"България СЕГА"- вестникът на българите в САЩ и Канада + - Една година без Георги Витанов – Богат

Една година без Георги Витанов – Богат

Начална страница | Интересно | Литература | Една година без Георги Витанов – Богат
image

Благият човек и омайният разказвач Георги Витанов Богат внезапно си тръгна от този земен свят преди една година – на 30 март. Той остави след себе си недовършени книги, недоизживени мечти  и много съмишленици и приятели. За тези, за които не е просто статистика, Георги Витанов Богат  е символ  на светъл дух, неподражаем талант и родова привързаност. В Чикаго  през 2010 г. той създаде Съюза на българските писатели в САЩ и по света – първата писателска организация, вън от пределите на България, чийто председател  беше до последния си ден.
Тук публикуваме неговия неизвестен за читателите разказ - „Руски паметник“,  който ще бъде включен в подготвения за печат сборник „Караконджерови дни“.
                                                                                             
Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“

РУСКИ ПАМЕТНИК

Като вървиш ти през България,любезни мой читателю, не може да не се зачудиш, че България е осеяна цялата с паметници и най-много от тия паметници са руските паметници. Нема баир и нeма дол, нема село и нема паланка, къдeто да не са побучени къде разкошни, къде по-скромни паметници, дето да не гният руски кости. Руски кости гният и край моето село Усое. Всъщност впоследствие се оказа,че това не е така, но на нас не ни се искаше да не е така, защото ние живеехме с тия кости, както живеем със своите собствени, без които животът ни е немислим.
Като вървиш ти къмто село Усое,читателю мой, закътано между дивните три български планини – три сестри Пирин, Рила и Родопите, всред усойно синьото на църнаките и нежната зеленина от леска и дрен, ти неминуемо ще минеш през „Кърските ливади“. И като вървиш ти през тия  ливади, очите ти не могат да не се спрат на паметник – самотник, надничащ с мраморният си кръст иззад трънките и двата шипока, под вековната дива круша до свети Николската река. На паметника пише:

„Бог да прости русите
СЕЛИФАН ЕФИМОВИЧ СЕМЬОНОВ  И
ИВАН ЕМЕЛЯНОВИЧ ДАВИДОВ
наши братя, наша кръв.
Паднаха в лето господне 1944-то.
Свали капа, пътниче, и прокълни   
трижди войната, дето като в
зъл огън, ведно с виновните
горят и невинните.“

