999г. живее със семейството си във Филаделфия – САЩ. Член е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света.
Ангел Колев е един авторите и спомоществователите на  годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света - „ЛЮБОСЛОВ“ .

Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“


ТАЙНАТА НА ВИЧО


На моето семейство - Мери, Ники, Тони, Вини и Макс


Очите му се смеят. Пламъчетата в тях - закачливи, но и малко тъжни, проблясват за миг - светещи мъниста, после изведнъж помръкват. Защо тази промяна? После пак се смеят. Очите на Вичо.

Не дружи с никого, почти не казва нищо - мълчи, не говори и като че ли всяка чужда приказка го потиска още повече. Сякаш го измъчва.

Той е горд с това приятелство. Просто реши, че са приятели, не че някой го е питал, ей така - без нищо го реши и на часа го заключи вътре в себе си.

Не е срещал друг такъв човек като Вичо. Едва ли и друг някой е срещал и точно това го прави още по-горд с макар и скришното приятелство. И въобще не е измислица, да имат  да вземат, ако някой случайно се опита да го подиграва. Иначе защо Вичо само с него ходи да оре? Тракто-рист е, затова оре, не от някаква си негова приумица. Завършил е такова училище. Опитал се да продължи в техникум след това, ама нещо станало, не казва какво точно, само махва с ръка и се извръща. Не му е приятно и затова никой не го пита повече, не упорства да изкопчи истината.
Веднъж, съвсем неочаквано и без да има повод за това, ей така без нищо и без изобщо да става  дума за трактори и тем подобни, смутолеви под нос - ако искал, можел да го вземе някоя вечер, защото сега сезонът е за вечерно оране - да се избягват големите жеги. А сега да ги види какво ще казват. На него му рече, не на тях. Защото са приятели.

…Силно пронизително изсвирване го сепва. Вичо. Грабва тъканата на стана в тъмния килер откъм долната стая с огнището платнена торба със загънатата в нея вечерна закуска; точно така казва Вичо: “Това не е вечеря, а само закуска…” - и като прекосява тревясалото дворче пред къщата, пъргаво се промушва през леко открехнатата портичка и се озовава на улицата…

…Сутрин слънцето напича изтърканите с телената четка дъски на затворената веранда, която е връзката между двете спални на горния кат на малката измазана отвън кирпичена къща на Гърчовите. Така ги знаят в селото. Прякорът, като на повечето фамилии тук по онова време, е от съселяните. Стопанинът, сиреч дядо му, къташе дълбоко в тежкия сандък празничните си премени, които като някакъв древен ритуал, а може и така да е, с особена тържественост обличаше в редките празници наесен, като привършваше усилната полска работа. Черните, с едновремешна кройка, широки горе, постепенно стесняващи се надолу към ходилата, плътно обгръщащи като кюнци мускулестите му пищялки панталони от плътен шаяк; лъщящият на слънцето зелен пояс, който стягаше кръста му и бялата кенарена с разпуснати свободно надолу ръкави, с отворена горе на опърлената от слънцето възлеста шия яка, го правеха да изглежда още по-строг. Хубав като грък, така казаха за него в селото - дори не се помни кой беше кръстникът и от ден на ден така си и останало - Гърчовите. Ама дали точно така е било, сега никой не може да си спомни. А може и от това да е дошъл прякорът, дето баща му навремето от планината слязъл с челядта си, откъм гръцко и спрял точно в тяхното село. Защо точно тях избрал - това си остана загадка . Може би заради чернозема, бил земеделец и преди това, и с животни се занимавал, разправя-ха.


Всички, до последния човек в селото почитаха Стопанина, заради неизчерпаемата енергия, която направо извираше от здравите му мускули, щом се захванеше с работата . Вдигнаха ръце за него на общото събрание, когато трябваше да определят бригадира. Одобрителна въздишка като свеж полъх премина над събралите се в тясната задимена стая на стопанския двор гологлави кооператори, стискащи здраво в загрубелите си ръце избелелите, захабени от потта каскети.

