ЩЕ ТЕ ЧАКАМ СЛЕД НОЩНИЯ ВЛАК

Начална страница | Интересно | Литература | ЩЕ ТЕ ЧАКАМ СЛЕД НОЩНИЯ ВЛАК
image

Здравка Евтимова е родена на 24 юли 1959 г. гр. Перник. Завършва английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (1985). Автор на кратки разкази, публикувани в 30 страни от света, носител на национални и международни награди, представител на най-новата българска литература. Нейни романи са публикувани в България и САЩ.
Секретар на българския ПЕН-клуб.
Живее в Перник. С творбите си печели писателски стипендии за престой в литературни колонии и семинари в Швейцария, САЩ (двукратно), Китай, Босна и Херцеговина.
Здравка Евтимова е автор във  всички издания на годишника на Съюза  на българските писатели в САЩ и по света - „Любослов“.

Виолина Б. Иванова
в. „България СЕГА“


ЩЕ ТЕ ЧАКАМ СЛЕД НОЩНИЯ ВЛАК
   
Тя беше минавала хиляда пъти пътя до гарата – някои от паветата бяха откъртени, наоколо растеше трева, кротка трева, която едва ли щеше да дочака другото лято. Някога тук имаше тополи, стари, огромни, там гарваните свиваха тежки гнезда и яките им криле бяха повече от листата. През лятото реката почти пресъхваше и водата ставаше жълта от слънцето в малките локви. Жаби и гарвани жадно преглъщаха сухия въздух, но Тоня обичаше лятото, с жълтите тополи и цял месец боледува, когато ги отсякоха.
    - Ще те заведа при други тополи - беше й обещал Михаил. - Ще те заведа при други гарвани при друга жълта трева ще те заведа. - Той винаги изпълняваше обещанията си. Дойде след няколко седмици - защото Михаил работеше на стоежа на моста край магистралата и й каза:
    - Ето – на най-обикновен листа хартия беше надраскал с детски цветни моливи огромни стари тополи, изсъхналата река между тях. Гарваните в неговата рисунка бяха бели, особено грамадни, с тежки гнезда между клоните. И жаби също имаше. Те бяха жълти, зелени и сини, а тополите бяха червени, но това никак не беше важно. В цялата му картина валеше дъжд, много щастлив дъжд, защото горчивото в гърлото й  изведнъж изчезна, защото Тоня видя август по пътя без тополи към гарата,  оголял и осиротял без сините си гарвани, съвсем различен - път като загубено дете,  което се е уплашило и не знае накъде да тръгне. Сега пътят без тополите се оглеждаше уплашено, гарваните го бяха напуснали, но в рисунката си валеше тоя щастлив дъжд.     Беше чисто съвпадение, но наистина над квартала заваля. В долния ъгъл на рисунката, почти невидими, сини като гарваните, имаше букви. „Тоня, подарявам ти този дъжд” - казваха те. После Михаил отиде на работа в Италия, после в Холандия, а Тоня продаваше спортни дрехи и сребърни бижута в магазинчето точно на пътя към гарата. По-късно собственикът промени бизнеса си, но Тоня остана да продава цветни моливи, тетрадки, хартия. После продаваше в същия магазин платове и дюшеци, одеяла и нощници. Михаил дълго не се обаждаше, но когато се връщаше от Италия за малко - защото човек трябва да печели - той й носеше подаръци, мълчеше дълго и я гледаше сред топовете платове и купчините одеяла.
    - Ще си дойда с нощния влак - каза й веднъж той.  - С най-късния и с най- пиянския влак ще си дойда завинаги. Ще ти се обяда точно кога да ме чакаш – на нашата гара. И няма да се отделя от тебе. Ще ходим заедно на работа и заедно ще се връщаме. Където работим обезателно ще има тополи – грамадни като планини. И ще вали дъжд. Ти само ме чакай на нашата гара след нощния влак.
    Тоня се зарадва, той пак надраска нещо с цветни моливи  върху парче картон – големи къщи с много дъжд над тях. Това е пътят към Брюксел, каза й той. Там винаги вали, но твоя дъжд, който ще завали на гарата, е много по-хубав. И тревата до твоя магазин е по-хубава.
    После Михаил пак замина. Престана да се обажда вечер,  по времето на най-пиянския нощен влак. Тоня  гледаше към гарата, който стана още по-затънтена, защото на нея спираха само пътническите прашни влакове, и когато случайно завалеше, тя си мислеше за тревата, която се страхуваше от есента, за септември, който наближаваше безшумно в ръцете й. Понякога мислеше за магазина за платове и за неговия собственик, едър мълчалив човек, който й каза веднъж:
