„Бръсначът на Окам“ от Владимир Шумелов

Начална страница | Интересно | Литература | „Бръсначът на Окам“ от Владимир Шумелов
image

Владимир Шумелов (1958, Перник) е завършил специалност „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Живее и работи във В. Търново. Един от основателите и председател на Сдружение на литературни дейци „Света гора“ във В. Търново (от 1996 г.), член на националното Сдружение на български писатели (от 1999 г.). От 2009 г. е в Управителния съвет на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“. Член на Контролния съвет на Клуба на дейците на културата – В. Търново (2016). Негови текстове са превеждани на френски, английски, сръбски и македонски език.
Автор на книгите с разкази и новели „Двойно“ (1994; Голяма награда за дебют „Южна пролет’95“, награда „Дебюти“ на фондация „Славяни“), „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003; Национални награди „Интелект’98“ и „Светлоструй’99“), „И така нататък“ (2007); на книгите с есеистика и литературна критика „Накърнимото“ (2004), „Цветните спомени на греха“ (2009), „Лисица в кокошарника“ (2013), „Pink Floyd“ (елипси) (2013), „Ще чакам дъгата“ (2017).
Владимир Шумелов е автор във всички издания на годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света - „Любослов“.

Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“




БРЪСНАЧЪТ НА ОКАМ

Нищо не трябва да се приема без основания,
 ако не е известно или като самоочевидно, или от опит.

Уилям Окам

1.
   
    Ленинград ги омагьоса. Съвсем скоро бяха отминали белите нощи, но те продължаваха да обикалят улиците след работа, пиеха водка и купуваха на момичетата сладолед, слизаха под мостовете по каменните стълби, седяха по двойки и наблюдаваха двете крила на Дворцовия, които се изправяха като крила на чайка в полунощ, а корабите надуваха сирени в далечината. Там, в тъмното, се целуваха, глухи за корабните сирени, разказваха краткия си дотогавашен живот и им се струваше, че времето е спряло. През деня, когато бяха свободни, обикаляха залите на Ермитажа; търсеха залата с италианска живопис, а попадаха на фламандското изкуство – Якуб Йорданс, Франс Снайдърс, Паул де Фос... Накрая попадаха при италианците – Веронезе, Тинторето... Лутаха се без екскурзовод до последния етаж при Пикасо и отново, докато оставаха без крака; едва тогава се връщаха в общежитието...
    В края на месеца неочаквано за цялата група Иван се ожени за Людмила. Тържеството направиха в общежитието, а след това продължиха в Шведския. Документите не успяха да уредят до официалното разписване. Люси беше еврейка и следваше медицина. Всички бяха влюбени в нея, включително и Тони, но руснаците не можеха да ги разберат.
    След няколко дни се прибраха в България през Москва. Без Людмила. Още по-късно компанията им се пръсна, дипломираха се и забравиха, че бяха следвали заедно. Останаха спомените и бъдещите амбиции. С времето и амбициите се стопиха...


    2.

    Един лъч се бе промъкнал зад щората, пречупваше се във водната повърхност на аквариума и чертаеше графити по стената, напомняйки, че ги чака нещо посредствено. Театърът отново откриваше сезона си.
    – Лю, докога ще те чакам?
    – Тоя път не, няма да дойда! Сбогом, оставям те сам...
    – Какво искаш да кажеш? Не ме ли обичаш вече? Глупачето ми... – От вратата се показва Тони и се опитва да я хване за ръката. Сега той е съвсем същият, само малко белязан от времето.
    – Омръзна ми! – Людмила почти няма акцент. Разхубавила се е още повече, но нямат деца. – Само пиеш и нищо не правиш...
    – Добре, няма да ходим никъде. Седни да поприказваме.
    – Сядам, но след това си тръгвам. Приказвай.
    – Защо ме тормозиш? Знаеш, че не съм виновен за работата. Какво искаш, да се хвана даскал за мижавите им пари?! С твоето руско образование веднага те лапнаха в болницата. А и, както знаеш, не е само заради него.
    – Без намеци. Намерих си чудесна работа. Сама, съвсем сама!
    – Е, да... Извинявай, пак съм злобен, а не трябва...
    – Пропилях си времето с теб.
    – Можеше да останеш с Иван...
    – Моля ти се, ще си тръгна веднага!
    – Не трябва да живеем инцидентно. Трябва да се обичаме и да работим заедно, защото...
    – О-о-о...! – Люси не крие досадата си, преминаваща в отвращение. – Баста, женерал пердю такова! Скапаняци...
    Тони скочи с риск да се пръсне и закрещя, като махаше с ръце:
    – Махай се, ако ще се махаш... – Пред очите му мъгла, мозъкът – изключил. – „Успокоих се, спокоен...“
    Някъде далеч се затръшва врата и последното, което засяда в съзнанието на Тони, са очите й, заливащи го със зелена светлина...