Дълга е историята на този паметник, но аз ще се опитам да разкажа доколкото мога тая история, защото в Усое и днеска като се рече „Руски паметник“, веднага отчасти или изцяло вземе да се разказва същата история. Ние, дето сме се родили след тая история, израсли сме и сме закърмени с нея, та когато като деца ни водеха на „Шипка“ и Шейново и като видяхме там руските паметници и костници, ние не се учудихме много. Като отраснахме и отидохме в София да учим и като чухме: „Руски паметник“, ние също не се учудихме, защото от детинство сме раснали с нашия си „Руски паметник“. Само че историята между другите руски паметници и нашия руски паметник е малко различна и който и по-възрастен човек от селото да попиташ, ще ти каже горе-долу  едно и също.
Като се рече, че руснаците са на Дунава, то се разбра и в Усое, че това е истина, защото жандармеристите, дето квартируваха в училището, натовариха мулетата с оръжие и амуниции и изчезнаха на някъде. Изчезна и Батако, единствения човек в селото, който се нае да стане полицай – калпазанин и пияница. Когато Батако стана полицай, той продаде нивиците на баба Шанка, майка му, в „Горната курия“. Продаде и ливадката в „Слоговето“, та изпи и изяде всичко с една курва от София. Когато майка му го попита, защо продаваш имота, чедо, отсега нататък с какво ще живеем, той рече: „Да ти пикая на имота и на келемето! Мене цар ме рани, цар ме облича! Боже царя сохрани!!!“
От тия думи баба Шанка се дамлоса и умря, а Батако пируваше със софиянката, плашеше и псуваше де кой види. И куцото момче на баба Милана застреля на хорото по Великден. Жените си плашеха децата с него и го кълнеха на общо основание, мъжете ръмжеха през зъби и го псуваха в негово отсъствие, но Батако клетви и сълзи не го хващаха, та той вършеше своите баташки работи, докато не се разчу новината. Чу ли се, че руснаците са на Дунава, пропадна и Батако нанякъде, но за сметка на това дойдоха с пушки и патрондаши Цанката на нана Вела и Йорданчо, дето беше първенец в гимназията и стана шумкаджия. Те арестуваха кмета и го пратиха в Разлог, установиха народна власт, а от хаджиевия балкон на площада за пръв път се чу думата „Другари“. Дотогава като говореше некой агитатор от хаджиевия балкон се викаше: „Господа селяни“. Много ново излезна, много нови думи се чуха: „Съветски съюз“, „Червена армия“, „Социализъм“ , „Сталин“, „Ленин“, „Димитров“ и така нататък.
Не мина много време и ето ти в село дойдоха руснаците. Те беха руси хора, кой с мустаци, кой без мустаци, на тютюна викаха табак, а ние на кожата викаме табак. Иначе вода и хлеб си го викаха по нашенски, а на ракията викаха самогон. Не е голема разликата, защото ние на първак вино викаме самоток. Като се чудехме ние, че руснаците били говорили бетер нашенски, дядо Игнат опълченеца съобщи с мъдрост и достолепие, каквото подобава на некой професор по лингвистика, че руският език е произлязъл от нашенския, защото руснаците казват „соль“, и ние казваме „соль“, те викат „хлеб“ и ние викаме „хлеб“. Те викат на калвача „Детель“ и ние викаме на кълвача „Детель“, пък и те и ние викаме на туршията „разсол“.
Хората накачулиха руснаците, запрегръщаха се и войниците целуваха мъжете в устата, така както ние целуваме жените в устата, когато се имаме. Като рекоха на Сандре куршумо: „Александър, самогон дай!“ - той заобръща джобовете и рече:
- Нема, братчета. Празен джоб, от дека пари за ракия!?
Чуха ли думата „Джоб“, руснаците си умреха от смех, защото „джоб“ на руски било задник.
Стана много смешно, много радостно и много интересно –   руснаците били джамбушлии люде ируснак тебе да ти направи джамбуш, значи да си умреш от смех...
При руснаците немаше това-онова. Те дойдоха и ние без да искаме ги прегърнахме като некои наши хора, които до сега са били далеко от нас и некой не ни е давал да се срешнем с тех, да се видим и прегърнем, но ето сега, те са дошли и ние сме радостни от това, щастливи сме и ги приемаме в обятията си повече от братя. Кой имаше вино, кой ракия, черпеше налево и надесно, погачи се месеха, баници се точеха – на свети Никола, на Великден и Гергьовден не е било така, както кога в село дойдоха руснаците. Пó от сватба, пó от кръщене беше. Дедо Игнат опълченеца закла единствената си кравица Султана и даде курбан на руснаците – половината крава даде на полка, дето отседна в „Кърските ливади“ – половината на селото, а подполковник Седих целуна синовно стареца, който свали опълченската си капа и бащински целуна ръка на командира на полка.
