Разказ от Елена Трифонова

Начална страница | Интересно | Литература | Разказ от Елена Трифонова
image

Елена Трифонова е родена в Деня на победата и на Европа – 9 май.
Завършила е Славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“.
Като студентка печели конкурс на Младежка редакция на БНР с интервю с Мерсия Макдермот и започва работа като репортер в различни предавания. Работила е във вестниците „Стандарт“ и „Континент“. Била е прессекретар на почетния консул на Райнланд-Пфалц за България и на СГС.
Автор на сборник новели „Брак по съвест“ и съавтор на автобиографичните книги.
Журналист и преводач. Кореспондент на БТА и БНР от Германия от 2011 година. Живее в София и Берлин.
Елена Трифонова е автор в  годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света - „Любослов“ - 2016.

Виолина Б. ИВАНОВА
 в. „България СЕГА“

КИРО КАРИКАТУРАТА
Вече не си спомняше, кога за първи път му обърна внимание.
Вероятно, когато шефката на крайградския градински център, който посещаваше от време на време, за първи път я насочи към него:
•    Когато нещо ти трябва като информация за цветята и храстите, питай Киро – и го посочи с пръст. – Той е като енциклопедия на български и латински, знае всичко.
От този ден с Киро станаха приятели. Тя минаваше, обикновено привечер с колата, на път за дома и се отбиваше да купи или саксия с цъфтящо цвете, или някой и друг храст за градината. Живееше в едно от селата, станали вече квартали на София със завидна слава и цени на квадратен метър. Със семейството си – две пораснали деца и понаедрял през годините съпруг-колега от студентските години, обитаваха стара семейна вила, която някога беше блестяла с архитектура. Сред претенциозните и огромни като прогимназии новопоявили се къщи през последните години – направо се губеше. Тя обаче си я харесваше. Бяха запазили атмосферата на дом, поддържаха градината с цветя и дърветата, които всяка година се отблагодаряваха с реколта, която раздаваха на съседи и приятели.
От пролетта до времето, когато листата на дърветата започваха неумолимо да капят, минаването през градинския център беше станало нещо като ритуал. Собственичката се стараеше да поддържа разнообразие от всичко, което може да бъде боднато в градината – беше на ключово място и през разсадника, както тя наричаше центъра, преминаваха различни хора – и разбиращи от градинарство, и такива, които ако им кажеше да посадят цвете или храст с корените нагоре – щяха да го направят. И най-вече – да си платят за това.
Беше се научила да разпознава различните категории клиенти. Онези, които не разбираха нищо от цветя и градини, но имаха претенции, наричаше „репеи“ или „бурени“. Като истинските репеи, които растяха и търсеха къде да се разпрострат без никой да ги иска. Защото бяха вредни за останалите цветя. Но въпреки всичко – те си растяха и се въдеха навсякъде.
Имаше такива, които наричаше „дървета“ – влизаха в центъра, стояха като дървета и не знаеха какво търсят и какво искат. Те можеха да купят всичко без да имат идея защо го правят.
Но имаше и клиенти, идващи с ясна цел какво им трябва и колко пари могат да похарчат сред цветята. На тях обръщаше специално внимание и ги наричаше „орхидеи-идеи“. От мнозина от тях и тя самата се учеше на цветарство и не се притесняваше да им показва респект и подчертано уважение. Сред третата категория беше и Лора – жената, на която обръщаше винаги специално внимание. Тя идваше със стария си Фиат, който се губеше сред лъскавите лимузини и джипове на „репеите“, „дърветата“ и „бурените“. Но се виждаше от километри, че Лора е изискана жена с вкус и много познания. Това, което обаче я отличаваше от останалите клиенти – тя се отнасяше с цветята като с наистина живи организми. Затова и на нея предложи да се обръща към Киро, работникът, който винаги беше на разположение.
