"България СЕГА"- вестникът на българите в САЩ и Канада + - ЕЗИК МОЙ, ВРАГ МОЙ... ПРОВАЛЕНАТА СРЕЩА

ЕЗИК МОЙ, ВРАГ МОЙ... ПРОВАЛЕНАТА СРЕЩА

Начална страница | Интересно | Литература | ЕЗИК МОЙ, ВРАГ МОЙ... ПРОВАЛЕНАТА СРЕЩА
image

Георги Славков е роден през 1945 г. в село Калояново, Пловдивско. Завършил е философия в СУ "Кл. Охридски". В продължение на 25 години работи като журналист в местния печат в няколко общини на областта: Хисар, Калояново и гр. Раковски. Започва да пише едва след пенсионирането си, когато напълно се освобождава от клишетата и изкуствения патос на миналото. През 2015 г. издава книга с разкази - предимно хумористични - "Конкурс за младо вино".

Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“

ЕЗИК МОЙ, ВРАГ МОЙ...  ПРОВАЛЕНАТА СРЕЩА

Научих се да чета вестници, още от съвсем малък. По–точно вестника, защото освен „Работническо дело“, друг нямаше. Помня, как, осем годишен хлапак, тичах с него, сгънал го  на две, към нашата  градина – на шест-седемстотин метра от дома. Крещях  радостно на родителите си, които с нещо  се занимаваха:  „Примирие в Корея, примирие в Корея“... Бях така ентусиазиран, сякаш този факт имаше съдбоносно значение за мен и моите близки. Преди месеци оплаквахме Сталин, сега се радвахме за корейците. Случваха се събития, умираха величия...  Само в България  беше тихо. Партизански песни и оперни арии по – радиоточките, петилетни планове, рекорди на тъкачки, краварки и трактористи – във вестника. И наивна вяра в светлото комунистическо бъдеще, което няма начин да не победи жестокия експлоататорски строй, който безчинства в капиталистическите държави. Каквото пишеше в „Работническо дело“ същото  слушахме  и по радиото и по единствената телевизия в страната...
На буквите -  още преди да тръгна на училище -  ме научи моят дядо Гочо,  инвалид от междусъюзническата война,  който, след обяд, полягваше на леглото в стаята си и със сериозно изражение на лицето, четеше вестника. Когато намереше нещо, което го разсмиваше, ме викаше при себе си и го четеше на глас. Веднъж запален, аз започнах да го наблюдавам внимателно всеки път, когато пишеше писма до общината и  по нагоре – до околийското началство, а понякога  даже и  до народното събрание... И го карах да ми ги чете. Пишеше за дребни и не толкова дребни неща, ставащи в селото, с които новата власт така и не успяваше да се справи. Като постоянните закъснение на купоните за хляб, например. Дядо ми имаше авторитет - ползваше се с уважение сред съселяните, но  не беше долюбван от партийците, защото през 1919 година създал Българска работническа партия в селото, а после я напуснал и станал радославист... Освен, че самият той  имаше орден за храброст от войната,  баща му е бил народен представител, преди комунистическо. Днес тази длъжност е доста позавяхнала в морално отношение, но тогава е била на почит и дядо ми с основание е имал съответното  самочувствие...
Някак постепенно, сричайки написаното във вестника, аз започнах да говоря така, както пишеше в  него. Четях изреченията, като изричах на глас  дори  препинателните знаци. В училище ни учеха, как да пишем правилно, но аз започнах и да говоря така. Порокът „четене като по вестник“, растеше. Позволявах си – в началото само на мама, а след това и на съученици и приятели - да правя забележки, за неправилното произнасяне на почти всички думи,  които имахме в речника си... “Не се казва де жиим сигъ, а къде ще отидем  сега“ – сърдех се не на шега. Или: „Ава, ко кът кайш“    („Абе, какво, като кажеш (на учителя). „Ей го дей“ – ( „Ето го къде е“)... Едва доста по-късно си дадох сметка, че с моя книжовен език, убивах в себе си  местните диалектни думи, които бяха визитната картичка на селото,  колорита и уникалността на  Калояново...Колко ли съм бил смешен в очите на съселяните си! Дори и сега, когато възкресявам спомени за моя край, приятели ми правят бележки, че не предавам автентичния местен език, а го „превеждам“ на книжовен. Но, както се казва, навикът е втора природа...
Бях се научил да свиря на акордеон. Не лошо, по щедрата преценка на приятели и съученици. Ходих малко на музикална школа към читалището, но така и не опознах достатъчно, нотите. На „забавите“, които импровизирано правехме почти всяка вечер, свирех танцувални мелодии, които бях научил по слух от радиото и  внесени от социалистическата чужбина (там властта не беше така строга), на плочи, със забранена западна музика... Ходил съм и в други, близки села, да свиря на вечеринките им.   Младежите по онова време, когато по селата още нямаше магнетофони, не бяха никак претенциозни – само чакаха  някакъв музикален звук и   се устремяваха  към  площадката за танци...
