Силата на Духа

image

ИВАН ТОДОРОВ
 е роден на 8 февруари 1954 година в гр. Пловдив
 Пише от ученическите си години. За къси разкази и есета  е получавал  награди  като млад творец.
От април 1990 година живее в  Чикаго - САЩ. Участва активно в политическия и църковен живот на българската общност в региона.
През 2011г. в Пловдив излезе  неговият автобиографичен историчиски роман „Доктора". Един известен журналист написа в своята рецензия за книгата: „Иван Тодоров е автор, който е историк по даденост и драматичен талант -  по призвание".
През 2013 г. „Доктора" бе издаден и на английски език, с преводачи:  Симеон Гаспаров и Петър Колев. Романът получи голяма популярност сред американските читатели.
Иван Тодоров има публикации в българската чикагска преса - вестниците „България“, „България Сега“ и „Старт“. Той е един от секретарите на Съюза на българските писатели в САЩ и по света. Семеен, със син Петър и дъщеря София. 
Предложеният тук разказ е автобиографичен и е част от съдържанието на  наскоро  отпечатания и получил своята вълнуваща премиера  Алманах „Любослов“ - 2017г.  Иван Тодоров участва във всички издания до сега на Годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света .

Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“

Този разказ посвещавам на нашия многообичан и  непрежалим дядо Иван Господинов Колев


    Момчето Иван се е родило на  20 Януари 1899 година.  Точно по старому на Ивановден. 
Има от векове българска традиция, роди ли се бебето , било то момче или момиче, на някой от християнските празници на светиите, всички от родата на детето казвали: „Това дете дойде на белия свят с името си.” 
    Иван е бил втори син на Господин и Дяля Колеви, които имали само синове,  четирима на брой.  Първият син бил Кольо, после дядо ми Иван, Гроздан и Марко.  Всички братя имали  по две години разлика—единият 10-годишен, другият 8-годишен, а останалите -  6-годишен и 4-годишен.  Майка им умира млада. Баща им и чичо им Марко имали 1200 овце.  За онова време това било огромно богатство.  Наследили от баща си 400 овце, братята ги утроили.
     Чичото Марко изгубил семейството си. Имал красива жена Рада, която при раждането на детето им,  починала заедно с бебето.  Марко много обичал Рада и след смъртта й не искал да се жени за никоя друга.  Така той живеел с брат си и бил като втори баща на своите племенници.  Бащата Господин взел за жена една 18-годишна девойка, която била много оправна и чевръста и от много добър джинс.  Казвала се Елена.  Господин  бил 30-годишен, доста богат за онова време, с  четирима сина.  Родил се и петият брат - Тодор.
     Моят дядо Иван беше много работлив и много обичаше да говори.  Вечер на кухненската маса имахме нещо като традиция, телевизорът буботеше, аз му белех хубави, сочни ябълки, той си хапваше и разказваше  най-различни истории.

    Първата история, която ми е разказвал десетки пъти, е за неговия дядо Кольо.  Той и жена му Дана нямали две години деца.  Това била лоша поличба за онова време.  Кольо, също като бащата на дядо, бил овчар и собственик на голямо стадо овце.  Той оставил овцете на братята си да се грижат за стадото и заедно с жена си и още 10 семейства (повечето от съседното село Йерусалимово - кръстено на Божия град) заминали за Йерусалим, за да се поклонят пред Божи гроб. Надявали се нашият Господ Исус Христос да им помогне в тяхната мъка.  След като се върнали от Йерусалим,  молитвите им били чути. Освободена от тегоби и притеснения, жената на Кольо -  Дана - веднага забременяла и след време родила едно момиченце—красиво като малко ангелче!  Така Кольо и Дана имали общо 5 момичета и 3 момчета, всички останали живи и те си създали семейства с много деца...
    Дядо Кольо, от благодарност към Божията помощ, дарил  половината си двор от 6 декара земя с много овощни дървета, също така една пълна кожена кесия със злато,  за построяването на  нова църква, кръстена на „Свети Николай Чудотворец”, намираща се върху дядо Кольовата земя.

    Дядо Иван бил 18-годишен и заминал да се сражава на фронта през Първата световна война.  Много негови бойни приятели загинали пред очите му.  Бойната войнишка дружба закалявала младежите и те ставали като братя- готови да умрат един за друг.  Така наречената „Велика Европейска война” била героична епопея за българите!  Те се сражавали за справедливото обединение на целокупния български народ.  Иван изкарал една година и няколко месеца на фронта, като проявил много храброст и всеотдайност.  Той, вече като подофицер, бил награждаван с няколко медала за храброст.  Впоследствие дядо Иван станал адютант на един полковник, по-късно възпроизведен като генерал.
    Войната свършила, непобедимата желязна българска армия не загубила важни битки, но заради геополитически и дипломатически обстоятелства България загубила войната. Положението станало още по-лошо  след подписването на несправедливия Ньойски договор.  България загубила  значително територии със самоопределящо се като българи население.  Великите сили не се интересували от историческата истина и духовните ценности на българите.  Мощните държави искали да имат свои сфери на влияние.  Една голяма несправедливост!

    Иван се върнал в родното си село Кириливо и харесал  една стройна и наперена мома - Лиляна, която по-късно му станала жена.  Бил уговорен годеж  точно на Ивановден - на 20 януари (по стар стил).   Той се прибрал в казармата в Стара Загора и разказал за годежа на своя командир, който истински се зарадвал. 