…Щом се промушат между набраните тънки тензухени пердета, които покриват олющените прозорчета, слънчевите лъчи огряват миндера, надни-чат заядливо в съненото му лице. От инстинктивното стискане на клепачите - опит да задържи съня колкото се може по-дълго, лято е, защо да става толкова рано - червени трептящи кръгове пулсират до болка в слепоочията му; лястовичето чирикане, което до скоро не достигаше до съзнанието му, постепенно се засилва, става все по-неконтролируемо; изведнъж го връхлита с пълна сила и вече нищо не може да защити слад-кия му утринен  сън.

Малко раздразнен, но отпочинал, скача на крака върху поскърцващите дъски на широкия миндер, които, макар и покрити с пухен дюшек, си остават все така твърди и докато им свикне човек, малко неудобни за спане. Само той и дядо му се ползват от привилегията да спят тук. Това става през летните ваканции, когато гостува на село. Носи името му, а това  предимство никой не може да му отнеме, да подмине с лека ръка. Тъкмо обратното - винаги и за всичко трябва да се съобразява с него.

…Стъпва малко страхливо на покритата с тежка лепкава жълтеникава пепел уличка - има няма три - четири по-широки крачки от край до край. Сенките от разрошените черници на отсрещната страна - храна за бубите, модерната икономика в този край през последните няколко години - са се удължили в късния следобед. Точат с помпи вода от кладенците и я пускат по изкопаните край възлестите им дънери вади срещу продъл-жилата суша, която връхлита равнината почти всяко лято. В зелените им корони се гушат на сянка врабците в притихнала следобедна дрямка. В този близък вече до вечерта час те се осмеляват дори да се сборичкат за някое случайно изпаднало зрънце, напускайки сенчестите си скрива-лища, въпреки че температурата е все така критично висока за всяко живо същество. Никакъв полъх, никакво движение, всичко наоколо е зас-тинало в нямо отчаяние. 

Както винаги, така и днес го чака до чучура на долната чешма. Тук тече най-студената вода в селото. Зидана от камък с арка - петолъчна звезда с недоказан цвят, тя стои здраво на земята току пред къщата на Гърчовите - техен несменен герб. Някой се беше сетил на едно от събранията в селото и предложи да я боядисат червена. В цял свят петолъчките са червени, дори и в най-близкото до тях друго село петолъч-ката им грее като жива, те последни ли да са в агитмодата?… Скастриха го. Всички знаели, че петолъчките са червени, виждало ли се е зелена петолъчка някъде. На това обсъждането приключи и никога повече от тоя ден насетне не се е сетил да поставя пак въпроса на обсъжда-не. Малко са им полските кахъри в тази суша, земята изгаря за вода, полето е пламнало.

Вичо го посреща мълчаливо. Така е всеки път. Той вече знае - все така мълчаливо ще вървят един до друг без да продумат, дорде не се отда-лечат и от последната къща. Като заклинание. И точно като по даден знак и двамата се извръщат да погледнат назад без да спират и погледите им опират в разтварящия се, вече едва забележим кръст на сгушилата се в сумрака камбанария на селската църква. Църква, пък нямат поп. Разказват, че го изгонили попа, за какво, никой не знае, заради някаква лошотия ще да е, ама каква точно - нито дума. И оттогава я карат без поп. Клисар си имат. Отваря, затваря, шета из вътре, по двора, ама служба няма. Идват рядко и хора, по-старите и повечето жени - палят свещи мълчешката, кръстят се и пак така мълчешката си тръгват.

“Какво си взе за закуска?” - пита Вичо, дошло е времето да поговорят. Изслушва, одобрява. Сега не се виждат в тъмното, но това сякаш още повече ги сближава, прави ги съвсем свои, дори изтрива разликата в годините им. Цели седем! А се чувстват толкова близки, без приказки, без клетви, но близки…То, това ако ставаше с говорене…

Пристигат на мястото все така мълчаливо и все така близки. Тракторът се е килнал малко на една страна в единия край на блока, където го бяха оставили миналата нощ, по-скоро рано-рано сутринта, слънцето беше протрило вече хоризонта и се канеше да се покаже. Докато още не е започнало да пече, трябва да са се прибрали…
Нощната оран е най-голямата му гордост. Вичо подготвя тежкия трактор за смяната, спокоен, съсредоточен, без да се суети. Движенията му са бавни и отмерени, но сигурни. Цялото му леко напрегнато тяло излъчва увереност, сякаш казва - това ще стане, това ще бъде и никой в никак-ва част от времето, докато траят приготовленията, няма никакъв шанс да му противоречи, да не се подчини на волята му.