Веднъж ме поканиха в едно съседно село, на има – няма, пет километра от  Калояново. Не чаках подканяне, в уговорената събота бях там, с моя постоянен спътник - колелото „Мифа“, с багажник, динамо и фар, който едва осветеше на метър-два, отпред.  На гърба бях за пръв път с акордеон, марка Хонер, с 40 баса,  почти нов, който баща ми купи на старо от ръжевоконарския акордеонист, циганина Марин. Горкият ми баща, сигурно много се е надявал, у мен да има някакви  музикални заложби, за да е направил тази жертва, в онова бедно време!   И досега – върху библиотеката в хола, стои „Хонер“ – а. Не съм го докосвал от десетилетия, само понякога задържам погледа си по-дълго върху него, за да се убедя, че това наистина някога  се е случвало...
Киносалонът беше препълнен. Не се бавех, да си придавам важност, а започнах веднага с популярната „Марина, Марина“. Следващото изпълнение беше  тангото „Добър ден, тъга“, валсът „Дунавски вълни“. „Текила“ и още няколко румби, рязко повишиха настроението в салона. Върхът беше рок парчето „Тути Фрути“ . Него го предлагах с бонус – пеех песента, което всъщност, си беше силно крещене. Много не го докарвах на мелодия, но имаше луд  ритъм в песента на Литъл Ричард и долу двойките истински се „разлагаха“. Понятие, с което властта назидателно определяше младите хора, позволили си да се радват на музика, дошла от упадъчния Запад. Те, обаче, въобще не мислеха, как някои ги определят, а се бяха концентрирали върху  рокендрола, като го обогатяваха, със свои стъпки... Гледах  от сцената  и  изпитвах приятното усещане, че аз съм причината, непознати, хора, така да се веселят. Тогава забелязах, че едно хубаво момиче ме наблюдава. Беше с дълги  коси, които се спускаха по гърба му.  Очите му бяха светли, може би сини – не стигаше погледът ми до подробностите.  По онова време, такива дълги коси носеха много ученички, които, ако имаха и привлекателно лице, изпълваха момчешките представи  за красота. Не играеше, а само отвреме навреме поглеждаше към сцената. До нея стоеше някакъв льолю, вероятно съученик, или роднина, с когото чат- пат си разменяха по някоя дума. Обявих почивка и отидох при красивата, твърде млада  дама, преодолявайки присъщата си нерешителност. Заговорих я. Попитах  в кой клас е. Каза, че е осмокласничка. За пръв път имах възможност да разговарям със симпатично момиче на забава, където си  бях отредил, аз да създавам настроение у другите... Скоро, нетърпелива двойка ме попита, не съм ли си починал вече и аз бях принуден да  оставя приятната компания... Тя не напусна  мястото си, и отказваше, за моя радост, настойчивите покани, особено от един русоляв дангалак. След забавата настъпи така желаният от мен, а може би  и от нея, момент – поканих я да я изпратя и тя се съгласи...
С акордеон на гърба, бутащ с дясната ръка колелото, с  мъждукащ фар, създаващ нещо, като лунна пътека, в тъмната улица – тогава нямаше още улично осветление – с вълнението на напиращите  чувства... Беше наистина романтично! Надявах се да живее по-далеч от читалището, в което се помещаваше киносалона. Макар, че си мислихме за едно и също, си приказвахме  за отвлечени неща. Тогава животът, общо взето, течеше бавно и скучно и ние искахме по-дълго да се любуваме на щастливия миг... Днешните, заситени с всичко, младежи, нямат време и  бързо си „идват на думата“... Именно това, обаче:  не целта, а пътят до нея, смятам за наше, някогашно предимство... Преди да прекрачи прага на дома си, я попитах, дали иска да се видим отново. Пак в тяхното село, близо до реката и футболното игрище, например, където няма да има любопитни погледи. Съгласи се... Обеща  в писмо да определи деня  и часа на срещата и аз  нетърпеливо зачаках... Писмото  не се забави – дойде само след два дни.  С вълнение – все пак бях на тинейджърска възраст -  го отворих и зачетох... Веднага забелязах  нещо, което ме ужаси: бе сложила точка след „Здравей“. След това видях още една, после друга, граматични грешки... Бях сломен. Писмото бъкаше от тях.  Бяха толкова много, че  ако някой от днешните фейсбук – неграмотници, го видеше, с право щеше да се почувства горд от своя начин на  изразяване. Ако, забележеше нещо нередно, разбира се...  А изречението и „На 21 не мойм са видя, оти с мама ще съдим зелито, а вечерта сми на гости, ила на 22“, направо ме довърши! Него го възприех, като, едва ли не, лична обида. Повече не исках да чета. Забелязах само, че накрая, за капак, беше написала „обицам те“. Което, този път, си беше неволна грешка, допусната от вълнение, която единствена, признавам, не ме ядоса...
Не отидох на срещата. И да правя пак забава там, макар да ме канеха.  Не много, след това, прозрях, че всъщност,  съм бил голям  глупак.  Макар, че никога  повече не пропусках всяка възможност, да се виждам с момичета...  Заради езиковите си претенции, по време, когато Бог ме беше дарил с онова велико, за жалост, преходно чувство -  любовният трепет, аз провалих срещата си с едно красиво момиче...
Колко прав е бил поетът, когато е написал: „Език мой, враг мой“...   
Георги СЛАВКОВ






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7