Божи син

image

Ники Комедвенска е родена  в Сливен, където  живее и до днес. Учила е в ПМГ „Добри Чинтулов“ - Сливен, а по-късно завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”.
Има  три самостоятелни стихосбирки – „Свят за лудите”, „Педя душа” и „Кабинети за ближни”.

Носител е и няколко национални литературни награди. 
В годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света - „Любослов“ за 2016г. тя участва с разкази, които правят човешката душа по-чиста и съвършена.

Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“


Исус беше малко, рошаво циганче с тежки черешови очи и усмивка, която сякаш беше залепнала за плътните му устни. Постоянен пациент на детското отделение на градската болница, той не се отделяше от престилката на доктор Милева. Следваше я навсякъде като кученце, дори по време на нощните ѝ дежурства.
Когато за първи път постъпи в болницата, Исус беше на три месеца. Майка му, развлачена и сополива жена с изгризани до кожа нокти, го донесе една сутрин в приемния кабинет, без да може да обясни какво му има. Изломоти на завален български, че „ни щялу да яде Исусито” и разгъна мръсното одеяло. Когато видя малкото полумъртво същество, приличащо повече на демон, изпълзял от предверията на ада, отколкото на човешко дете, сестрата изхълца и тръгна да търси дежурната лекарка.
– Доктор Милева – притеснено каза тя, – eдна циганка от Кипилово е донесла детето си. – После помълча малко, сякаш се колебаеше, и прошепна: – Исус!
– Исус ли? – засмя се Милева. – Сега кажи, че и майка му е Мария, и те признавам!
– Недейте така, докторе! – дръпна се сестрата. – Само да видите детето, ще настръхнете.
Милева не се стресна особено. В дългата си практика тя беше видяла много по-страшни неща от едно недохранено циганче. Беше кърпила малки момиченца, жестоко изнасилени от собствените си бащи, беше държала в ръцете си деца, размазани до неузнаваемост от пияни шофьори, но видът на малкото същество, което френетично свиваше и отпускаше тънките си като кибритени клечици пръсти, я потресе. Първо го изкъпа с топла вода направо в мивката. След това безцеремонно изгони майката, като я заплаши, че ще ѝ вземе детето, ако не си размърда дебелия задник и не си гледа децата. Донка, майката на Исус, изобщо не се притесни. Макар да нямаше още 20 години, тя беше успяла да роди вече три деца и четвъртото ѝ идваше повече. Каза, че ще дойде след месец, и тромаво се надигна от стола. Лекарката не я погледна повече.
Малкият Исус се възстанови удивително бързо. За няколко седмици слабото му телце се наля, помътнелите му очи се избистриха и той започна весело да гълголи и да се оглежда любопитно из стаята. Понякога лекарката го вземаше на ръце, притискаше го нежно и му пееше весели детски песнички. Тогава Исус се усмихваше и мургавото му личице сякаш засияваше. Мариета Милева нямаше деца. Някак все не можеше да срещне свестен мъж, а може би и не искаше. Отначало си казваше, че има време, после се втурна да прави кариера, докато годините се изнизаха като пясък през пръстите ѝ, и времето отмина. Сега живееше сама в малка гарсониера и не искаше да чуе за съпруг и деца. Но Исус обичаше. Обичаше го някак странно и непонятно, толкова силно и първично, сякаш детето не ѝ оставяше никакъв друг избор, освен любовта. След първия престой последва втори, после трети и по всичко личеше, че малкото кипиловче ще порасне в отделението. За осем години през болницата минаха стотици пациенти, идваха нови лекари и сестри, други напускаха или умираха, само Исус беше неизменно тук – като част от самата болница.