Лора се допита до Киро за първи път за една бяла бреза. Разговорът тръгна от цената и продължи почти час. Беше странно – работникът на пръв поглед й заприлича на истинска карикатура. Дори за себе си го кръсти Киро Карикатурата. Беше огромен мъж около шестдесетте, с походка на хипопотам, с ръце, по-големи от лопатите, с които работеше и с очи, приличащи на планински езера. Ако той изглеждаше като нормален мъж или тя нямаше мъж, когото да обича – сигурно щеше да се увлече по него. Но Киро приличаше на класически занемарен мъж, за когото не се грижи нито жена, нито той самият. И все пак имаше нещо в него – една неописуема тъга, една леност, с която не можеше да се е родил…. А и като започнеше да говори за цветята – беше направо като балсам за ушите й. Знаеше наистина всичко за тях, но не досаждаше с познания или идеи какво да купи и къде да го посади. И говореше прекрасен, книжовен български език – факт, който нямаше как да й убегне.
Лора забеляза, че Киро не се усмихва на хората, с които говори. Но с удоволствие правеше това с цветята – на тях гледаше като на деца, невинни малки деца, които са беззащитни и мили. Виждаше как огромните му груби ръце ги галят и им се радват. Един-единствен път – без конкретен повод – той каза пред нея:
•    С цветята е много по-лесно и приятно, отколкото с хората, госпожа…. Цветята не лъжат. А хората станаха лоши, много лоши… Като бурени, дето могат да ти влязат в душата и трябва със сила да ги отскубнеш оттам…
Тогава Лора не знаеше как да реагира – не знаеше и повода, заради който той направи такова направо лирично отклонение. И си замълча. Всеки имаше тежки дни, вероятно и с Киро беше така. Признанието му си остана като нещо много поверително помежду им, но я загложди любопитството. Повече от двадесет години работеше в архивната служба на голяма държавна администрация и опитът я беше научил – фактите и документите говорят най-добре, прибързаните изводи понякога само могат да навредят.
За рождения ден на съпруга си искаше да му подари огромен цъфтящ храст, който да посадят пред входа на къщата. Беше говорила преди време с Киро и той обеща да намери нещо, което хем е рядко срещана, хем ще издържа на студа в подножието на Витоша през зимата. Беше любопитна какво е подбрал той. Като влезе в разсадника обаче – не го видя. Попита едно от момичетата, които работеха там и тя неопределено вдигна рамене. Тогава отиде до фургона, превърнат в офис и каса едновременно. Собственичката седеше вътре и видимо напрегната говореше по телефона.
Лора я изчака навън да приключи с разговора.
Жената излезе и трепереше от нерви.
•    Какъв е този народ, бе? Защо хората станаха толкова лоши, толкова завистливи?
Лора не разбираше какво е станало и защо жената е толкова ядосана. Изчака я да изпусне парата и преди да попита за Киро, тя самата продължи:
•    Знам за твоя храст. Ей, там е. Киро ми каза, че е за тебе. Гледал го е специално, можеш да не се съмняваш. Той много те ценеше и харесваше. Ти беше от хората, които се отнасят с него като с човек…
•    А как да се отнасям? – недоумяващо попита Лора.
•    Ама ти не знаеш….. От колко време го познаваш всъщност? От 2-3 години?
•    Ами да …. – замисли се и Лора неопределено. – Досега беше възприемала Киро само като консултант по цветята и храстите, не бяха говорили нищо извън флоралните проблеми и тя наистина не знаеше нищо за него.
•    Ами прибраха го отново – продължи собственичката на градинския център.
•    Как така го прибраха? – се ококори този път Лора насреща й.
•    Ами ей така….. – ядосано каза жената и се виждаше, че е направо бясна, че са й отнели един способен и отговорен работник. След това замълча известно време и тъй като бяха само двете, продължи:
•    Киро е затворник. Има присъда за убийство. Преди години убил с кол убиеца на детето и жена си. Но тъй като е много способен, а и иначе кротък човек – взех го да работи при мен по една програма. Ти го познаваш от толкова време – и на мравката път прави, така се е изолирал, че е съвършено безобиден. Не знам много за убийството на детето и жена му, някаква нелепа катастрофа е било, но дали на шофьора-убиец минимална присъда. А той, нещастникът, като излязъл от затвора – отишъл при Киро и му се изсмял, че отново е на свобода. И на него не му издържали нервите, грабнал един кол и така го пребил, че оня умрял в болницата…. Балканска история….. И за капак на всичко – преди време някой от близките на убития го познал тук, в градинския център. И адвокатът им веднага писал протест, жалба или както там се казва. И вчера дойдоха да го приберат отново в затвора. Ей такива ми ти работи….