“Готови сме.”  - казва почти шепнешком и го поглежда питащо. И едва след като се уверява, че всичко е наред, че помощникът е разбрал ко-мандата му, че е готов да бъдат заедно и тази нощ в обграждащата ги от всички страни угар, хваща някак ласкаво, ама здраво лостовете в силните си ръце и натиска решително педала на газта. Това е началото. Сега ще препускат плавно, но настъпателно в чернозема на Балталъка, оставяйки след себе си равни и дълбоки бразди - мястото, където ще се сгушат след това семената, докато мине студената зима. От тези техни семена ще се роди напролет богатия плод на земята им - добър знак за тяхната работа, с която и тази нощ ще бележат тяхното, своето землище.

Сядат направо в браздите, аварийният фар като прегръдка е изрязал неголям светъл кръг около тях, душна лятна нощ е покрила околността с плътен, черен воал - не се диша. Това им е вечерната закуска. Хапват мълчаливо. Този мирис на храна - неопределен, но замайващ, който се излъчва от домашното сирене, тънко нарязаната сланина с червен пипер и бухналия хляб от фурната в центъра на селото е неповторим! А може би това неопределено чувство, което го завладява за нещо тайнствено, скришом от други, само за тях и само сега извира от ранената земя, която е родила всичко това, което имат и днес на закуската.
Вичо и днес е сложил в торбата си лютива чушка. Подава му да отхапе пръв. Знае какво ще каже, ако откаже и затова стиска очи - в тъмното няма да го види и отхапва. “Това за кураж!…” Ще каже, а той много добре знае какво означава това и мислено ще довърши мисълта му: “За да ти пораснат мустаци!…” Неговите са дълги, черни, извити нагоре - като крилата на проклетите лястовици сутрин, дето го будят толкова рано, въпреки че е ваканция.

Вичо се обръща на една страна, точно към светлината и свива цигара. Парче от вестник и насипан едро накълцан тютюн. “Лош занаят е това…” - казва по-скоро на себе си, а той му е благодарен, че и тази нощ орат заедно.

Добър е Вичо, нищо че другите не го одобряват, нападат го скришом. Нека си приказват, тяхна си работа, той не им вярва на празните приказ-ки. Ама пред него не смеят, защото не им стиска. Страхливци. Рядко ще се отпусне да каже нещо. Мълчалив е. Крие сякаш някаква голяма тайна, заключил е той тази тайна дълбоко в себе си, макар да не го признава. А и той не се решава да го попита. Веднъж, още в началото, когато се запознаха в първите дни, го чу да казва - на него ли, на другите ли, дето се бяха събрали пред чешмата: “Мъж си станал тогава, когато можеш да пазиш тайна…” - Точно така се изрази. Не каза тайни, а само тайна. Значи така, само една тайна. А каква трябва да бъде тази толкова важна тайна, за това - нито дума. Нито тогава, нито после. И каква ли може да е неговата, Вичовата тайна? Нито той, нито пък друг някой ще се реши някога да го попита за това. Щом като е тайна, какво да го питат.
“Лоши хора.” - изтръгва се глухо, дълбоко някъде от гърдите му и става. Като камшик го прерязва неочакваното признание на Вичо. Това е краят на тяхната вечерна закуска. Качват се почти едновременно в машината - всеки от своята страна. И отново онова чувство на гордост и превъзходство над другите - че Вичо го взима него в блока, а не някой друг - го изпълва целия.