Някъде по това време се появи и отец Петър. Беше решен да направи параклис в болницата и не миряса, докато не му заделиха едно ъгълче до детското отделение, където скоро се оформи малък божи храм. Отначало Милева възрази, тя беше убеден атеист, но скоро се отказа и остави отеца да прави каквото си иска. В края на краищата, малко вяра и няколко восъчни свещи понякога вършеха чудеса. Или поне хората си мислеха така...
Тази сутрин визитацията свърши рано и Мариета реши да се отпусне в парка на болницата заедно с Исус. Взе от автомата късо кафе за себе си, чаша горещ шоколад за детето и седна на една олющена пейка. Беше средата на юни, паркът тънеше в зелените сенки на стари дървета, а въздухът беше натежал от топлите слънчеви лъчи. Исус хукна подир една смешна лилава пеперуда и скоро се запиля сред тополите в другия край на парка.
– Искате ли малко компания?
Доктор Милева се стресна, но щом видя едрата фигура на отец Петър, се усмихна и каза спокойно:
– Предполагам, че и без друго ще се настаните, така че не виждам смисъл да възразявам.
– Абсолютно сте права – каза отчето и невъзмутимо седна до нея. Той беше висок, преждевременно побелял 40-годишен мъж, но сивите коси не го състаряваха. Напротив – придаваха му някаква сигурност и едва доловимо достолепие, което вбесяваше Мариета. Двамата често спореха за вярата, за Бог и за Сътворението и макар да се държеше студено, лекарката се чувстваше привлечена от този мъж. Приличаше ѝ на паяк (само че не зъл, а добър), който я оплита в тънките мрежи на безпочвените си убеждения, а тя не намираше сили да се измъкне. Лекарката бръкна нервно в джоба на мантата си, извади кутия цигари и запали.
– Не бива да пушите – каза отецът. – Това ще ви убие.
После невъзмутимо измъкна изпод черното си расо стара табакера, запали си цигара и пое с наслада тежкия цигарен дим. Милева се ядоса.
– А вас няма ли да ви убие? – попита заядливо.
– Мен ли? – усмихна се свещеникът. – Аз там съм с връзки. – И погледна нагоре, сякаш искаше да покаже, че Господ му е личен приятел.
– Ама и вие сте един поп! – ухили се тя и заби поглед в картонената чаша. – На това не му ли се казва богохулство?
– Такова си е, но аз не приемам всичко толкова сериозно. Прекалено сте напрегната.
– А каква да съм? – сопна се Мариета. – Днес изписах момченце с пневмония, защото леглото ми трябваше за друго дете – деветгодишен диабетик. Понякога се чувствам като клоун, който раздава билети с късметчета на входа на цирка, а късметите му не струват и хартията, на която са напечатани. След няколко дена ще трябва да пусна и Исус, за да го натири майка му като псе да проси по пътищата и само след месец ще го докара почти умрял от глад и бой, а аз няма да мога даже да ѝ забърша един шамар, задето е такава кучка.
– Понякога Бог ни праща изпитания, за да изпита вярата ни – поклати тъжно глава свещеникът и всмукна дълбоко от цигарата.
– Хубави изпитания, няма що! Само дето аз не вярвам нито в Бог, нито в изпитанията му. И ако пак ми кажете, че страданието ще ме извиси, ще ви цапна!
– Дори не съм го и помислял – кротко възрази отец Петър.
– И недейте! – озъби се Милева.
– Мислех да ви кажа, че съм говорил с един познат от Агенцията за закрила на детето. Обеща да направи нещо за вашето момче.
– А вие да не мислите, че аз не съм? На всички им е ясно, че цигани като Донка държат децата само заради детски и помощи, но въпреки това пръста си не мърдат.
– Сега може и да го размърдат.
– Аха, ще го размърдат! – иронично се изсмя Милева. – С божията помощ...
После, като видя, че е прекалила, наведе глава и тихо се извини.
Изведнъж до тях сякаш от нищото се появи Исус с вечната си усмивка, протегна ръка и каза:
– Вижте!
В малката му шепичка, отпуснало криле, лежеше едно лястовиче. Доктор Милева пое безжизненото птиче и като погали детето по главата, тъжно каза:
– Умряло е, Исусе. Ако искаш, ще донеса една кутия да го погребем някъде.
– Нц – цъкна с език детето. – Живо е.
