Сол от сълзи

image

Ася Кулева е автор  на книгата „По немирните стъпки на времето. 90 години ученически театър в Математическа гимназия „Баба Тонка“ – град Русе”(2010), на пиесата „Guilty pleasure“(2014) и на романа „Марципаненият чехъл“ (2012). Преведен откъс от романа е публикуван в руски електронни списания.

 Книгата „Градината на земните удоволствия“ (Издателство „Весела Люцканова” 2017 г.) съдържа десет разказа, чиито герои са наши съвременници.

Ася Кулева е завършила  българска и немска филология във ВТУ  „Св. св. Кирил и Методий“.  Живее и работи в гр. Русе. Пише на български и немски език в областта на художествената литература и на научните изследвания.
Разказът, който публикуваме  тук, притежава достойнствата на художествен текст с метафизичен привкус и кулинарни чудодейства.

Виолина  Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“


Сол от сълзи   


      Йоана вдигна ролетката и пекарната отвори очи. Градът все още спеше най-сладкия си сън преди събуждане в мъгливия ноемврийски ден. Обичаше това междуцарствие на избледняващото лято и приближаващата зима с празниците и надеждите, които всеки човек скришом къта в себе си. И тя не правеше изключение. Животът й бе умерено предвидим и водоравен. При все това сутрин любопитството я будеше рано, караше я да отключва малката пекарна още по тъмно и да зарежда фурната с приготвените от вечерта тави с вкусни земни радости. Накрая пускаше в кафемелачката първата щедра шепа кафе и оглеждаше с гордост владението си. Денят вече имаше право да започне.
    Ритуалът се повтори и в този ноемврийски ден. Междувременно се бе развиделило и слънцето с мъка пробиваше гъстата мъгла. Йоана изнесе навън двете масички за безнадеждните пушачи и въпреки влагата ги застла със същите оранжеви покривки като тези вътре. Масите грейнаха като невени и озариха табелата над вратата – ПЕКАРНА „СЛАДКО И СОЛЕНО”.  Не беше кой знае колко оригинално, но й хареса още първия ден. Тогава, без много да му мисли, подписа договора и веднага се залови за работа. Помещенията ухаеха на пресен хляб и козунак, на сини сливи, печени задължително със стрък индрише, и на домашен гювеч в пръстена тава – спомени от детството, които още блуждеха в съзнанието й.
    В последствие научи, че бившата стопанка държала на традиционната българска кухня и познатите рецепти без изненади, но всъщност голямата й любов бил хлябът – предлагала поне дванадесет вида пещник, който бил толкова вкусен, че опашката се извивала от сутринта.   Йоана предпочиташе да заложи на дребните сладки, тортичките, кремчетата и другите благи грехове, които дават вкус и аромат на живота. В началото беше сложно. Хората идваха за хляб, а тя им предлагаше пасти. Някои искаха да си поръчат домашни корабийки – задъжително с О! - и бабини соленки, а тя ги изкушаваше с крем Шоколадово дихание и с кафе Любовна въздишка. Макар и бавно, нещата потръгнаха. Клиентелата се увеличи, подмамена от смяната на уханията и от необичайната врява на новите аромати.
    Йоана потръпна от ноемврийския хлад и придърпа шала около раменете си. Огледа пустата улица и се усмихна. През прага на пекарната вече преливаше ароматът на козуначени кифлички с маково семе,  мармалад и щипка мацис , който ги правеше уникални. Кафемашината носово се разпяваше в края на тезгяха, а тостерът мигаше нервно в очакване на поръчка за  топъл сандвич. Което означаваше само едно: след минута ще се появи първият клиент. Реката от аромати и очаквания смело настъпваше към мъглата и я принуждаваше да отстъпи. Денят ще е хубав - ето и мъглата се вдига, студеничко навън, но топло в сърчицето, мина й през ума и по навик зарови ръка в купата на тезгяха. Стисна в шепа няколко ореха, извади я и тогава ги преброи: Четен брой, измърмори доволно тя. Значи няма начин днес да не се случи нещо добро!
    Зад гърба й някой тихичко се изкашля. Йоана се обърна и видя малката попрегърбена фигурка, която вече седеше на масата в ъгъла.  Жената беше на години, дребничка, някак рехава на вид. Седеше с прибрани колене и изправен гръб. Обличаше се по един и същи начин – тъмен костюм, светла блуза шемизета с дискретна брошка, сламена шапка със снопче сини изкуствени череши и воалетка. Всеки път  си поръчваше чаша липов чай с два броя бисквити Блян и спомен.  Не общуваше с посетителите.  А те не й обръщаха внимание и като че не усещаха присъствието й.
    Йоана сервира поръчката. Старицата само кимна и забоде нос в чашата. Не беше от разговорливите. Дамата се казваше Йова. Познавала пекарната отдавна. Двете се сближиха и често обсъждаха кулинарните тънкости, за които не пише в готварските книги. От Йова научи някои странни ритуали. Изслуша ги скептично, но реши, че ако не помагат, то и не вредят. Така на всяка масичка до захарниците се появиха отворени гаванки със сол, които трябва да гасят отрицателната енергия и пазят от лоши очи.