И след като изрече всичко почти в речитатив, собственичката млъкна сякаш облекчено. Лора слушаше с ококорени очи и издължено лице. Чутото беше най-малко очаквано.  Не знаеше как да реагира и мълчеше и тя.
    Собственичката обаче се окопити преди нея и тръгна към храста, който й беше отделил Киро. Беше голям, широк и с много лъскави листа. Перфектно подрязан и поддържан. И имаше някакво сложно латинско наименование, което никога нямаше да запомни. Личеше си, че Киро е вложил много старание докато го е гледал.

•    Ето ти го храста – каза собственичката. – Киро няколко пъти ми каза, че е за теб по някакъв специален повод…
•    Да, съпругът ми има рожден ден и тази година реших да му подаря екзотичен храст, който да расте и старее заедно с него… Бяхме говорили с Киро, но не знаех, че храстът е толкова красив и голям. Нищо, ще го взема. Колко струва?
•    Нищо не струва, вземай го….
•    Ама как така – нищо не струва?
•    Вземай, вземай. Ти си от „орхидеите“ – и жената се усмихна. – Ти си клиент-мечта, а и Киро много те ценеше. А той за един-двама души е казвал добра дума откакто го познавах. Така че – вземай и се моли да мога да го измъкна от затвора и отново да дойде да работи при мене. Не му стига неговата си човешка трагедия, ами и сега завистта, че е жив. Ако го питаш него – защо ли? Ама – съдба…. С цветята проблеми нямаше, ако е имал с хората – отдавна е било. Затова с беше изолирал. Работете и само работеше. Нито ходеше някъде, нито имаше някакви удоволствия. Спеше тук, живееше тук. Заради него купих екобаня и тоалетна. Не искаше да излиза извън разсадника. И ако аз не му купех някоя и друга дреха – сигурно щеше да ходи облечен в дрипи, дотолкова се беше отказал от живота…..
Двете жени хванаха огромния храст и с усилия го довлякоха до вече раздрънкания „Фиат“. Едва половината от него успя да влезе в багажника, останалата част стърчеше навън, но по улиците нямаше много коли, а и Лора щеше да се прибере веднага у дома.
Ще го кръстя Киро, мислеше си тя докато караше. Киро Карикатурата…. Или по-скоро Киро Трагедията, говореше тя сама със себе си. Боже, какъв подарък избрах и аз! Стана й криво за Киро. Той определено беше спечелил симпатиите й, но нямаше представа за всичко, което е минала през главата му. А и тази история с жена му и детето – дори не разбра дали е било момче или момиче… А и имаше ли значение – нелепост и три гроба след нея…. И една още по-нещастна съдба, за Киро, че е останал жив….
У дома много харесаха храста. Бяха му избрали и място – пред къщата, така че преди да влезеш или излезеш – да минеш покрай него. На следващия ден сутринта съпругът на Лора изкопа дупка и го посади. „Киро“ пасна прекрасно и дори рожденикът се шегуваше, че е „окръглен“ като него.
А на Лора все й се струваше, че от всяко листо я гледат очите на Киро и чуваше думите му, че „цветята не лъжат, а хората станаха лоши“…







Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7