„Вълчето“ от Ангел Колев (Част 1)

Начална страница | Интересно | Литература | „Вълчето“ от Ангел Колев (Част 1)
image

АНГЕЛ КОЛЕВ е роден на 12 Октомври 1950 година. Завършва журналистика в гр. Лвов, Украйна, през 1974г. Бил е редактор във вестниците „Граничар“, „Кооперативно село“, „Подкрепа“, „Стандарт“, „КЕШ“ и първи заместник-главен редактор във в. „Българска армия“. Печата разкази и новели в централния печат. Участва в литературни сборници. През 1988г. излиза първата му книга „99 страници от Америка“. Следва книгата му пътепис „Това е Аляска“. От 1999г. живее със семейството си във Филаделфия – САЩ. Член е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света.
Ангел Колев е един авторите и спомоществователите на  годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света - „ЛЮБОСЛОВ“ - 2016.

Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“


ВЪЛЧЕТО (2)


На  моите внуци Вини и Макс


    ...И днес бяха първи в класа. Винаги идваха по-рано, да се изсушат. Помагаха и на печката да се разгори с борината, която носеха от село. Нареждаха чорапите си и гумените цървули - шеговито ги наричаха добротински трандафори - в кръг около бумтящата печка, не жалеха дървата, пък и трябваше да се изсушат,  можеш ли стоя пет часа в клас с мокри крака. Всички в училището тайно им завиждаха не само за това, че си имаха свой начин за сушене на обувки и чорапи, но и заради тяхната знаменита класна стая - бункера, както я наричаха всички, дори учителите, ама след като се огледат да не би наблизо да е директорът, защото него това ученическо творчество, при това и с участието на по-младите учители, никак не го вдъхновяваше. Беше една доста широка, но с много нисък таван стая, с малки тесни прорези за прозорци, през които едва се процеждаше сиво-жълтеникава дрезгава светлина. Та този така наречен бункер едва беше “изкарал” тройка пред инспектора, преди да получи лиценз за класна стая. По-старите учители добре си спомняха, че това беше помещението за общо ползване, което служеше най-вече за складиране на всякакъв инвентар и дори учебни помагала, излезли от употреба, с надеждата някой ден да възвърнат статута си на пълноценни участници в учебния процес.
    Но най-ценното качество на бункера беше, че той се намираше на партера, веднага след външната врата на училището, което даваше възможност много отдалече да се проследи маршрута на запътилия се към часа си в 5 “в” учител, не дай си боже - проверяващ инспектор. И в техния клас винаги цареше мир и тишина, щом учителят прекрачеше прага на класната им стая. Изненада не можеше да има никаква - предните “дозори” предаваха бързо сигналите надолу по етажите. Бункера го разделяха цели два етажа от надвисналата ги перманентно опасност - учителската стая и канцелариите на шефовете от различен калибър - директора и неговите верни заместници.
    И винаги, когато имаше повод, директорът на Първо основно училище “Кирил и Методий” негодуваше: “Що за унижение за място, в което се преподават знания!” - И дори и не мислеше да използва лепнатото на класната стая на 5-ти “в” неизвестно от кого и кога определение  - “бункер”.
    Контролната по математика мина и замина, както обикновено ставаше всеки път, нищо запомнящо се, нищо, така да се каже, вълнуващо. Имаше малко стягане, или напрежение, както му викаха официално като пред всеки изпит, но  кой не го знае - в училище е така. Апостол си реши, както винаги досега ,пръв задачите, но този път не искаше да излиза, изчака и други да свършат и той излезе заедно с тях. Сякаш се боеше, че някой може да го попита как са изгазили дълбокия сняг до училище тази сутрин. И тогава ще трябва да отговаря уклончиво, ако не иска да каже за скимтенето. Дори и не си помисли, че може да го сподели с някого.
    Изнизаха се неусетно и другите часове и дойде време да се връщат по обратния път. Този път беше лесно - яркото слънце си беше свършило работата.  Снегът почти се беше разтопил през деня, пък и по пътя към село вече се движеха коли и каруци и кончета с ездачите си - беше доста оживено и те се прибраха много бързо и мълчаливо по домовете си. Бяха се поизморили от трудния преход в снега, от уроците и мълчаха. Апостол нямаше никакво желание точно сега да се връща към сутрешната случка. По-късно може...Сега му се искаше да остане час по скоро насаме със себе си, да премисли още веднъж днешното премеждие.  А, че то наистина беше такова, в това нямаше и капчица съмнение.
    Вечерта изчака майка си да прибере масата и докато тя се суетеше с посудата около мивката, каза тихо на баща си за сутринта, та никой друг да не ги чуе.
Бай Фидан се замисли над думите му, сякаш нещо пресмяташе на ум, но не каза нищо. Задоволи се само с едно двусмислено “Хм”, което не изразяваше нищо в този момент. После все така мълчаливо стана от масата и излезе. Почти винаги след вечеря излизаше по двора. Да се разтъпче малко преди лягане, да нагледа стоката, да запали на спокойствие от домашния тютюн. След храна е най-сладко. Пък и рядко пушеше пред децата. Имаше три - две момиченца и Апостол, той бе най-големият, от есента петокласник в градското училище, малките ходеха в селото, имаха три паралелки до четвърти клас  - първи и четвърти клас бяха отделно, а втори и трети клас ги учеше заедно една учителка. В нея бяха и сестрите на Апостол.
    Този път Фидан се позабави, стоя сякаш по-дълго от обичайното навън. Като се върна, само рече: “Така ти се е сторило.”  - За почуда на майка му, която така и не разбра какво иска да каже той с това “така ти се е сторило”. На нея ли го казва, или на Апостол, или и на двамата и какво и на кого му се е сторило? Но не попита.
    Апостол не можа да разбере спокоен ли е баща му след днешната случка, или...После всички като под команда си легнаха - така правеха всеки път - щом бай Фидан се запъти към втория етаж, където спеше семейството, никой не можеше да остава вечер долу след него. В едната стая спяха той и Ирина - жена му, в другата двете козички, както шеговито ги наричаше той, ама не насериозно, ей-така на шега, да не ги обиди, защото истински козички сестрички бай Фиданови си имаха в обора. Никой не може да кара без стока в селото, тя и тютюнът ги хранеха. В града е скъпо, на магазин там ходеха много рядко и то наесен, като вземеха парите от тютюна, тогава трябваше да се пазаруват униформи и учебници за учениците. Дори завивки, черги, пердета си тъкмяха в къщи, на стана - вълна колкото щеш. С марката на Ирина. Стаята на Апостол беше на долния кат. Той е мъж, няма от какво да го е страх сам. Чувстваше се горд с това. Имаха му доверие в къщи...
    ...Нещо изпука в тъмното и го разбуди. Ослуша се. Вратата на малката стаичка, която беше негова спалня, никога не се затваряше. Оставяха я винаги леко открехната да влиза топло от готварската печка. Пък и никакъв шум отвън не можеше да попречи на здравия му момчешки сън след дългия ден и уроците в училище.

Следва продължение






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7