    3.

Мозайката на спомените: върлуващата банда на Крапляците, войната между кàщите и блоковете, набезите към циганския квартал, по тръбата над реката и страха, микрото, където се учехме да плуваме в края на март, белите върхове, извисяващи се току над градчето, жълтите тютюневи складове от времето на „Тютюн“, Барутното и Стръмното зиме, поляните и красивите овощни градини, през тунела, вече без страх, класьорите с марки и катеренето по скалистия сипей като вид алпинизъм, детският садизъм в игрите с мечове и прашки, футбола, кънките, велосипедите, тениса, отбора по спортна гимнастика, прашните мазета и тавани – свърталища на бандите ни, улицата – учител, и даскалото, бягствата от училище и от къщи, и отново – бой, нашите семейства и грешни увлечения, първите телевизори, плахите опити на рока – забавите, Манфред Ман’с Ърт Бенд, Ролинг Стоунс, Гари Глитър, Сузи Куатро, Слейд, Сюит, Бйело Дугме, Тежка индустрия, Рибля чорба, Леп и сол, Гън, Пинк Флойд, салът по реката, първата разходка с момиче в бадемовата горичка, първите целувки в тунела и мазите, първите полюции, първите... Един свят през широко учудени очи.
   

    4.

    Фабриката прилича на английско предприятие от епохата на първоначалното натрупване. Мрачно, почерняло от сажди, а в цеха за обработка на суровия каучук мирише на сяра, каптакс и смесители. Тони прекосява цеха и е раздвоен: хората го обичат, а той нехае, свикнал е вече. „Мислят, че напускам, защото съм си намерил служба... Всъщност хората не са толкова тъпи.“
    – Ще трябва да почакаш месец, докато ти изтече предизвестието – и началникът го разбира, но такъв е редът. – Можеш да изчакаш тук, ако след това не ти се уреди работата веднага...
    – Не знам... Май ще си тръгна след месец.
    Залата е опушена и черна от саждите; отсреща е черният вал, който бълва чернилката във вратата ни. Нищо, свиква се... От черната дупка се показва валджията в окъсани черни дрехи, посипан с талк, върху който се наслояват саждите, и пита за часа – отговаряме му, а той се шмугва отново в дупката, където трещят двата валяка, хвърля между тях суровият каучук с янтарен цвят и изчаква да се превърне в кафеникава смес, равномерно насипва саждите с лопата, след което добавя сярата и останалите пълнители, предварително дозирани в „химикалната“.
„Когато пристъпих прага, бях пред криза, и си казах: „Майната му, оставам...“ Едва по-късно си помислих, че страшното е само, ако отстрани ги гледаш.“


    5.

    След работа Тони не се прибира. От известно време трудно се справя с живота. Уморен е. „Може би от еднообразието...“ Пие умерено. От предишната жизненост не е останало много. Подготвен е за успеха, но дребните камъчета на житейските несгоди го съсипват. Объркан е. Мисли, че всичко е временно. Единствено сигурен е сред книгите, думите-божества, които обича повече от себе си. Отдавна, всъщност преди да се дипломира, е убеден, че образованието е нищо (Ник: „Добре, че ни приеха, иначе – производството, а там ще те спукат от бач... Та такива ми ти работи – нещо започна да става сложно, но на народа хич не му пука…“ ).


6.

