Две тефтерчета, пълни с любов и самота

Начална страница | Интересно | Литература | Две тефтерчета, пълни с любов и самота
image

Пламен Събев е роден в град Попово, област Търговище през 1960г. Магистър по история  от 1987г. Работи в Исторически музей – Попово от 1984г. и като журналист от 1996г. Директор на Музея в родния си град от 2008г. Автор е на десетина книги върху проблеми от историята на Поповско, сред които:
„Културният живот в Попово през ХХ век“, „Бате Димо“, „Християнските храмове в Поповска духовна околия“ и др.; на студии в научни сборници, както и на десетки научнопопулярни статии върху историята на родния си край, печатани в местния, регионалния  и централния печат. Носител  е на престижни национални и правителствени награди в областта на културата.
Един от авторите в годишника на  Съюза на българските писатели в САЩ и по света - „Любослов“ - 2016г.
                                                                           
Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“




Тефтерчетата, които са част от фонда на  Исторически музей – Попово, са изпълнени със съдържание в годините 1957-1963. Едното е рекламно джобно тефтерче - календар за 1957 г. на швейцарската фирма  „J. R. Geigy A.G.“; второто – календар за 1961 г., българско. Поради многократната им употреба и двете са в доста лошо състояние. На много места записките са правени с молив и части от тях са се изтрили, и днес са нечетими. Принадлежали са на Веселин Попвеличков, който по това време е студент по медицина в София. Потомък е на стар поповски род, баща му е уважаван лекар в Околията. Въпреки, че тръгва по стъпките на баща си,  твърде бохемският живот, който води, възпрепятства завършването на Висшия медицинския институт. Тефтерчетата са предоставени от съпругата му - Стефка Попвеличкова, която ги дарява на Музея след смъртта му, изпълнявайки  неговата воля.
Оръфани са от разгръщане, текстът в тях на места трудно се чете. Различните почерци сочат, че са преминали през ръцете на много хора. От написаното личи, че писалите там притежават лирични души, търсещи любов и често са разпъвани между блаженството и терзанието. В това лутане остават самотници. Повечето от записките са правени по ресторанти, кафенета, сладкарници, студентски квартири. Сладкарница „Прага“, ресторантите „Севастопол“, „Москва“, „Грозд“, „Спортна среща“, „Рила“, кафене „Индия“. Географията на посещаваните заведения е затворена в централната част на София. Интересни описания за тях е  създал Крикор Асланян в своята Интернет публикация „Кафе-сладкарници и ресторанти в Стара София“.
Първата датирана бележка е направена на 2 март 1957 г. в сладкарница „Прага“ в София, а първият стих по всяка вероятност е написан от Петър Семерджиев, известният ни дисидент и емигрант:
Ще изляза на пътя самин
Не огрян от пленително щастие
На тъгата несретния син
На борбата със суетата и страстите.
П. Семерджиев, 13.03.57, „Производството“
    Докосвали сме се и до други подобни документи. Но тези тефтерчета по особен начин ни карат да съпреживеем чисто човешките емоции на хора, обитавали  една епоха – белязана с „ударното строителство на социализма“. В оръфаните страници строителството на заводи и комини, ударници, герои, орденоносци, врагове, комунисти – цялата тази героика на времето я няма. Има обикновени хора с обикновени човешки страсти и желания, добродетели и пороци. Все неща, които през онези години са на втори план, а част от тях, обявени за упадъчни и неморални, дори са повод за преследване. Пък всичко е толкова просто и чисто:
    … и ден и нощ аз благославям
    любовта,
    а на годините забързани
    изричам
-    „Защо не спрете! Искам вечно
да обичам!“
(Второ тефтерче, ръкопис, молив, неподписано. Записано от Веселин Попвеличков.)
Записките в тефтерчетата - посвещения, стихове, нахвърляни мисли -  не са от типа на ученическите лексикони. Това не са записки за спомен и клетви за вярност Тук се поставят въпроси и се търсят отговори за  човешките взаимоотношения -приятелството и предателството, самотата, любовта, жените, виното…
Мисия
Не от книгите на Питагор
аз от теореми знам
по света живеят много хора,
но човекът винаги е сам.
Сам със своите мисли и заблуди,
сам със своите робства и права.
Често ние искрено се чудим,
но не осъзнаваме това.
Някога вървим с приятел весел
тупаме го леко по гърба.
После чуем ли, че се е обесил
с изненада казваме: съдба.
Някога със влюбено момиче
тичаме по росните треви.
После чуем ли, че друг обича
огорчени казваме: уви.
И какво са ноти или рими
пред загадките на същността?
Тя е пълна с хиляди незрими,
непонятни, волеви неща.
Затова болея и се боря
и копнея по света голям –
Да живеят много, много
хора,
но човекът да не
бъде сам.
(Второ тефтерче, ръкопис, молив, неподписано. Записано от Веселин Попвеличков.)
    Автори и случайни записвачи на бележките и стиховете, наред със собственика на тефтерчетата Веселин Попвеличков, са членове на компания с променящ се състав – работници, поети, студенти – млади хора, бохеми по дух.