Има случаи, не се виждат по няколко дни. Той обаче усеща, че нещо не е наред и че Вичо не просто си почива от полето и трактора, а не е в селото. Понякога го предупреждава, че ще го няма, но често просто сякаш потъва незнайно къде. Тогава истински страда, чувства се предаден. За да не е самотен, което още повече засилва болката, си има свои занимания, търси другите деца. Тръгва с тях към герена - там излизат с кравите, всеки си пасе тяхната крава; сега най-голямата опасност за него са бабините зъби - малки, скрити в изгорелите от слънцето треви хапливи топчета - забиват се до кръв в ходилата. Той е градско дете и на него не му доверяват пашата, тяхната стока е в стадото, има си пастир.  Ама вечер като се събират на пейката пред Пеньовските, или пред Сиини - всеки се бута да седне по-близо до него. Или цялата им тумба се изсипва на Кирпич гьол. Лъщят на слънцето разголените телца на циганчетата - голи-голенички, всички лудешката се пръскат едни други, гмуркат се безстрашно в хладните води на водоема - плитко е, едва им достига до кръста. Тук глината от полегатите му брегове става за кирпич, секат го, после строят пирамиди с него и палят огън в тесните отвори, да заякне за строеж; къщите всичките до една в селото, от този гьол са тръгнали. И пода със същата глина мажат - да е лъскав и да мирише на чисто. Голямата му страст е да лови жаби. Завира се под дървените мостчета на канавките, залети с изтичащата от каменните корита на чешмите вода, до уши омазан с лепкава кал. Тази необяснима и за самия него страст така се разпалва, че често закъснява за обяд. Понякога заради това се налага да изтърпи и най-омразното му наказание - докато другите са на масата, да стои сам в тъмния килер. Такава обида и то от неговия дядо, дето му носи името!..Иде му да ревне, добре че момчетата не плачат.
Игрите с другите деца го веселят, с тях се забравят всички грижи - това е неговият истински детски свят. Но онова чувство в него, когато са двамата с Вичо, го няма. Тогава изведнъж сякаш е пораснал…

Крачат уморени, прашни, с леко изтръпнали тела обратно към къщи. Нощта е отлетяла като птица, слънцето се подвига леко на пръсти на хори-зонта, поглежда свенливо през прозорчето на деня. Сега до обяд ще е в леглото. Щастлив от нощния труд.

Това лято Вичо го няма. Както и преди, спира пред познатата къща. Тишина. Извиква няколко пъти името му. Тишина. Никой не се обажда. Никак-во движение вътре. Нещо се е случило? Стои няколко мига неподвижен. Пак извиква - този път още по-силно и по-решително. Пак нищо.
На следващата година пак го няма. На по-следващата пак… После порасна и спря да ходи през ваканциите на село. Пък и всички пораснаха и се пръснаха. Спира за ден-два на път за някъде и бърза обратно към работите си в града. Така и не можа да разбере какво стана с Вичо. Пита, ама никой не можа или не иска да му каже нещо за него. Хванал е сигурно нова работа в града, казват неохотно, а от това се разбира, че не им се говори даже и да знаят нещо повече за Вичо.

И така - години!…

Срещна го на Бургаската гара. Пак беше лято. Сякаш го бяха посипали отгоре с бял прах. Посивели коси, посивели мустаци, същите извити нагоре лястовичи крила - сега пак се сети за сравнението от преди - същите онези птици в лястовичето му лято в дядовата къща. Само че сега не са така гъсти и наперени. Или на него така му се струва. Може и да е позабравил - години не са се виждали.
“Какъв си станал!” - Очите му пак блестят, такъв го помни от преди. Същите пламъчета от онова време. Същият Вичо, това го зарадва, изпълва го с ентусиазъм: сега вече могат да поговорят и по-спокойно и за повече неща, толкова отдавна не са се виждали. Той сякаш прочита надига-щото се отвътре му любопитство, изгарящото желание да се разкрият най-сетне. Дошъл е моментът да поговорят за всичко, дето им се е случило през всичките тези години, откакто така неочаквано и нежелано се разделиха: всъщност дори раздяла нямаше, защото срещите им така изведнъж се прекъснаха… И хладно отсечено рече: “Всичко е наред…” И пак повтори: “Какъв мъж си станал…”
Какво е това, защо отново сякаш се връща старата му затвореност? А тайната - и днес ли не може да каже нищо за своята тайна? Толкова години са минали. Не може ли вече да го попита? Сега са равни, сега са мъже, защо пак като преди не могат да си кажат всичко, без недом-лъвки, без тайни! И откъде в него тази тъга!

