Илия Консулов на 85 години! Честит да бъде!

Начална страница | Интересно | Литература | Илия Консулов на 85 години! Честит да бъде!
image

Илия Консулов е роден на 6 юни 1933 г. в село Величково, Пазарджишко. Завършва гимназия и икономически техникум, но поради отношението на родителите му, които са "против всички мероприятия на народната власт", той е неблагонадежден за Университета. Младостта му преминава тъжна и бурна. Работи това, което му попадне, за да преживява. Прави неуспешен опит за преминаването на границата с Турция. Едва единадесет години по-късно,  заедно със съпругата си успяват през югославско-италианската граница да избягат в Италия. Престояват девет месеца в емигрантски лагер и заминават за Америка. След различни градове  се установява за постоянно в Чикаго, където живее и до сега. Тук участва активно в политическия и църковния живот на  българската общност. През мрачните времена в България  пише стихове, но не ги публикува, поради политическия им характер.
Като емигрант той  пише и публикува в емигрантски списания и вестници. Надарен с талант и силна чувствителност,  г-н  Консулов създава поезия, в която иска да отрази истината - такава, каквато е, а не романизирана! За него поезията и литературата са огледалото на живота: "Истината нема алтернатива - поетите са длъжни да вземат нейна страна! “
 
Илия Консулов  е член на  Съюза на българските писатели в САЩ и по света и носител на наградата „Нике“, връчена му  за неговия 80-годишен юбилей. Той е участник във всички издания на годишника „Любослов“.
На 6 юни 2018 г, Илия Консулов навършва 85 години! По този повод и заради неговата активна гражданска позиция на писател и общественик, Съюзът на българските писатели в САЩ и  по света го награждава с високото свое отличие – почетен знак „Сребърен Пегас“. Да е жив и здрав още дълги години!

Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“
 

СТИХОВЕ ОТ ИЛИЯ КОНСУЛОВ


    НЕБЕСНОСИНЯТА ПОЛА

Среща бе ми обещала знаеш ,
чаках, чаках, но ти не дойде.
Причина търсех за какво се маеш,
но отговор в умът ми не дойде.

Часът бе пет!Тъжен следобед!
Разходих се да те пресрещна мила,
с небесно синя клош пола, вид блед,
ти към други бе се устремила!

Отдалеч видях го кой е! Видях мундира!
След туй видях и лъскава кола,
дали някой в такъв момент разбира
мъката ми по синята пола!

Прежали ти горещи нощи с мен!
Потъпка ти младежкия нагон,
замени младост, тръпките по мен
за офицерския студен пагон.

Тъжен следобед ! Тъжна забрава!
Но  знам, ти си с поглед жален, аз в пустиня.
Останах само с последната представа
и гледката от пола небесносиня.
1956 г

 
 
    ЖУР

Рожден ден, младежи, китари – жур!
Един от друг по-хубави и мили,
на всичките в сърцето е амур,
по-щастливи не вярвам да сме били.

Виновница за жура е девойка
учителка, мила и свенлива,
блузка и поличка тесна кройка,
очите светкат, жизнена, люблива.

Гърдите и подскачат, ще изпаднат.
Как мамят ми очите тез гърди!
Погледът ми чувствам го откраднат,
случай такъв не е имало преди!

И ето я, избира кавалер, открива жура
с танго дами канят - Компарсита.
Снагата й трепери, стрелна я Амура,
отпуска се щастлива до насита.

Дъхът й затаен, ръцете потни, момент омаян.
Сърцата ни усилено туптят, бушуват.
Бедрата се докосват, погледа замаян,
почуствах с каква нежност живота ни милува!
1958 г.
 
   
 
    РОДОПСКА ЛЕГЕНДА

Легенда си, в Пловдив те срещнах,
близо до полите на Родопа,
родопските легенди приемах -
епичните песни на Калиопа.

Погледът ти страстно ги докосва
струните на мойта страдна лира,
всичко твое така ме омагьосва,
че чувството тъга във мен умира.

От племето на траките ли бе
растнала край тракийските могили,
на Тракия под синьото небе
гърдите ти са тез места красили!

На заник съм, но често си до мен,
макар че всичко между нас немее,
с особен вирус от теб съм заразен,
образът ти ме в спомени люлее!
1962г. 


        ЛЕГЕНДА БУДНА


Очите черни - маслини от Егея.
Коса на рамене – разкош, сарай.
По тебе еЛ признавам си, че тлея,
светът със теб обиколил бих до край.

Гърдите ти трептят, излъчват страст,
когато съм до теб за мен е Май !
В любовна жажда си и във захлас
почивал бих на тях безкрай.

Устните ти влажни, но във жар.
Смирено тлееш, какво примирение!
Природата и Бог ти дали дар,
от Немезида ли чакаш разрешение?

