„Вълчето“ от Ангел Колев (Част 3)

Начална страница | Интересно | Литература | „Вълчето“ от Ангел Колев (Част 3)
image

АНГЕЛ КОЛЕВ е роден на 12 Октомври 1950 година. Завършва журналистика в гр. Лвов, Украйна, през 1974г. Бил е редактор във вестниците „Граничар“, „Кооперативно село“, „Подкрепа“, „Стандарт“, „КЕШ“ и първи заместник-главен редактор във в. „Българска армия“. Печата разкази и новели в централния печат. Участва в литературни сборници. През 1988г. излиза първата му книга „99 страници от Америка“. Следва книгата му пътепис „Това е Аляска“. От 1999г. живее със семейството си във Филаделфия – САЩ. Член е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света.
Ангел Колев е един авторите и спомоществователите на  годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света - „ЛЮБОСЛОВ“ - 2016.

Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“

ВЪЛЧЕТО

На  моите внуци Вини и Макс

Този път пукотът го разбуди. “От въглените...” - Мина му през ума и като постоя така заслушан, без да се разсънва, загърна се още по-добре в топлите завивки. Радостна тръпка се разля по тялото му при мисълта, че още е рано за ставане и ще може още дълго да се наслади на хубавия сън. И тъкмо отново се унасяше - пукотът отново се повтори, бързо след това още веднъж и още. И още...
    Това бързо го разсъни. Пъзелът от днешния тревожен ден бързо започна да се подрежда в главата му...Скимтенето сутринта...Сега странното пукане...
    Никакви въглени не са това, помисли си Апостол и се надигна от възглавницата. После се извъртя бързо и седна в леглото. Отхвърли топлите завивки настрани и стана. Вече знаеше от какво е този пукот и какво точно трябва да направи.
   Вълчето!.. Заради него е пукотът. Всичко през днешния ден се случваше все заради него. И скимтенето сутринта, сега и пукането. Беше вълчицата, която дълго вървя след тях сутринта, която и сега в късната нощ се опитва да стигне до рожбата си...
    Трябва да направи нещо за вълчето...
    Миналата неделя един от ловците измъкна от хралупа в най-гъстото на гората малко вълче. Намерил го сам-самичко. Дълго се препираха ловците за странното подранило явление - малко вълче кажи-речи в средата на зимата. Някои недоумяваха, други, които се считаха за по-опитни, бързаха да ги поправят. “Баш си му е време, ранната пролет ги подмами животинките, после пак свиха студове...”.
    “Какви животинки ги разправяш ти, още малко, ще се разплачеш. Ти на тоя звяр, вълка, животинка ли му викаш...Ами що тогава пълниш джепането и го чакаш сврян в драките с часове ? Още малко и хранилка ще му сложиш, да не гладува в тежката зима...Животинка бил, звярът му кръвожаден. Ще се сетиш ли за пушката, ако ти изскочи насреща?...”
    Това е то авджилъкът, авджийските спорове - от къде тръгнаха, накъде ще завие приказката - кой може да ти каже предварително. И Апостол беше ставал свидетел десетки пъти на подобни спорове. Добре, че поне до бой не се стигаше...Щадяха се все пак аверите от Добротино - и името им такова - за добрина се говори в него. И както се бяха разгорещили - кой знае колко време още щяха да се опират един-другиму, да подскачат един срещу друг същински петли, да ровят стари спомени като кокошка на бунище - бай Аврион сложи точка на спора. Стана от кърската софра - насядали бяха направо на земята, под стария дъб - разстлали месали с всеки каквото донесъл от в къщи да се подкрепят по икиндия, каквото дал Бог, както се казваше, избърса делово устата си с опакото на ръката и се разпореди: “Трофеят от днес - вълчето - да се даде на Апостол, най-малкия ловец.” - И толкоз.
    Никой не възрази, Апостол даже не можа да се изненада, толкова неочаквано беше това решение за него и така изведнъж дойде от нищото. Уж още спореха и не бяха отваряли дума дори какво ще правят с животинчето, както го нарече Лазар, късметлията, дето намери вълчето - така де, негов си беше късмета, нему се падаше и вълчето, защо на Апостол. Но вече беше късно да се спори, беше решено, а времето напредваше, съвсем захладня и трябваше да се прибират по домовете, да се оправят със стоката.
    Никога Апостол не се е радвал толкова на подарък, както миналата неделя, когато получи от ловната дружинка малкото вълче. Макар и да не знаеше какво точно трябваше да прави с този толкова странен подарък. Къде ще го сложат в къщи, с какво ще го храни - никой и дума не отвори за това, той сам трябва да решава.