-    Поглеждала ли си какво има в шкафчето до огледалото? – Йова най-сетне вдигна нос от чашата.
-    Видях някакви шишенца през мътното стъкло, но нямам ключ. Все се каня да извикам ключар. Ако не успее да го отвори, тогава ще  разбия ключалката, - отговори Йоана.
-    Никога не ломи врати, които можеш просто да отвориш. Ето го ключето.– Старицата се усмихна лукаво и извади от оръфаното портмоне малък почернял ключ.
    Йоана припряно посегна към него.
-    Не бързай, всяко нещо с времето си. – Старицата бързо прибра ключа. – Опечи първо питката и тогава я разчупи.
-    Едно дълго с три бучки захар, моля, - през вратата надничаше Митко. – Няма да влизам, че съм с цигара.
-    Заповядай. Днес получаваш захаросана ябълчица за късмет. – Йоана скришом огледа Митко. Не изглеждаше добре – на два шамара живот е станал. Пушеше много след смъртта на майка си. Цигареният дим около него миришеше на скръб и униние.
-    Тъгата ще му разкаже играта. Как мога да му помогна, Йова? – Йоана влезе в топлото помещение и погледна към ъгъла.
    Не получи отговор. Старицата беше изчезнала, ала до монетите имаше малко ключе. Ключалката поддаде неохотно и Йоана отвори вратичката. Взе първото шишенце и с мъка разчете пожълтелия етикет: s… gaudium . В шишенцето имаше някаква сол. Посегна към второто - dolor , после към третото - amant , четвъртото - fidem , петото - passionis ... И във всички блещукаха кристалчета с различна плътност и едрина. Нямаше идея какво може да е, но щом Йова й каза, че е важно, реши да й се довери.
    Йоана обходи с поглед притихналата пекарна. В тази мъгла едва ли ще дойдат много хора. Или пък... Тя разгърна червена хартиена салфетка и нареди върху нея няколко дребни Вдъхновения, три Усмихнати бисквитки, един триъгълник Ден и Нощ, а върху него две ябълкови рулца с шоколад Такъв е животът. Спря за миг в колебание, после с лукава усмивка сложи най-отгоре захаросана червена ябълчица с пълнеж от бирен крем. Събра краищата на салфетката във вързопче и излезе навън. Пресече улицата и клекна до декоративния клек в градинката, който поради липсата на елха наблизо всяка година успешно изпълняваше ролята на коледно дръвче. Клекът бе отпуснал почти до земята натежалите от влагата клони. Йоана внимателно ги повдигна и разстели салфетката с лакомствата.
-    Да ти е сладко, духче от гората, не съм те забравила, - тихичко рече тя. – Не фучи и не се гневи на нас, хората! Хапни си сладичко и ще ти мине.
    В отговор изпод окапалите иглички се чу неясно сумтене. Докато се изправяше, две стегнати женски шишарки уцелиха главата й. Ще приема, че е добър знак, реши тя и се прибра в пекарната.
-    Обявявам деня за празник на тиквата! – извика тя, вдъхновено вдигна във въздуха най-големия нож и се огледа стръвно. – Коя ще е първата жертва?
-    Дано не съм аз. 
    На врата стоеше мъж - средна възраст и средна хубост.
-    Извинете, не ви видях, – промърмори Йоана и несъзнателно пристегна колана на престилката. И защо днес реши да сложиш точно тази дълга оръфана престилка? Същински заек в патрахил, сръфа я ехидно женското демонче. Реши да не му обръща внимание и се усмихна на посетителя. – Заповядайте. Какво да бъде?
-    Един зелен чай с лимон и джинджифил. Не се притеснявайте, вършете си работата, аз ще поседя малко. Влакът ми е чак вечерта. Но няма да ви досаждам цял ден. Ще изпия чая, ще се разходя, ще убия времето.
      Мъжът седна на масата до Йова, която незнайно кога отново се бе появила. Старицата го огледа любознателно и одобрително смигна на Йоана. Направи се, че не я вижда и със замах заби ножа в най-голямата оранжева тиква. Тиквата само изпъшка и доброволно разтвори колене. Йоана събра семето. Няма нищо по-хубаво от аромата на печени на вестник тиквени семки, глювайн с разточително много канела и прости човешки радости, споделяни с другите човеци. А те ухаеха по един и същ начин – и храната, и радостите.
-    Позволете на мен. – Мъжът взе ножа и сръчно започна да реже тиквата на по-малки парчета.
    Йова беше впечатлена. Без да забележат, Йоана и Павел, така се казваше мъжът, някак естествено си разпределиха задълженията и работата потръгна. Неусетно помещението бе окупирано от тави с какво ли не - тиквени локумчета, бухтички от тиква, чийзкейк с тиква и черен шоколад… Едва намериха два свободни стола и се оцедиха на тях като топъл петмез. Но в ароматния уют на  ванилия, мед, канела и джинджифил умората бе повече от приятна. Небрежно облегнат назад, Павел оглеждаше Йоана и се усмихваше. Заявка за задявка? Не, едва ли, на тези години си е направо смешарска история, лехато разсъждаваше тя.
