„Вълчето“ от Ангел Колев (Част 1)

Начална страница | Интересно | Литература | „Вълчето“ от Ангел Колев (Част 1)
image

АНГЕЛ КОЛЕВ е роден на 12 Октомври 1950 година. Завършва журналистика в гр. Лвов, Украйна, през 1974г. Бил е редактор във вестниците „Граничар“, „Кооперативно село“, „Подкрепа“, „Стандарт“, „КЕШ“ и първи заместник-главен редактор във в. „Българска армия“. Печата разкази и новели в централния печат. Участва в литературни сборници. През 1988г. излиза първата му книга „99 страници от Америка“. Следва книгата му пътепис „Това е Аляска“. От 1999г. живее със семейството си във Филаделфия – САЩ. Член е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света.
Ангел Колев е един авторите и спомоществователите на  годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света - „ЛЮБОСЛОВ“ - 2016.

Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“

ВЪЛЧЕТО

На  моите внуци Вини и Макс

Вълците щяха да ги изядат. Заради контролната по математика. Само дето никой този ден от техния 5-ти “в” не разбра.
  В снежни дни си оставаха по къщите. До малкия градец, където ходеха на училище от сгушеното в полите на планината селце бяха близо три километра - как се гази сняг до колене в затрупания междуселски път, на места навяваше до пояс.
   Ама математиката, най-важният предмет, както казваше всеки път Тонева - не може просто ей така да се пропуска контролното по математика. От кога ги е предупредила да се стягат. Никакви извинения. Оправдания винаги могат да се намерят. Това бяха опорните точки на дребничката, но строга учителка по математика. И режещият и стряскащ гласец се врязваше дълбоко в детското съзнание.
    Апостол вървеше най-отпред като разриваше бавно натрупания през нощта сняг. На крачка след него, също толкова бавно и залитайки ту на едната, ту на другата страна, си проправяха път още две момчета - от същия 5-ти “в” - все заради контролната по математика. Останалите не дойдоха тази сутрин пред кметството, снегът ги беше уплашил.
    И тримата бяха еднакви на бой - здрави жилести момчета, като повечето деца от Добротино - така се казваше селцето. По цяло лято не се спираха - помагаха на родителите си за тютюна. Бучеха най-напред малките крехки стъбълца в песъчливите редове, след това окопаваха растенията, които бързо избуяваха от живителната влага; поливаха редовно от малкия изкуствен язовир, който събираше потоците, разсичащи разлатите хълмове над селото. Брането като че ли беше най-трудната част от грижата за реколтата, поне за тях - малките, но бързо пораснали заради поминъка им помагачи. 
    Ставаха в тъмни зори - по втори петли и още сънени, понякога дори не успяваха да се наплискат със студена вода се отправяха към нивите. Без да се разтакават се шмугваха между високите бой и половина здрави стебла и кършеха чевръсто едрите и сочни листи, които пукаха бодро в малките им длани. Бързаха да изпреварят слънцето, след това брането ставаше трудно, почти невъзможно. Листата лепнеха между пръстите, късаха се, не можеха да продължат беритбата. Събираха купчинките листи, пръснати между редовете и пълнеха плетените от върба кошове. Тук вече идваше ред на възрастните да изнесат тежкия товар към каруците. И обратно към село.
    Цял ден след това нижеха. Насядали всички под навеса на сянка и пълнеха иглите, след това и низите с тяхното “злато”. То ги хранеше. Всички в селото. На другия ден правеха същото и така всеки ден, цялото им лято минаваше в упорит труд за тютюна...
  
    В топло време се събираха цяла тумба - от всички класове. Спускаха се надолу към града без ред. Подскачаха по каменистия, изровен от пороите път - същински пуканки, всеки разказваше някаква своя история - без да се изчакват, без да се изслушват; ушитите от майките им платнени торбички за учебниците и те подскачаха в такт с тях. Същински панаир - шарен, шумен, весел свят - като градския панаир, който струпваше палатките си с какви ли не атракции за малки и големи всяка есен - на празното място с тополите, досами реката.
    Тримата вървяха плътно един зад друг, така си пазеха и вятъра - без да нарушават първоначалния ред - Апостол отпред, другите двама веднага след него, стремяха се да не нарушават ритъма. Вятърът на моменти стихваше, сякаш да напълни дробовете си, после отново ги връхлиташе - свирепо и мразовито свистеше в оголените клонки на лещака, запращайки право в лицата им ситен снежен прашец. Спираха да поемат дъх като се гушеха още по-плътно в яките на ученическите сака с протрити лакти и в дебелите домашно плетени вълнени шалове и отново се устремяваха надолу към града, към училището, към затоплената класна стая, която за тях в това свирепо време беше единственото спасение.
    И точно в една от тези кратки почивки, в която и вятърът си почиваше, Апостол долови скимтенето. В първия момент дори не му обърна внимание. Така му се е сторило, помисли отначало, но точно когато се готвеше да направи следващата крачка в преспите - същото това скимтене, но вече по-отчетливо и настоятелно, се повтори.
    Вълци!..Тази мисъл сега го завладя изцяло. Нищо друго вече нямаше значение за тях в този момент, трябваше да се бърза, време за губене нямаше; трябваше да изпреварят зверовете, преди да е станало късно.
    Знаеше много добре от баща си - стария ловец - как трябва да постъпи в такива случаи, макар още и самият той да не беше сигурен, че това наистина са вълци... Дано другите двама да не разберат, защото може да се уплашат здравата и тогава за всички щеше да стане наистина страшно...
    Прогони бързо натрапчивата мисъл от главата си, спря, без да се оглежда, без да казва нищо, остави все така спокойно торбичката на земята - развърза връвчицата, с която я стягаше отгоре и я разтвори широко. Дори не погледна да види какво правят другите в момента, не се интересуваше от тях сега, извади едно голямо парче прясно насечена борина и я запали. Едва като видяха бързо разгарящия се огън в ръцете на водача си, двамата се спогледаха недоумяващо. Не ги остави дълго да се чудят, все така спокойно и делово поясни. За всеки случай, в това време може и вълци да се появят. От огъня всички зверове в гората се плашат. А  колкото до борината - винаги носеха в училище, всеки в селото се запасяваше за зимата, така по-лесно разпалваха печките в клас.
    Апостол вдигна горящата главня над главата си, като внимаваше да не се стече смола надолу и да го опари и продължи пътя си. Скимтенето като че ли този път съвсем изчезна. Сега дори му стана весело от случката, огънят от борината го стопли и той дори се отпусна, но не бързаше да се радва, до града имаше още километър. И едва когато след последния завой пред тях се показаха първите къщи на Комсала - крайната махала, той се успокои.
    На два пъти сменяше горящата борина, като всеки път спираше за минутка и изваждаше ново парче от торбата. Разпалваше я хубаво и пак поемаше надолу. Двамата му спътници така и не разбраха нищо от тревогите му.

Следва продължение






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7