Девет дена стоя полка на подполковник Седих в „Кърските ливади“, девет дена трая големият празник на българе и руснаци и всичко щеше да бъде от хубаво по-хубаво, ако не се найде Иван Сербезо да развали хубавото с пустата му стиснатост и цинцърлък. Потомствена черта е сербезлъка и стиснатоста на Сербезове. Като се рече, че тоя човек е Сербезов човек, от него не чекай и една игла да ти даде. Ако пък некой от Сербезето ти даде игла, сетне глето си иска, ако ръжен ти даде – палешник ще ти потърси.
Вървели две войничета по селото, по работа били изпратени от полка на подполковник Седих и като си вървели, видел ги Иван Сербезо, който вършел него в градината си пред къщата. И най-стиснатата ръка се отпускаше пред руснаците, та като видел Сербезо русначетата, повикал ги до плета и им налял едно павурче от четиристотин грама ракия, за да си отворят мохабет.
-     Наздраве! – рекъл Сербезо с половин уста, войничетата с пълни уста рекли наздраве и тримата на един дъх изпили павурчето.
-    Как тебя завут? – попитали войничетата, а Сербезо отвърнал – Иван.
-    Браво, бе! – рекло едно от войничетата и тупнало Сербезо по рамото. – Я тоже Иван! Айде, брат, налей още едно павурче да полеем адъшлъка! – рекло войничето и Иван Сербезо изтичал до в къщи, та донесъл още едно павурче ракия.
Джаснали и другото павурче завчас, а Иван Сербезо им рекъл, че неговият дядо е тоже Иван. Войничето рипнало от драгости и рекло, майчице, как може така, ами че и неговият прадядо е бил Иван. Щом като е така, рипнал и Сербезо, та донесъл още едно павурче да полеят и за другия Иван. Полели и за другия Иван, а Сербезо съобщил с гордост, че неговият дядо Иван е бил турците на „Шипка“ под командването на генерал Столетов.
- Виж ти! – рекъл Иван войничето. - Знаеш ли брат, ние с тебе сме родственици, щото и моят прадядо е бил турците в Кримската война. - А пък другото войниче рекло, че неговият пък дядо Семьон загинал в бой с турците при Стара Загора, през Руско-турската война.
-    Аз пък имам един вуйчо Симеон! – рекъл Сербезо и довтасъл с още едно павурче ракия.
От дума на дума Ивановците и Симеоновците станали доста, павурчетата тоже и тъкмо руснаци и българи щели да се искарат едва ли не първи братовчеди, вроденото чувство за стиснатост на Сербезо взело да го чука, че независимо от роднинството с тия момчета и от целият този дослук, бая ракия се е изляла и е време вече да се тури край.
-    Иван! – рекло войничето Иван, – Как му викате на онзи там бурен?
-    Щир му викаме – отвърнал Иван Сербезо.
-    По нашему тоже щир, щирец, а на онова там? – посочил през плета другото растение Иван войничето.
-    Лобода.
-    Е, това е, по нашему тоже лобода. Айде, брат, по този случай дай още глътка самогон, щото работа ни чака!
-    А, рекъл Сербезо – нема вече ракия.
-    Как да нема?! – попитало войничето Селифан. – Нали дядо ти се е бил под командуването на генерал Столетов!
-    Да, обаче, нема повече ракия...
Тука се получила една напрегната пауза: Иван Сербезо го чукала яко стистнатостта, той се запънал като рак в бърза вода, а войничетата Иван и Селифан започнала яко да ги чука в мозъка ракията, взели да ги стягат пилотките и гимнастьорките и този рязък отказ на Сербезо да им донесе ракия, взели като внезапен акт на недружелюбие. Толкова повече те почувствали това, защото Сербезо ги гледал запънат, гузен и като че ли виновен за нещо си.
-    Иван, дай още ботилачку и си тръгваме! – рекло умолително войничето Иван, а Селифан, който го стегнала пилотката още повече от умолителният глас на събрата си, отметнал бързо автомата, взел затвора назад, насочвайки оръжието към Сербезо и рекъл гневно:
-    Ну! Скорее!
Сербезо се обърнал под заплахата на дулото, което сочело къде корема му и тръгнал покорно към вратичката на мазето. Войничето Селифан скочил чевръсто през плета и тръгнал след него с насочено оръжие... Като влезли в мазето, Сербезо посочил едно бадемче от двайсет кила и рекъл:
-    Това е ракията.
Светнали очите на войника Селифан, наметнал автомата през рамо, взел той бадема и рекъл широко усмихнат в дружелюбна усмивка, показвайки два реда големи, бели зъби:
-    Ах, ти, шутник! Иван, прощавай брат, ето шутка!
Но на шега или наистина, взели войничетата бадемчето с ракията, тръгнали по селото пияни и весели и де кой срещали, спирали го, прегръщали го и му давали да пие. Всеки, който срещнели те, бил род, дост и брат и малко са били ония люде от селото, които не закачили от Сербезозата ракия. Ей, казвали хората, на Сербезо от стиснатост една игла не можеш да му зачукаш в задника, а я виж пред руснаците как се отпуска душата на българина!
Шутка, шутка, ама в това време на Иван Сербезо не му било до шутки. Него го похлупило небето, седнал той насред мазето, хванал се за главата и си рекъл: „Как, може, Господи, как може! Всичката ми ракия хвръкна завчас. Проклет да е часът, в който минаха тия войничета покрай нашия плет! Ти му вадиш едно – то ти иска сто! От двайсе кила скоросмъртница и папер да не остане! Боже, Боже...“
Вайкал се Сербезо, а вродената му стистнатост го стискала яко за гушата и той едвам дишал от нерви и яд: „Барем некой лев да ми беха оставили, а то така, бам-бадева, язък ми за труда цела есен да събираш ямиш  за бог да прости.“
Седял Сербезо, хванал главата си с две ръце, стиснатостта му и чувството на ограбен, а не по-малко и изпитата от него ракия го блъскали яко в дебелата му глава. Спомнил си той, че като млад войник, един стар войник от Видин, кандидат подофицер му взел насилствено една якичка за куртка. Той се бил оплакал на ротния и ротният веднага изпратил в ареста този мокър влах, кандидат подофицера: „Значи в българската войска едно време имаше ред по тия работи, та в руската ли нема да има ред?“ – рекъл си той и окуражен от тия си мисли, тръгнал незабавно за полка в „Кърските ливади“ да търси правда.
Подполковник Седих приел тъжителя Сербезо и почтително изслушал тъжбата му. След като чул всичко, извикал началника на полицията лейтенант Соловьов и разпоредил той да вдигне патрула на крак, да замине за селото, да открие войниците, нарушители на реда, и след като установи вината им, нарушителите да бъдат разстреляни на място, както гласи точка еди коя си, буква еди коя си от военовременния устав на армията. И всичко това да стане: „Немедлено!“
Как е говорил и що е говорил Иван Сербезо на командващият полка, а и с какви краски е украсявал случая, та командира да издаде страшната заповед, не е известно, защото след тоя случай, той се крил дълго в къщата си, после изчезнал и се преселил – едни викат в Казанлък, а други – в Тутракан. Известното е, че лейтенант Соловьов натоварил патрула в един вилис и заминал за селото : „Немедлено“.
След като била чута тъжбата на Сербезо, той бил освободен, та побързал да се прибере в селото, да се скрие в къщи, да се натика в миша дупка, защото това, което чул, било страшно. Господи, викал си Сербезо, дано не ги набарат тия момчета, какво направих аз, за една нищо и никаква ракия да отидат два живота! Тия момчета, ако ги застрелят, това означава, че съм ги убил аз!...
Тая мисъл още повече уплашила Сербезо, посред бел ден той се завил под халището, обливала го студена пот и цял треперел. Разкайвал се до дъното на душата си и се молел Богу това,  дето наредил подполковникът, да не стане.
Когато вилиса на лейтенант Соловьов пристигнал в селото, на мегдана се разкривала следната картина: Имало много народ. Хората говорили и се шегували. В средата на тумбата народ били войниците Иван и Селифан. Те пеели „Разцветали яблони и груши...“, карали я на казачок и рипали високо, като пляскали с ръце и си пляскали ботушите. Били разпасали коланите си, ризите им били измъкнати от гащите, оръжието им било захвърлено до един дувар, а пилотките с петолъчките им билинахлупени на главиците на две деца, едно от които било лудото дете на Мито Баруту – Серафимчо. То гледало веселите пияни войници и трепкало от вълнение.
- Ей!!! Бре, бре, бре – викали хората – Джамбушлии люде били това руснаците! От нас по-джамбушлии и веселяци...
И сега никой от присъстващите на тази веселба не може да опише точно случилото се, защото всичко станало много бързо, но горе-долу я описват така:
На пияните войници, им било взето оръжието и били изправени до дувара за разстрел. В това време лудото дете на Мито Баруту, Серафимчо, хвръкнало към изправените войници и взводът на лейтенант Соловьов не могъл да стреля. Детето прегърнало войниците, впило се в тех, крещейки неистово:
- Не-е-е-е-е-е-е-е-е!!!...
Двама войници от взвода на лейтенанта изтичали и откопчили детето от изправените за разстрел, а то така се било вкопчило в тех, че откъснало пагоните им. Турили лудото дете настрани, а то връхлетело пак и с нова, още по-голема сила и ярост се вкопчило в осъдените на погибел, крещейки единствената дума, която хората чували от него – „Не!“
Когато наново го откъснали, ноктите на детето се счупили в дрехите на войниците и от пръстите му лейнали кърви. Двамата войници натискали детето, което се мятало като заклано, а другите под командването на лейтенанта насочили оръжието за стрелба...
Тогава от многото народ изскочила баба Ленка, недипломираната акушерка на целия човешки род в това село – почти немало вече човек, който тя да не е изваждала от майчината му утроба - тънка суха и жилеста жена, застанала пред войниците Иван и Селифан, разперила криле като орлица, която брани орлетата си:
- Не ги давам, Господи! Не ги давам! ... рекла тя с тих и решителен глас.
В черните си дрехи, тази изсъхнала старица, разперила жилести ръце пред осъдените да умрат, приличала на зловещ, черен кръст.
-    Бабке, махай се от там! – казал лейтенантът.
-    От тук не мърдам, чедо! Мене убийте, них оставете!
Бабичката гледала към взвода автоматчици корава и решена на всичко.
-    Що за хора сте вие! – казал лейтенант Соловьов – Първо се оплаквате, а сега пречите да накажем тия, от които се оплаквате.
Баба Ленка се обърнала към войниците Иван и Селифан, прегърнала ги, като ги целувала, плачела и нареждала:
-    Чедо, майци, убавите деца! Какво толкова зло сте сторили, да ви погубват? Тия очи, сини като небето, тия коси, като ръжена слама гиздави, тия млади тела като на жребци за в църната земя ле са, Господи! Имат ле майки тия момчета? Ако не за них, барем за майките им нема ле милост?!
Други двама войници от взвода отишли да дръпнат бабичката от там, а тя викала с последни сили, като обезумяла:
-    Жени -и-и-и! Помощ, мари! Спасете момчетата!
Жените наоколо стояли безчувствено, едни били турили ръцете си под престилките, изпъчили стомаси, а по-чувствителните бършели сълзите си с краищата на шамиите и подсмърчали.
-    Майки ле сте, мари, или сте крави, та гледате бездушно как погубват два млади живота! - викала отчаяно баба Ленка.
Войниците отвели бабичката настрани, куртките на Иван и Селифан били мокри от сълзите на тази непокорна старица, а те стояли стъписани, отрезвели и разкаяни срещу дулата на автоматчиците и от очите им течели големи и топли сълзи.
Бабичката била отстранена, но била неукротима и се слушал сипкавият ѝ, отчаян глас от тълпата, този път отправен към мъжете:
-    Маже има ле, бре, в това село? Маже ле сте, бре поганци, или сте баби? Или сте руски душмане?! Спасете момчетата, брей, деца убиват!!! Наши деца! Наша вера! Наша кръв! Господи, от къде дойде зло в село?!
-    От Иван Сербезо дойде! От него момчетата взели ракията! - този глас дошъл некъде измежду народа.
-    Мамка му и идиота! – чул се друг мъжки глас. – Дайте да идем да го избабуваме един бой, бе! Тука пред въоръжена войска сме с вързани ръце, ама на него мамицата му ще разплачем. Че е долен, това го знае цело село, ама да погубва той хора!... Тая нема да я биде!
Като разбрали, че всичко това е по причина на Сербезо, станала голема шумотевица, хората се възбудили лошо и една група мъже тръгнала незабавно към къщата на Сербезо.
В тази суматоха лейтенант Соловьов бил изпратил вилиса в полка за подкрепление, защото при това положение не можел да предвиди как ще се развият събитията по-нататък. С ротата войска дошъл и лично командира на полка подполковник Седих. Той държал сказка на селяните като казал, че ние, другари, громим врага, но това може да стане като громим и пороците в себе си. Не може – казал – ние да победим с армия, в която цари нехайството, кражбата, насилието, пиянството и разврата. За такива бойци, единственото наказание в нашата славна Червена армия е смърт... Ние сме братя по вяра и кръв – казал подполковник Седих – и аз прекрасно разбирам вашите чувства към нас русите, но уви – тука е фронт, а не възпитателно училище.
Подполковник Седих казал това, войската се оттеглила, като прибрала със себе си живи войничетата Иван и Селифан, но това било само една отсрочка за тях.