Оглежда се настрани, малко странно и съвсем неочаквано. Човек прави това, когато макар и да не казва нищо - търси някакво оправдание, затова, че иска да си тръгне по-скоро. Опитва се да го задържи поне още няколко мига. “Вичо, да запалим по цигара…”  Не го изчаква да довърши, сякаш се плаши да не би да започнат да го разпитват. Сякаш някакво проклятие, изречено отдавна, в началото, от зла орисница тегне и днес над главата му.
Прочита го в неспокойните му очи. Пламъчетата, онези радостни, познати от преди весели като светещи мъниста пламъчета в леко хлътналите  навътре ябълки на очите му, се люшват отново безпомощни като от някакъв невидим, но властен полъх, незнайно от къде и ненамерили опора, стават отново плахи, тъжни, потъмняват, накрая съвсем изчезват. Угасват. Какво ли е в душата му? Тайната?…
“Трябва да тръгвам…”
Отдалечава се, без да довърши започнатото неясно обяснение с все така познатата му широка крачка; не толкова решителна и уверена като преди, дори му се струва, че леко накуцва. Все така висок, едър и малко прегърбен.
Вичо.
Без да разбере колко време е изминало от мига, в който Вичо си тръгна, изведнъж се сепна, огледа се - останал е сам на перона. Хората, които до скоро щъкаха насам-натам, всеки със своите грижи и мисли, понесли макар и неосъзнатата си мисия на земята, с която нищо не може да ги раздели - сякаш се бяха стопили във въздуха, бяха се изпарили. Какъв човек е той. Защо винаги го чувства толкова близко и в същото време толкова далечен и непознат. Как е живял през това време. Какво е правил. Имал ли е семейство. Кой ще му отговори на тези въпроси, ще намери ли той самият някога верните отговори?
Все така е развълнуван от неочакваната среща; все така му се иска да остави вълнението, радостта от нея да продължи да го изпълва по-дълго; да избави най-сетне от това проклятие и Вичо и самия него! Изведнъж и той се почувства  застрашен. И за себе си разбра, че сега, веднага, без да се бави е готов да направи всичко, което се иска от него - и най-трудното, и най опасното, готов е да жертва нещо много скъпо от себе си, каквото и да му струва то - само и само да види един ден Вичо щастлив. Това ще е спасение и за двамата. Кой знае дали е така, но си го помисли. Но само смирено си каза: добър човек.

Това е последната им среща. Печалната новина научава при едно гостуване в селото. Даже не си спомня точно колко години са минали от Бур-гаската им среща. “Умрял, - каза някой - преболедувал нещо и умрял”. Върнал се в къщи, никому нищо не казал, къде е бил толкова години и все така мълчалив и скръбен се затворил в старата къща на баща си, вече покойник. Рядко го виждали да излиза, после съвсем спрял да се показва. И…
Бил в затвора. Също като баща си. Казваха го студено, бездушно, сякаш говорят за някой много далечен и чужд човек. Беше им чужд. Така и не го разбраха до края.
Ето къде се е губил с дни през онова лято, когато излизаха заедно на вечерна оран. Точно тогава може би се е виждал с баща си в затвора. Ходил е на свиждане. Баща и син. След тези отсъствия ставаше раздразнителен, дори агресивен. Бързо му минаваше, но промяната тогава си остана необяснима за него. И отново си беше познатия им мълчалив и затворен Вичо. Със смеещите се очи и със своята останала до края му тайна.
Тайната на Вичо.
На добрия Вичо.


Ангел  Колев






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7