ГРЕБЕН ЗА ТАРАЛЕЖА

image

Костадин Жеков е роден във Велико Търново през 1958 г. От 2002 г. живее в Чикаго – САЩ.
Работил е като музикант и дисководещ. В периода 1991 – 2001 е тонрежисьор, музикален редактор и автор на рекламни аудио клипове в първото лицензирано УКВ Радио в България, след БНР,  95.3 FM – Радио Хасково.
Продуцент и водещ  на две музикални предавания – за българска и англоезична популярна и рок музика в ефира на същото радио, където излъчва интервюта с български музикални звезди.
През 2005 година Костадин Жеков реализира студийни демо записи с композитора – мулти инструменталист Алфред Томпсън в Еванстън, Илинойс, САЩ – за негов авторски албум.
През 2004г. представя в България първите си впечатления от САЩ  в авторска
фотоизложба „До Чикаго и напред“.
2016 – България – втора самостоятелна фотоизложба  ARTBLEND.
Юли, 2011 – К. Жеков активира собствен  уеб-сайт  http://www.chicagoworldpictures.com ,
който без никаква реклама за първите 12 месеца има  тридесет и две хиляди посещения.
Издадени книги в България :
„Корени към дъжда“ – поезия – 1992,  „Първият щрих“ – разкази – 2001,
„Лирика и разкази“ –сборник  поезия и проза – 2012 и документална книга "95.3
РАДИОСТРАНИЦИ" - за УКВ Радио Хасково – 2016г.
Септември 2017 – Чикаго – активира новавторски фото-уеб сайт – artblenda.net
Негови творби  са публикувани в:
„Литературен свят“,  „Книги news”, в. „България Сега“  -  Чикаго и „Любослов“.
Членува в Съюз на българските писатели в  САЩ и по света. Костадин Жеков е автор във  всички издания  I – VI на годишника на Съюза - „Любослов“ - и  е носител на почетен знак „Нике“ -  С ОРЕЛ  - за своята писателска дейност и по повод навършената от него 60-годишна възраст.
Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“


ГРЕБЕН ЗА ТАРАЛЕЖА


    Лъгойко се събуди и грабна дистанционното за осветлението. След секунди масивният кристален полилей обля стаята в светлина. Лъчо, както го наричаха всички, стана от огромната спалня, намуши скъпия халат и влезе във всекидневната.
     Запали позлатения абажур и всички стенни аплици. Приближи се на пръсти към северната стена, която бе превърнал в библиотека. Там в средата имаше вградена стъклена витрина с вътрешно неоново осветление. Лъчо го включи с дистанционното и застана отпред с широко отворени очи като за изповед.
     Това беше неговият храм. Вътре се намираше единствената уникална колекция в цяла Европа. Върху три плюшени полици грижливо бяха подредени сто и тринайсет гребена, гребенчета четки, пейнове, етрили - с малки и големи дръжки. Някои бяха позлатени, други - с перли, трети и четвърти - с диаманти, все произведения на ювелирното изкуство. Изработени за декоративна или приложна цел, те бяха от различни краища на света. Тази колекция Лъчо беше събирал двайсет години.
    В ежедневието се опитваше да използува широка четка с меки найлонови върхове, гребен от махагон и едно джобно гребенче, което носеше повече, като атрибут за самочувствие.
    Освен гребените, светлината и позлатените аксесоари, Лъчо обичаше и парите. Толкова много ги обичаше, че те се бяха превърнали в особена негова страст. Обичаше ги по свой, особен начин. Винаги, когато излизаше между хората, нарочно не носеше пукната стотинка у себе си. С всеки се държеше непринудено и свойски. Обикаляше дневните кафета, барчета и бистра. Там, на чаша питие, се впускаше в нескончаеми дискусии за какво ли не. Той беше вещ по всички въпроси, даже разбираше и от изкуство. Всъщност, тези теми изобщо не го интересуваха. Интересуваше го друго и той го постигаше. Винаги сядаше с хора, у които знаеше, че неведнъж е предизвиквал съчувствие, защото няма пари. Така все се намираше кой да му плати сметката.
    По същия начин вземаше и пари назаем - от кого ли не. Вземаше, но не връщаше. Сумите, според него, бяха безобидни. Имаше и такива заеми, които нямаше как да не бъдат върнати. Те бяха на година по един - два. Тях Лъгойко връщаше, след като натрупат достатъчно лихва в банката. Всички пари, взети назаем, той влагаше срещу лихва. Беше спокоен, защото майка му го хранеше и обличаше.
    Записа се студент. Докато изучаваше финанси и счетоводство, „неговите” пари от невърнати дребни заеми и заемчета трупаха лихва върху лихва. Когато се дипломира, постъпи на работа в една банка. Усетеше ли накъде духа вятърът, тук-там вдигаше по някой лозунг, когато и пред когото трябва. За пет години се утвърди, като кадърен специалист и чрез познатите прийоми за изкачване в йерархията направи главоломна кариера. Най-после настъпи дългоочакваният миг. Директорът се пенсионира и избраха него - Лъгойко Гребински! Всички се надпреварваха, да му честитят - нали с всеки се държеше свойски и на всеки дължеше по някоя дребна парица и почерпка.

* * *

    Опитваше да се среши, защото всичко започна съвсем случайно – на една Нова година. В момента, в който Лъчо вдигна първата наздравица за новата година, секунди след дванайсет, почувства някакво леко пукане на върха на темето си. Сред всеобщата веселба и приповдигнато настроение, той усети едва доловим сърбеж на същото място, където бе пукането: „Пук!“ - И толкоз.     Лъчо не обърна внимание на това и продължи да се весели. Към три след полунощ  алкохолът му натежа доста и се прибра да спи.
    Към обяд се събуди и след ритуала пред колекцията влезе в банята. Усети същият сърбеж на същото място. Пипна с два пръстатемето си и мигом изтрезня! Убоде средния си пръст. Свали огледалото от стената и застана срещу голямото в антрето. Не - Лъгойко не сънуваше. На върха на темето му се мъдреше едно истинско трънче, високо един сантиметър. Преодолявайки стъписването, той заразглежда внимателно трънчето. То представляваше кафяв лъскав конус с едносантиметров радиус в основата си и с абсолютен иглен връх. Не посмя да отиде на лекар. Това малко чудо занапред щеше да бъде неговата малка тайна.
    Така си мислеше Лъчо и се самоуспокояваше в продължение на дванайсет месеца. На следващата Нова година точно в дванайсет, заедно с кристалния звън от наздравицата с шампанско се разнесе и едно “Пук!”, но никой не го чу. Само неговият собственик, но  най-вече от страх не посмя да си пипне темето. Въпреки шегите, че цялата година ще му върви, като по малка нужда, отиде в тоалетната. Нямаше съмнение - трънчетата бяха станали две! Така за двайсет години те станаха двайсет. Никой не знаеше този факт, освен Лъгойко Гребински. А след  това за много кратко време трънчетата щяха да станат сто и четиринайсет - колкото бяха невърнатите му заеми.
    За първия рожден ден на Лъчо като директор, банкерите щяха да му подарят един сувенирен позлатен гребен от Непал с барелефно изображение на Буда. С него гребените в колекцията се изравняваха със заемите - сто и четиринайсет.

    Този  Буда беше като истински, но за разлика от Лъгойко - п л е ш и в!
                                   







Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7