    Бутна леко вратата, като я придържаше да не скръцне и като прекоси с тихи стъпки кухнята, спря в антрето. Без да се бави се наведе в тъмното и напипа старите обувки на баща си, които дежуреха на това място и всеки ги нахлузваше - на босо дори - ако се наложи да излезе по двора. Обу ги и като отвори външната врата - в селото никой не се заключваше - тихо като невестулка прекоси двора. Спря пред обора в долния край на двора, откъм дерето, където вечер прибираха стоката, напипа в тъмното дръжката на вратата и я натисна със сила надолу. Понякога заяждаше. Старата ръждясала от дъждовете брава този път се подчини, пантите изскърцаха провлачено и Апостол се шмугна ловко в затопленото от домашните животни, задушаващо с мириса си на тор и животински отпадъци просторно помещение. Приближи се към малката кошарка, в която бяха затворили вълчето, отвори вратичката, като преди това отмота здравата тел, с която я бяха завързали, за да не може лесно да се отваря и напипа малкото пулсиращо телце. То потрепваше - от страх ли, от вълнение ли - дали наистина не се досещаше, че вълчицата беше тук, наблизо, отвънка, на няколко човешки крачки само.
    Тя беше тук, в това той вече ни най-малко не се съмняваше, както не се съмняваше и в решението си да пусне още тази нощ, още сега вълчето. Реши го сам, няма кого друг да пита - не може да държи повече затворено вълчето в кошарката. И едва ли щеше да се отвори по-удобен случай от този, когато вълчицата се беше притаила до плета отвън. Искаше да си върне вълчето при нея, в планината, защото тук при хората можеше да му се случи нещо лошо - мислеше си Апостол.
    И страха - онзи страх, който се опитваше да загризе сърцето му днес сутринта, като слизаха към града и чу скимтенето - отстъпи. Изпари се веднага, след като взе решението да пусне вълчето - скъпия си подарък - на свобода.   
    Нищо сега не можеше да го спре да изпълни решението си. Издърпа внимателно малката животинка навън от малката кошарка и я притисна до тялото си. Сега вече знаеше, че никой и нищо не може да спре вълчицата да си върне обратно вълчето. Нима той, Апостол ще я спре? Нима той е толкова лош, че да държи в душната тясна кошарка сиво-пепелявата пухкава топка далече от вълчицата, неговата майка, от горите, от поляните, където можеше да тича на воля с другите вълчета. Сигурно са много, като тях децата в селото. Какви игри само се захващаха, когато свършеха с тютюна, какво веселие; колко смях и шеги до късно вечер се сипеха, сякаш разноцветни гирлянди от звездното небе над планината...
    Но за всичко това той разсъждаваше по-късно. Случката с вълчето Апостол така и не можа да забрави и често с умиление се връщаше към нея. Дори и години след това, когато инженер Фиданов  седеше в просторния си кабинет на Първа Атомна край Козлодуй. Беше достигнал до длъжността “Главен инженер”. Защото в деня на “най-важната” контролна по математика в 5-ти “в”, той получи един от първите големи уроци за Живота. За големия живот с главна буква, както често ги поучаваше класният им ръководител в останалата  далече назад в годините и толкова близка и сега до тях  класна стая, която с такава любов наричаха “бункера”.
    Остави малката вратичка на вълчето скривалище от последните няколко дни отворена и излезе от обора, като внимаваше да не изпусне спотаилата се в преградката му пулсираща пухкава топка. Заобиколи притихналата в късната нощ сграда и като се озова зад нея, спря пред друга малка вратичка, която водеше към полето и която използваха в редки случаи. Без да трепне, бавно я открехна, промуши през отворилата се пролука вълчето и го остави внимателно на празното място досами Сухото дере, което отделяше къщата им от гората. Беше убеден, че вълчицата е там, че тя няма да си тръгне без вълчето, че ако сега си отиде, след ден, след два, все едно след колко дни, тя пак ще се върне за него. Сигурно се е притаила в ниското, в храстите и очаква развръзката. И тя дойде...
    Без да чака и секунда, но и без капчица страх,  Апостол прекоси обратно двора, като в сън изу старите обувки на бай Фидан в антрето - стори му се като че ли по-широко сега, прекоси кухнята - съвсем беше изстинала и хлътна в стаята си. И за пръв път, точно тази нощ, затвори здраво след себе си вратата.
    На сутринта се успа...

Ангел КОЛЕВ






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7