    Сутринта Тони закъсня за работа. Сети се, че след смяната ще има събрание на бригадата, и му стана неприятно. Но само толкова, защото още със ставането главата му бучеше от махмурлука и някакъв сън с Люси – беше я сънувал гола, с някаква риба. Това продължи и в автобуса, където се беше свил в пашкула от мисли. Трябваше да се клати половин час до предпоследната спирка, прозорците бяха замръзнали и той чегърташе кръгчета по стъклото, които веднага замръзваха. После парното заработи, по спирките се накачиха хора за първата смяна.
    Тогава дойде катастрофата…
    („Последвалият удар не бе първото нещо, което ме накара да разтворя широко очи. По-добре да можех да продължа анонимността си в другия свят, поне щях да си спестя подробностите от ненадейния, но неизбежен кошмар. В такива моменти не разбираш откъде е дошъл ударът, просто силата те блъска в кръста, политаш напред и в шума от счупени стъкла и късащи се ламарини, се мъчиш да запечаташ всичко визуално, но междувременно е тъмно и край очите ти не хоризонтално вече, а променяйки положението си, летят размазаните светлини от улицата...
    Интересно защо в момента мислех, че ударът сигурно трябва да ме е тласнал към жената, която преди това ме наблюдаваше, но оставаше в сянка. Под лицето ми, обърнато към пода, запълзя нещо топло и лепкаво. Все пак къде съм я виждал...?“)


    7.

    Цветен сън приспа Тони по време на тричасовата операция...
(„Обикновено не помня, но този се е запечатал в съзнанието ми, макар да не съм го сънувал повторно.
    Стоя и снимам с камера: в близък план личат последните недостатъци на кожата, като през увеличително стъкло се показва тъмна следа, широко шосе, черно и набраздено като гранична бразда; камерата се отдалечава, но планът все още е близък – вече ясно личат двете полукълба, които се съединяват високо горе; в средата се открива каньон, през който се пресичат черните като шосета линии; камерата неусетно разкрива все по-голям периметър и, отстъпвайки, следя с нарастващ ужас картината – безкомпромисно ясно върху гладката и възбуждащо бяла кожа някой е прокарал с нажежено желязо пречупен кръст; долните му краища продължават по едни изящни в голотата си бедра – като в реклама за чорапогащи... Киносалонът е с обонятелни ефекти и дъхът ми спира от миризмата на горяна човешка плът, аз гледам и крещя без глас, искам да избягам, но съм прикован върху стола...“)
    Болката... А преди и след нея...
Излизаше от общата болнична стая, пушеше с другите тайно в предверието на черно стълбище, което водеше надолу (бяха на петия етаж); от прозореца наблюдаваха „бързата помощ“ вдясно, а вляво – моргата, където внасяха някой или спираше зелената лекотоварна кола, за да качи ковчега, още със срамно нерендосани дъски и блестящи главички на пироните.
    Всички чакаха. А в бялата стерилност на болницата всяко очакване е предпоследно. Понякога, за всеобщо учудване, изписваха някой.
    В първите дни след операцията го навестяваше Ник, а след това никой.
По-странното беше, че нито веднъж не си спомни за Лю.


    8.

    На Тони не му се пие. Нервите му са по-тънки от жички за бушон и бързо прегарят. Не издържа. Рамото го боли. Хлипа скришом в тоалетната, а след това дълго плиска вода върху лицето си.
    На другата сутрин го прехвърлят в количката, така, както спокойно влачи крака към столовата, и потеглят към източното крило. Пътуват сто години и спират през матово бяла врата, над която свети надпис „Операционна“. С касапска тактичност му обясняват, че, виждаш ли, нещо работи вътре, сигурно гангрена, и ако не... Езикът на Тони се е сковал, преди да му надянат маската, и той кима, вижда само движещи се устни и размазани силуети. Няма сила, нито смисъл да псува скапаната медицина. Само му се плаче, затова е крехък. Добиче.
   

9.

    Шашмата със скапаната му ръка продължи още три седмици. Тони се беше научил да пише с лявата ръка. Купуваше тетрадки от будката за вестници и списания до входа на болницата. И докато дясната му ръка висеше на марля, закачена за врата, се научи и на много други работи. Не беше сигурен само дали не е левак и долу. Нямаше къде да опита, освен късно нощем в леглото, когато всички хъркаха. Сестрите отдавна не му обръщаха внимание, животът продължаваше да тече на двеста метра някъде встрани от болничната ограда. После си пусна брада. Рядка, интелигентска. От мързел. Безсилието ражда суета. Изпосталя като хипи със закъснение от петнайсетина години. Заглеждаха го със съмнение. Тони ставаше опасен. Пишеше хипотетични писма на Лю с настървението на рецидивист.
    В края на зимата му махнаха конците и кандит-ексхибиционист-фетишист-екзистенциалист-наркоманът прежълтя и припадна – съвсем за малко. Напръскаха го като след запой и си довършиха работата. Бяха си писнали взаимно.
    А още след една седмица го изписаха.