    - Ако искаш можеш да се преместиш при мене. Ти не ме крадеш. Допадаш ми. Тиха си, работлива си. И аз съм тих и работлив. Къщата ми е голяма, майка и баща ми са стари. На мене отдавна ми е време да дойдеш у нас.
    Тоня пазеше двете рисунки с цветни моливи, с бялата пресъхнала река, със сивите букви, които казваха: - „Подарявам ти този дъжд. Михаил.” Тоня чакаше нощния най-пиянски влак, уморено подмятащ вагони от София към тяхната затънтена гара, която сега дори тополи си нямаше, дори гарвани си нямаше тяхната гара. Но нали най-нощният влак уморено тропаше по релсите, нали още имаше жълта трева и имаше още чакане до края на лятото? Реката наистина беше пресъхнала в жегата и сърцата на жабите бяха  пресъхнали  някъде, но нали имаше релси и имаше път, по-хубав от онази магистрала към Брюксел, където непрекъснато вали.
    - Аз не те притискам - каза й собственикът на магазина за платове и одеяла. - Ти си нерешителна, но нищо. Аз съм решителен и за двама ни. Може да съм решителен за петдесет човека, ако се налага.
    Той не знаеше, че Тоня въобще не можеше да забрави тополите, по-големи от небето, грамадни като вятъра. Не можеше да забрави гарваните с малките гарванчета, тя помнеше зелените пътища в оня схлупена рисунка на Михаил, и всеки път, в най голямата жега, когато на улицата нямаше нито един човек, когато облаците се бяха стопили до капка, тя виждаше белия дъжд.          - Говорих с майка ти, тя няма нищо напротив - каза собственикът на магазина за платове. - Ако искаш, даже можем и да се оженим. Така няма да се плашиш за нищо. Няма да си броиш стотинките както досега. Като си с мене, няма да си купуваш повече дрехи от магазините за втора употреба. И няма да караш повече това старо колело. Ако искаш, ще го изхвърля. Ще ти купя малък форд, на старо, но хубав, икономичен.
    Собственикът на магазина беше стабилен и предвидлив човек. Тоня още не се съгласяваше да му даде старото си колело. Беше го купила цялото изпотрошено от един старец, доста пари даде да го стегнат и вечер, след като бе продавала лятото, заедно с  платовете, копчетата, ножиците, тръгваше с колелото  към гарата. Вече не търсеше тополи, в квартала им нямаше никъде. Търсеше светли улици, улици с цветя на прозорците, и ги гледаше. В най-голямата жега си представяше дъжд, бял дъжд, който й казваше със сини букви – „Подарявам ти всичките облаци. Подарявам ти тая улица. Подарявам ти локвата, която не пресъхва през август.”
     Отиваше до гарата, оставяше колелото до пейката и макар че до най-пиянския нощен влак имаше сто години време, тя стоеше със вечерната жега, линията бягаше в жълтата нощ, имаше щурци, и имаше пресъхнала река. Михаил не се обаждаше на телефона, който й беше оставил. Той обичаше тополите и пътя. Обичаше тревата около магазина й. Михаил държеше на обещанията си. Месец след края на отпуската си Тоня беше получила картичка. Венеция, дворци и сини букви, които й казваха. „Ще си дойда с пиянския влак на 24 юли.” От тая ден улиците разцъфнаха, цветята по прозорците им изведнъж се показаха с целия си блясък, по небето се появиха светли облаци, ясни ветрове затанцуваха в жегата. Купувачите в магазинчето за платове и одеяла станаха толкова красиви, че Тоня не можеше да повярва на очите си.
    - Радвам се, че най-после се развесели - каза й собственикът на магазина. - Не знаех, че толкова ще се радваш, че ти повиших заплатата с двайсет лева.
    До 24-ти оставаха сто години, но какви страхотни сто години бяха това. Гарата зачака, релсите се промениха, станаха по-млади, дори пътниците от пътническия влак се усмихваха, а магазинчето за платове беше най-щастливото място в целия град. Още сто години до нощния влак на 24 юли. Дните се движеха като костенурки, но това бяха наистина щастливи костенурки. Минутите една се търкаляха  една след друга и бяха тежки и бавни като пътнически влакове. Но и те бяха щастливи. Всичко до 24 юли беше щастливо и бяло.