Моето щастие
Доволен съм с малко и с малко богат,
и грижи смутят ли покоя ми, брат,
със чашка и песен – за първи ли път?
ги пращам, по дявола нека вървят!
Понякога стискам от мъка пестник,
но бой е живота.
(Първо тефтерче, ръкопис, молив, неподписано. Записано от Веселин Попвеличков.)
Виното ще кара част от тях да разголват душите си и своите копнежи. Ще му отделят доста страници и поетите Иван Пейчев и Пеньо Пенев. Последният ще напише:

Защо не викнеш кило вино
защо не ревнеш и мезе
не ти подхожда херувимство
ти пиене извикай от сърце.
С това ти джоба няма да изпразниш
не ще приключиш авоари в миг,
и със скъперничество няма да ме дразниш
-    Кило вино! – последва страшен вик.
(Първо тефтерче, ръкопис, молив, неподписано, има поправка на единия ред, която е зачеркната и е нечетима. Записано саморъчно от Пеньо Пенев.)
Записаното е контрапункт на официалното говорене за всеотдайност и жертвоготовност за построяване на новия строй, то е по-скоро лутане в търсене смисъла на живота.
Все, туй копнение
В духът,
Все туй скиталчество
Из път,
На който
Не съзирам края
И с поглед
Вечно устремен
Напред към
Утрешния ден
Без там пристанище
Да зная!
(Първо тефтерче, ръкопис, 23.03.1959, „Рила“.)
В записаните откровения прозира и еротика, стигаща до вулгарност, но те са инцидентни изблици сред галещата нежност на любовната лирика.
Тя ще слезе тихо
в стаята позната
И под десет пръста
леки и добри
нежно ще изгрее
лунната соната –
тишината в тоя
дом да озари.
И на люлякова
нощ ще замирише,
и ще се облеят
в трепетни лъчи
черното пияно
с белите клавиши,
бялото момиче
с черните очи.
(Първо тефтерче, ръкопис, молив, 3 март 1959 г., „Прага“, подписано от Янко Димов.)
    Много от записките са неподписани, но други носят подписите и  почерка на поетите – Пеньо Пенев, Янко Димов, Иван Пейчев. Препис на стихотворение на Крум Пенев „Прощално писмо“ с дата 3.11.1958, „Прага“ е в първото, а във второто – преписи на стихотворения на Станка Пенчева: „Ти си добър, ти си много добър“, „Цената на доверието“ и едно без заглавие, на Людмила Исаева: „Стъпки“, на Добри Жотев: „Верую“.
Наред с българските автори съществуват преписи и на Робърт Бърнс, както и на една слабо позната в България френска авторка - Мадлен де Скюдери (1607 - 1701). Ето и нейния стих, намерил място в тия своеобразни поетични сборници на Веселин Попвеличков, отражение и на доброто му чувство за хумор:
 „Реши да изпита Господ Йова
И грозно го наказа:
Покри му тялото с проказа,
След туй му прати напаст нова
Чифлиците му изгори,
Дечицата му умори и най-подир (съдба горчива)
Остави му жената жива“.
(Първо тефтерче, ръкопис, молив)
    Тези редове са разхвърляните ми мисли за чисто човешките радости и страсти в едно обременено с празна символика време. Време, което в устрема си към насилствена масовост за велики дела, е превърнало хората в самотници с оръфани души:
„челото горе вдигнала бих аз
и горда бих била с моите сълзи,
в летен зной потънали са в мраз
те хората – оръфани души.
(Първо тефтерче, ръкопис, мастило, подписано от Хела, неизвестна, „Производството“, 14.ІІІ.1958 г.)
Същата тая Хела, която явно е била влюбена във Веселин Попвеличков, ще се раздели с него със стихотворението си „Ако някога…“:

Не оставяй ми ръката да увисне
ако някога се срещнем непознати,
ако някога те видя без да искам
ти се спри – не бързай на нататък.

Изумително е как две тефтерчета, които повечето от нас /дори в музейните среди/ биха пренебрегнали, са плодотворно свидетелство за душевните преживявания на младите хора в една объркана епоха.  Облагодетелствани сме, че ги опазихме, а с тях запазихме един поетичен човешки спомен за възторзите и самотата...
Пламен СЪБЕВ






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7