Винаги те чакам с нетърпение
и щом случай при мене те доважда,
сърцето ми изпълва се с вълнение,
снагата ти във мен пожар подклажда.

Младост и мечти си пропиляваш,
любовната си мъка дай на мен,
недей ми само блянове създаваш,
че по тебе мисля нощ и ден.

Знам, че с него ти не си щастлива
и винаги блуждаеш във мечти,
титлата и власт не те приспиват,
натъжена за любов си ти.

Недей да бъдеш величествено скромна,
любовна лава в тебе знам бушува,
смирението ти грешка е огромна,
кръвта ти нека да се налудува.

Ела! Недей наказва свойта плът
да видиш тържествата на Венера
и нека във едно се разтопи
плът и дух, желание и вера.

                  Сърцето ми е пълно с тиха жал ,
                  а ти си във копнежи и измама,
                  пред тебе на колене бих паднал
                  легенда будна и не разгадана.
                1966 г.

                СИНИ ОЧИ

           Любех аз девойка синеока,
    любех я и страдах чак до болка.
    Любеше ме и тя така мила
    редко обич такава е била.

    Любовта ни беше тъй блажена,
    кристално чиста, приказна, вълшебна.
    Щастливи бяхме най-много от всички,
    далеч от грижи, волни като птички.

    Не плашеха ни вечери студени
    до некоя ограда спотаени,
    прегърнати тъй чак до полунощ,
    за грях назрели, но не смели йощ.

    Мечтаехме, въздишахме с наслада
    и мислехме, че туй е - тъй се страда.
    Въздишките премесвахме с целувки,
    „страдание” изпълнено с милувки.

    И помня ги тез срещи в късен час
    как месеца ний гледахме в захлас.
    Тез юнски вечери, мирис на липа,
    безброй звезди, китарен звън в нощта!

    Съдбата беше тъй щедра към нас,
    с поглед се разбирахме завчас,
    а очите ѝ сини, сини като небето
    забързваха ми пулса на сърцето.

    Живота си представяхме чудесен
    захласнати в звездния свод небесен.
    Не знаехме за червените веди,
    не мислехме, че СНМ-то следи.

    ..Във ваканция бехме,срещам я горкана,
    унила, тиха, в безреда захвана
    оклюмнала кат повехнало цвете
    „В похулен грях ни некой нас заплете“!

    В похулен грях, в „предателство черно”!
    На империализма служил съм бил верно,
    заплетен съм бил във шпионска мрежа,
    в затвора скоро щял съм аз да лежа!

    Как можело тя с мен да се среща!
    За туй требвало сама да се сеща.
    Не бил съм аз за нов живот готов,
    а поклонник на шпионина Петков.

    Подгониха я и ето тя закрея.
    Да я срещам вече аз не смея.
    Сплашиха я мойта гълъбица
    не остана в гърди ѝ душица.

    И юрнаха се червените паши -
    партийния баща ѝ сплаши,
    комсомолския с нея се захвана
    и ето скоро тя жена му стана!

    Тъй сразиха всичко туй без жал
    и начало на една печал
    сложиха те - да има кой да страда,
    в „грешки” други път да не изпада.

    И по желание на властта
    прогонен бях и аз от тез места,
    очите сини да ме забравили,
    да не съм възбуждал чувства мили.

    И веднъж в един безличен ден,
    в град един далечен и студен,
    жена една приближи се до мен
    и гледа ме със поглед пълен с тлен.

    Усетих тръпки, а после тиха жал.
    Променил всичко как той е можал!
    Очите сини внезапно ме видяли
    от всичко нейно само останали.

    Попитах я как може тъй изцяло
    /дори сърцето вервам е заспало/
    да се промени до такава степен
    да има вид небрежен и суетен!

    Тогава каза ми тя това, що аз не знаех.
    Макар че туй го аз преди гадаех
    „Обречен беше ти да си курбан”
    за назидание пример бе избран.

    За туй престъпих клетвата ни верна,
    ти обич заслужаваше безмерна.
    Затуй станах курбан навместо ти
    тъй имам те пак в моите мечти.

    Затуй ме виждаш толкова унила,
    че мисля аз не съм ти вече мила.
    А той, той е моят господар,
    но ти си истинският ми другар.

    Душата ми попари жал по нея.
    Доплака ми се, денем е, не смея.
    Докоснах я по устните със пръст,
    сърцето ми настрои се за мъст.

    Печална истина! Прекрасен цвят,
    прекършен и от бурите отвят!
    За сетен път помилвах тоя лик
    в признателност за подвига велик.

    За сетен път вгледах се в тез очи,
    а тя в захлас ме гледа и мълчи,
    а очите ѝ сини, сини като небето
    аз имам си ги нейде във сърцето.
    1980 г.
         


Ред. Бел.: Стиховете на Илия Консулов са публикувани без  редакторска намеса.






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7