Още народа не се бил разотишъл от мегдана, възбуден от случилото се и от към „Кърските ливади“ се чули изстрели.
- Господи-й-й-й-й! Господи! Има ле те или те нема? Ако те има Боже, кьорав да окьоравееш, че не виждаш какво става по тая клета земя!!! – извила баба Ленка глас към небото, след като се чули изстрелите и се прекръстила неколко пъти за Бог да прости.
Баба Ленка не мирясала. На деветия ден, като се оттеглил полка на подполковник Седих , тя отишла на местото и открила копано, което тя взела за гроба на руските войничета, отишла при попа да го вика за опело, но попът не се съгласил:
-    На комунисти, бабо Ленко, опело не требва. Них Бог и без опело си ги праща в пъклото.
-    Ти да идеш в пъклото, отче попе, църнило грозно! Брадата ти да окапе! Да пукнеш, да се не сгниеш в земята! Щом славянска кръв, наши братя не искаш да опееш, дано тебе сам тартора на дяволите да те опее.
Църни клетви изклела баба Ленка поп Трендафил, та отишла при игуменката на манастира майка Поликсена. Съгласила се игуменката и както му е редът, опели на гроба момчетата, прикадили с тамян и раздали жито за бог да прости. Не след дълго над гроба се появил и паметника от бел камен, който бил издялкан от дедо Коста каменар, със средства, събрани от селото, та и сега, когато се мине през „Кърските ливади“, този паметник може да се види под огромната дива круша, между двата шипока, до пенливата свети Николска река, като бел ясен знак на едно черно минало.
Но с това историята на нашия руски паметник съвсем още не свършва. През 1984 година в кметството на село Усое дойде писмо. Пишеше 62-годишният професор, доктор на историческите науки, академик Иван Емелянович Давидов, от Академията на науките на Съветския съюз. Ето и текста на писмото:
„Скъпи български братя,
Пише ви бившият фронтовак от Отечествената война на Съветския съюз Иван Емелянович Давидов. През време на войната нашият полк, в състава на Трети украински фронт, премина река Дунав и влезе в България. Името на тази страна винаги произнасям със светлина в душата си. Защото България – това е за мене майка, мой втори живот. Нямаше град,  нямаше село в България, където ние да не бяхме посрещнати с широки обятия от българските хора. Същото стана и във вашето село Усое, в околностите на което няколко дни отседна нашият полк. Именно тук, във вашето село се случи нещо, което се е врязало завинаги в паметта ми като един от стотиците страшни епизоди на войната. С моя боен другар от фронта Селифан Ефимович Семьонов ние извършихме страшна младежка глупост, вследствие на алкохолно опиянение, и бяхме обречени на смърт, както повеляваше военновременния устав     на армията ни. Ние трябваше да бъдем разстреляни от другарите си, но това не стана.
Вие, скъпи български приятели се намесихте енергично /спомням си някаква старица, която ни закри с тялото си, някакво дете, което ни бранеше/ и нашият славен комацдир подполковник Седих отмени заповедта си.
А ние трябваше да умрем и сигурно напълно заслужавахме това. Моят другар Селифан Ефимович все пак загина – но славно в бой. А аз оцелях. Как стана това, не знам, но оцелях, прeминах пътищата на жестоката война до Берлин и останах жив.
Благодаря ви, скъпи приятели! Аз искам да дойда в България – моята втора родина. Когато бях млад, не чувствах нужда от това, но сега вече, на преклонна възраст, вашата земя ме тегли към себе си силно.
Аз непременно ще дойда.
Доскоро виждане в България.
Ваш: Иван Давидов“

Не след дълго професор Давидов дойде. Посрещнаха го както подобава на такъв гост за селото. Ученическият хор пя песни, а духовият оркестър свири маршове. Беше отрупан с цветя. Заведоха го на паметника – неговият паметник. Той гледаше дълбоко изрязаните имена в белия камен - на него и на другаря му, сякаш не вярваше на очите си и една огромна, гореща сълза падна от окото му и тупна силно в тревата пред него, а пълничката му благовидна съпруга Вера Давидова с трепереща ръка бършеше очите си и говореше тихо, като че стенеше:
- Но, защо, Иван, защо!
Вечерта на тържествената вечеря в негова чест професор Давидов пи много. Възрастният и пълен, но жив и енергичен човек игра казачок като рипаше високо и пляскаше обувките си и изобщо не се страхуваше, че за всичко това някой ще вземе да го застреля.

Георги Витанов Богат






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7