10.

    Първата вечер на свободата отпразнуваха с Ник. Мина вяло и Тони си допи с коняк. Конякът обаче го довърши, краката му изстинаха и почувства необясним страх. Ръката му се лющеше като змийска кожа. Все още трепереше и действаше с помощта на лявата.
    На другия ден отиде до фабриката да си прибере документите. Затвори страницата доста шумно – за половин час се изпокара с всички и реши, че кракът му няма да стъпи повече в шибаната им фабрика, дори ако се наложи цял живот да си пие пиенето от гърне за нощна употреба. Добре все пак, че Ник не беше с него – скандалът беше неизбежен.
    Така настъпи Новата Ера на Безсмислието. Беше му тъпо, но то бе бял кахър в сравнение с онова, което му предстоеше...
   

    11.

    Разказът, който Тони беше изпратил по време на втората операция, излезе след три месеца. След още три беше отпечатан и целият сборник.
    Беше ноември и макар че есента бе закъсняла, валеше суграшица и миришеше на зима. С Лю, въпреки усилията на двамата, нещата не потръгнаха и разводът беше в ход. Тони очакваше хонорара, за да плати разноските по делото. Последните две години бе живял екстремно, като отблясъци от мълнии прорязваха съзнанието му спомени, които вече само го натъжаваха. Мислите му приличаха на ескизите на Рубенс от Ермитажа; думите в някогашното му тефтерче звучаха като квинтесенция на нещо отдавна отминало: „Движението в ескиза е по-силно, понякога без цвят, незавършено – „Христос с трънен венец“, „Глава на старик“, „Снемане от кръста“, „Лов на лъвове“...“
След Десети ноември Тони изчезна. Ник попита в редакцията, но му казаха, че си е взел хонорара и друго не знаят. Свърна към последната му бърлога и на масата намери лист със старателно изписан на машина текст: „Преди сто години и след. Спокоен и горд, никой. Factotum. В медианата, в Рая, докато полудяваш. Разликата е във  финала. Ако Сад, Гоя, Гог и Бекет са луди. Да. Не издържа, отиде и, лишено от винетки и лъжи. Лъжи. Дишай, както пишеш, или. Не се пази от номинации, като бунт. Да. Иронично, центонно, катахреза. Визуална хилядолетна традиция на европеец. Спорадичен като семиекотизиран българин, или. Отбран и обран плод на. Липсват ми Медичите и Духа. И Бекет. Липсвам.“
    „Липсваш, пошепна Ник. А аз?“


    12.

Два месеца по-късно Тони е в Монреал. Една година по-късно се мотае в един мотел край Фриско. Той си знае, колко му е струвало. Мисли да се натурализира – ще го женят за щерката на собственика на мотела. Това, че няма да мие вечно чинии в скапан мотел, му е по-ясно от огромните звезди по вечерното калифорнийско небе.
Обича да лежи на брега на океана в събота привечер. Опитва се да подреди доминото на спомените, но не се получава. Шарада. Зяпа носталгично изчезващото зад хоризонта слънце. Дошъл е да остане, и толкова. Това, което е видял, не му дава спокойствие. Иска да мисли за онова петънце на Балканите, но вълните изтриват мислите му като фигури по пясъка. Единственото, което съзира ясно, е края. Там, където слънцето залязва. И своя програмиран финал. Бяга на запад при залез слънце, за да види по-добре Венера, но напразно. Върви още един филм...


    13.

    В средата на деветдесетте Ник продава дрога, занимава се с курви, но е хлътнал до уши. Налага се да им смъква по две кожи, за да си плати. А мастиите поумняха. Правеха фокуси, духаха за черни дни и муфтеха к’вото им падне през ръцете му.
    Когато го опандизиха, една вечер му се яви Господ и му каза: „Виждаш ли, не бих могъл да те приема друг, освен такъв, какъвто си“.
    Ник никога не беше чел „Кнулп“ на Хесе, но тази вечер той разговаряше с Бога.






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7