-    Щях да подмина, ама не се въздържах. Такова ухание се носи навън, че нямаше как просто... – В пекарната влезе Митко.
    Престраши се най-после, за първи път влезе вътре, зарадва се Йоана.
-    Не знам, - колебаеше се Митко. – Не съм много по сладкото... Мама на времето правеше едни тиквени бисквитки... – Раменете на мъжа се приведоха от мъчителния спомен.
-    За начало ще предложа на господина чаша глювайн, - Павел се втурна да помага.– Гледахте ли снощи мача?– И двамата типично по мъжки нагазиха в онзи безбрежен разговор, който неусетно може да  продължи до сутринта.
    Йоана избра за Митко три Усмихнати бисквити с карамелена тиквена глазура. Едва сега забеляза Йова, която отчаяно й махаше с ръце. Погледна я неразбиращо. Старицата сочеше зад гърба на Йоана. Обърна се и бързо отключи шкафчето. Нямаше идея кое шишенце ще й свърши работа. Застина за миг, после погледът й бе привлечен от разкривените едва четливи букви dolor. Наклони шишенцето и върху дланта й се изтъркулиха няколко кристалчета. Бързо ги посипа върху бисквитите. Йова кимна одобрително. Йоана отнесе чинията на Митко, после седна при старицата.
-    Клин клин избива, казва народът. Иначе в Европа го знаят на латински: Similia similibus destruuntur .
-    Това не беше ли нещо от хомеопатията? – попита Йоана.
-    Добър вечер! – На вратата нерешително стоеше Иво, зачервен и потен не толкова от топлината вътре, а по-скоро заради момичето, което беше с него.
Вече знаеше какво да стори: Нареди в голяма чиния планина от тиквени сладки и поръси отгоре малко сол от шишенцето с надпис amant.
- Бързо се учиш, - похвали я Йова. – Избра най-подходящото: Similbus enim similia gaudent . Да видим дали ще се справиш със следващата задача.
-    Ти съмняваш ли се?– Йоана вирна брадичка. Вече беше наясно към кое шишенце ще посегне. Какъв странен ден и още по-странна вечер, мина й през ума.
    Йоана огледа пекарната. Посетителите един по един губеха обхват към външния свят и направо се топяха от кеф като захарта, щедро посипана върху тиквените чудесии. Помещението сияеше в оранжевия си аромат като топлата сърцевина на зряла тиква. Шантава магия някаква, но не й се искаше да свършва. Чия беше заслугата – на тиквите, на хората, на кристалите или на всичко в едното? „Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, как ще ѝ бъде върната солеността? Тя вече не става за нищо друго, освен да бъде изхвърлена навън, за да я тъпчат хората”.  Е, това няма как да стане при подарените хора, които обитаваха живота й. Та нали човек за човека е сол, а солта е най-сладкото нещо на този свят. В този миг разбра какво имаше предвид старицата когато й подхвърли ей така, между другото, че успее ли да промени поне мъничко живота на другите, дори само в един единствен миг, ще промени завинаги своя живот.
    Йоана отвори шкафа. Не се учуди, че шишенцата отново бяха пълни. Този път се вгледа в пожълтелите етикети. Под латинското наименование най-сетне започна бавно да разчита дребнички букви, изписани с молив: сълзи от радост,  сълзи от скръб, сълзи от любов, сълзи от вяра, сълзи от страст...
-    Принцесо, тръгваме ли? – Павел отвори вратата и я покани с церемониален жест.
 Пред пекарна „Сладко и солено” стоеше приказно красива каляска. Симпатично шишкав файтонджия с големи тънки мустаци вдъхновено дирижираше невидим оркестър. Дебеланкото замахна с камшика и изпод клека подадоха нослета две стъклени обувчици. Замахна втори път и на пустата улица влетя снежна вихрушка, която грабна пантофките. Замахна трети път и облакът се втурна в пекарната.
-    Ако нямаш нищо против, иска ми се да останем тук, в нашата приказка, - въздъхна Йоана, проследявайки с поглед летящите обувки. – Но задръж вратата! С каляската ще пътува моята кръстницата.
    Йова кимна и стана. Старата дама се носеше в аромата на сладкишите, самата тя мъничка изящна фигурка от захар и щипка сол. Йоана не обърна толкова внимание на разкошната рокля от бяла дантела, защото погледът й бе прикован в малките стъклени пантофки на нозете на Йова.
    Въздухът около Павел се раздвижи, той усети леко щипване по бузата, ала не видя никого. Кочияшът мигом скочи на земята  и галантно помогна на Йова да се настани. После бързо се метна на капрата и завъртя камшика.
-    Каляската замина празна, – констатира Павел, докато затваряше вратата. – Чудна работа...
    Йоана изсипа в дланта си цялото съдържание на шишенцето, което напипа в дъното на шкафа.
-    На Бог доброто, - измърмори тя и вдигна шепата към устата си. – Притчата свърши отдавна, но приказката продължава...
На етикета имаше една дума – fidem...








Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7