    Няколко дни преди 20 Януари 1919 година паднал много голям сняг.  Влаковете спрели, пътищата били затрупани.  Полковникът дал 10 дни отпуска на своя адютант Иван  за годежа.  Дядо тръгнал пеш  от Стара Загора към Любимец  (тогава село, сега вече град).  Там е трябвало да го чака брат му Кольо с два коня.  Денем  безспирно вървял, вечер  като замръкнел в някое село, чукал на вратата на някоя крайна къща и казвал за къде е тръгнал.  Хората като виждали подофицер, му показвали гостоприемство, прибирали го, стоплял се, подсушавал си дрехите, нахранвали ги, преспивал и на другата сутрин рано, рано тръгвал на път.   След  няколко дни път, някъде до Харманли, един търговец, който носел стока за Свиленград на голяма шейна с два коня, го качил и го оставил в село Любимец.  Там го чакал брат му. Прегърнали се, засмели се, после се метнали на конете и точно на 20 януари по обяд били в бащината си къща.  Иван се измил с топла вода, изпил два-три билкови чая и после облякъл бялата риза и новите дрехи.   Натоварили една каруца с предварително приготвената храна за празненството — от две овце изпечено месо, луканки, суджуци, едно буренце с 25 кг. маслини, ракии и различни вина.  След обяд цялата фамилия - баща, майка, братя, чичовци, лели, братовчеди, общо над 30 човека, тръгнали към бабината къща за годежа.
     От другата страна, на момичето, бащата - полковник Кръстьо Овчаров, участник в три войни и едно въстание -Илинденско-Преображенското от 1903, бил много радостен, че му идва зет от добър род.  Интересното в тази предстояща връзка е, че дядо Иван идвал от семейство на пет братя, а баба Лиляна на пет сестри.   Било заклано едно прасе, специално пазено за годежа, кокошки, пуйки, имало различни сакарски майсторски вина и ракии.  Били поканени всичките роднини и близки от цялата махала, над 100 човека. Името на тази част на селото – Корцан махала -  идвало от турската дума “курназ” защото в тази махала  живеели родственици - снажни, силни и смели мъже и жени (курназ).   И така, Иван дал подарък на Лиляна -  голям наниз от златни пендари, пред одобряващите погледи на родители и роднини.  Веселбата започнала като всички били радостни и щастливи, най-много младите годеници.
      Тази история, когато я разказвам на мои приятели американци и специално частта, където дядо Иван е вървял пеша 48 километра (30 мили) в най-големия сняг по средата на зимата заради своята любима, те затаяват дъх и после казват, „This is real love!!” ( Това е истинска любов).

    Аз съм роден на 8 Февруари, 1954. Кръстен съм на моя дядо Иван, баща на майка ми София.  През тази година дядо вече бил овчар в ТКЗС. Всички земи - над 300 декара, домашни животни - овце, крави,коне и т.н. стока им били взети от комунистическата държава.  Едни черни страници в историята на България.  Тази случка е станала малко след като съм се родил аз—на 20 февруари, същата година.  Дядо пасял овцете надвечер покрай река Марица в слънчевия февруарски ден.  Изведнъж, започнали да падат бомби, да свистят силни картечни откоси—пушек, миризма на експлозиви. Настъпил смут сред овцете от стадото.  Дядо погледнал нагоре и видял един ниско летящ над върбите край реката самолет, от който летели бомбите.  Дядо Иван помислил, че е започнала война.  Следващата му реакция била да грабне една овца и да се прикрие от стрелбата, докато самолетът се отдалечи.  Видял, че много овце били умрели.  Почуствал болки в гърба и главата, видял и течащата кръв.  Не след дълго паднал и изгубил съзнание.  Много кръв изтекла от него.  Спасителите дошли навреме, качили го в една джипка и го откарали във Военна болница в град Хасково.  Там го оперирали - извадили парчетата от снаряди от гърба и главата, зашили го и му прелели кръв.  Така той оцелял.
      Историята на самолета била следната:  бивш български летец на американска служба,  заедно с картечар,  с малък разузнавателен самолет влезнали в небето над българска територия, с цел снимки на военни обекти.   Радарите го засекли над Димитровград. Пилотът летял ниско по поречието на Марица, за да избегне зенитните оръдия.  Летецът дал след време интервю по радио „Свободна Европа”, където казал, че не е искал никого да убива. Хвърляли бомби и стреляли хаотично, за да всяват смут сред евентуални български войници, опитващи се да свалят самолета.   По ирония на съдбата, български царски офицер, авиатор от Втората световна война, ранил български царски подофицер, герой от Първата световна. 
    Дядо като ми разказваше тази история, аз целият настръхвах и тръпки ме побиваха.   Той завършваше историята с усмивка и казваше: „Роди се ти, кръстиха те на мен и аз много се радвах. Ти си бил моят ангел спасител.” 
    Дядо Иван и баба Лиляна /която беше като орлица за своите деца, внуци и правнуци/ през 1964 се преместиха при нас в град Пловдив,  но близостта им със село, работата по земята и с животните винаги им липсваше.  Градският лесен живот  беше за тях неприемлив.  Дядо започна работа в пловдивската ботаническа градина, където се трудеше с лекота и не изпускаше ден. 
    Със сина ми Петър пристигнахме в САЩ на  пети април  1990. Често се чувах по телефона с майка София и дядо Иван.  Те постоянно ми повтаряха: „Пази детето!”  Синът ми беше на 14, когато дойдохме зад Океана.  Дядо често ме питаше  по телефона: „Как е в Америка, Ванко?”  - Аз му отговарях: „Много е добре дядо. Има закони, има изобилие. Човек, ако е упорит, работлив и пестелив,  ще постигне много.”
    Дядо почина на 94-годишна възраст през 1993 година.  Човек, живял дългия си живот с труд и доблест. Една честна, благородна и всеотдайна към нас душа излетя в небето. 
Дядо, почивай в мир!
Всички ние - внуци и правнуци, твои наследници, те обичаме!
Иван ТОДОРОВ






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7