    Най-после стоте години изминаха.
    По разписание пиянският влак спираше на гарата петнайсет минути след полунощ.  Тоня беше там един час преди полунощ. Де да ги знае човек тия железници. Може пък влакът да сгреши и пристигне по-рано. Може всичко да се случи. Часовникът на гарата не работеше отдавна, щурците брояха секундите вместо него. Всичко бе тихо, някои от лампите светеха, някои не. Полунощ отмина, петнайсет минути след полунощ отминаха, двайсет минути след полунощ отминаха, петдесет минути след полунощ отминаха и най-после релсите се обадиха. Като страхотна фъртуна, като гръм от ясно небе към гарата зафуча пиянският пернишки влак. Вагоните заскърцаха, кантонерката се показа от къщичката и светна с фенера. Влакът спря. Бяха само два вагона. От първия слезе мъж, който си пийваше направо от бутилката и пееше някаква песен под нос.От втория слязоха мъж и жена с много багаж. Три четири куфара. Тоня се огледа.
    Никой друг не слезе от страхотните вагони. Кантонерката отново светна с фенерчето, локомотивът изпухтя. Тоня спря да диша. Влакът потегли, отначало бавно, тежко и уморено, после набра скорост и дръпна в притъмнялото поле. Михаил го нямаше.
    Може би днес не е 24 юли. Може би е още 23 или дори 22. Тоня измъкна календарчето от чантата си, на което беше отбелязвала всеки изминал ден. Гледа кръстчетата дълго, отново ги брои. Нямаше грешка, беше 24. Михаил го нямаше. Беше й изпратил дъжд. Беше й подарил сини и червени тополи. Всичко може да се е случило, помисли си Тоня. Всичко. Нещо го е задържало. Нещо се е изпречило пред него. Колко време беше изминало от оная картичка с дворците на Венеция. Много време. Възможно е човек да забрави. Възможно е и Михаил да забрави.
    Човек трябва да приема фактите, такива, каквито са. Това е положението. Няма тополи, отсякоха ги. Няма бели гарвани. Човек трябва да се утеши. Виж колко е топло и тихо. Какъв тих и кротък 24 юли. Направо не прилича на 24 юли. Няма вятър. Няколко лампи светят. Има щурци. Утре ще мине с колелото по светлите улици. Няма предварително да ги избира. Която й хареса, който е най-светла, по нея ще тръгне. Човек трябва да приема фактите. Ти си кротка и работлива, беше казал собственикът на магазина. И аз съм кротък и работлив. Но сините букви бяха казали друго. Сините букви говореха за оня пиянски влак.      
    Михаил го нямаше. Полето беше същото. Изгоряло и жълто. Не, не беше. Може ли да е същото поле, което е чакало Михаил сто години? И в целия град не бе останала нито една топола. В целия град нямаше нито един гарван. Тоня седеше на пейката. По тенекиения покрив на заслона затупуркаха дъждовни капки. Отначало бавно, после силно и здраво като  копита на отвързано стадо коне биеха капките изтънялата ламарина на покрива. Шупнаха светкавици, но Тоня не ги виждаше, нито ги чуваше.
    Тя виждаше светлата улица, една чиста улица с много цветя по прозорците. Добре че има такива дълги  улици в града. Човек дори и да няма чадър, трябва да е спокоен. Всичко ще е наред, така трябва да си казва човек. Тоня шляпаше в пороя, беше вир вода, дъждът се изсипваше от изтънелите облаци. Стана й студено, но човек не трябва да се предава.Днес реката е пресъхнала, но утре е съвсем друга работа. Утре тревата пак ще пробие към пролетта.
•    Хей!
Някакво раздрънкано такси се беше промъкнало в пороя към гарата. Тоня не го беше забелязала.
•    Хей! Казах ли ти, че ще вали.
Тоня се препъна. Едва не цопна в локвите до пътя.
Към нея тичаше човек, тънък като светкавица. И той нямаше чадър и той беше вир вода, но крещеше колкото му глас държи:
- Виждаш ли! Ето го дъждът. Ето го дъждът.
Само един човек можеше да измисли такова нещо.






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7