После взе птичето и замахна с ръка. И преди някой да го спре, то подхвърли високо във въздуха малкото телце и замечтано го проследи с очи. За момент лястовичето застина във въздуха като изящна скулптура на страданието, после изведнъж размаха късите си криле и полетя забързано към тополите. Милева изхълца. До нея отец Петър вдигна ръка и бавно се прекръсти.
А Исус се усмихваше...
– Сигурна съм, че беше мъртво... – прошепна Мариета и погледна втренчено свещеника.
– Аз също – простичко каза той. – Бог ми е свидетел, аз също...
Два дена по-късно Исус си тръгна. Милева беше сигурна, че Донка ще го доведе само след месец, но тоя път се надяваше, че връзките на отчето ще смажат колелата на тежката държавна машина, и най-после щеше да измъкне това дете от алчните ръце на майка му. Но Донка, сякаш усетила с някакъв животински инстинкт, че могат да ѝ вземат момчето, не се появи повече. Лятото се изниза неусетно, после дойде есента заедно с разкаляните улици и купчините нападали листа, а Мариета все чакаше. Към края на февруари вече се беше отказала и ако не бяха дългите разговори с отец Петър, съвсем щеше да загуби надежда.
Но една студена зимна вечер той се върна...
Още докато крачеше забързано по сивия болничен коридор, Мариета усети тревожно пърхане в стомаха си – като криле на умираща лястовица. В приемната стая завари главната сестра, която нервно нареждаше пълни спринцовки в малка табличка.
– Добър вечер! – поздрави тя и без да дочака отговор, продължи: – Той се върна.
– Кой се върна? – не разбра Милева.
– Исус, кой друг! Жив-умрял е, божке! Тая Донка е за убиване...
Мариета не каза нищо. Облече мантата си и веднага отиде да види момчето. То лежеше отпуснато на леглото, с поглед, сякаш вперен в пустотата на стаята. И Милева неволно си спомни малкия демон, с който го бяха оприличили, когато за първи път влезе в болницата. Бузите му бяха хлътнали, кожата сякаш беше залепнала направо за костите. И тези черешови очи, хлътнали тъй дълбоко в орбитите  – черни и бездънни като ями. Лекарката изруга тихо. Чул гласа ѝ, Исус бавно извърна глава и измъчено се усмихна.
– Докторке – с мъка каза той, – дойдох си.
– Да – прошепна Мариета и се обърна, за да не види детето сълзите, които напираха в очите ѝ. – Поспи сега, аз ще остана при тебе.
    И Исус уморено затвори очи, спокоен, че най-после е у дома. През цялата нощ лекарката остана до малкото легло. Хванала тънката ръчица, тя ту се унасяше в неспокойна дрямка, ту ставаше да провери системите, а после трескаво го хващаше за китката и търсеше пулса му, който едва се усещаше през тънката като оризова хартия кожа. Към три часа Исус отвори очи и се надигна. Тъмните му зеници отново бяха чисти и спокойни, а хлътналите му бузки изглеждаха странно порозовели и свежи. Той се наведе над заспалата жена и дълго я гледа. Плъзна ръка по разпиляната ѝ коса, целуна я и се отпусна на възглавницата. Малкото му сърце изведнъж ускори неравния си ритъм, сякаш бързаше да поеме последните глътки въздух от свитите дробове. После притихна. Един лунен лъч се промъкна през тънкия процеп на щорите и гальовно се плъзна по нежното детско лице. Завъртя се няколко пъти, след това изчезна, сякаш никога не го е имало.
На два километра от болницата отец Петър сънуваше, че пропада в мрачната бездна на Ада. Падаше така от часове, изгубил всяка надежда за спасение, а дори не смееше да извика за помощ. Изведнъж една малка ръка се спусна към него и го издърпа нагоре към светлината. Свещеникът се стресна и отвори очи. Стана от леглото, включи нощната лампа и по навик погледна към голямото дървено разпятие, подарък от майка му. Там, с протегнати ръце и трънен венец на главата, Исус му се усмихваше.








Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7