Поезия от Пламен Панчев

Пламен Панчев е роден е и живее в Разград. В поезията му завинаги остава белегът на високата пловдивска школа, която го шлифова по време на неговите студентски години. 
Автор е на седем стихосбирки: „Връхна нота“, „Все по-далеч от думата надежда“, „Тревожен хляб“, „Спиралата на спомена“, „Целувай ме, змия великолепна“, „Добро утро на залеза"  и  „Среднощен реверанс“. Член е на СБП в София.
Носител  е на няколко литературни награди, между които  Специалната награда на името на Биньо Иванов.
Пламен Панчев е автор в годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света „Любослов“ - 2016.                                             
                                               
Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“



ВИНА

      На дядо ми капитан Петър Върбанов,
                             воювал в трите войни.



Брадясва твоя гроб. Все нямам време,
да мина там, да ти запаля свещ.
И аз се пръкнах от дервишко семе,
пари не вдянах . И не дойде ред.

Не внук , а вълк!Самотна прокопсия!
Понякога, на мен, ме хваща яд!
Не се научих като мъж да пия,
тъй както с чест се справя  моят брат.

Ех, капанецо, всичко се повтаря.
Синът ти, вече също е трева.
Но туй което вътре ме изгаря,
не е неясно чувство за вина,

а споменът за Дойран и Владая.
Завиждам ти на страшния късмет!
И туй което няма да узная
какво е да се втурнеш с нож напред!

Да те запазя там! Да дишам бодро!
Виновен съм! На грозния баир!
Пропуснат шанс, да се изправя гордо
край Гечкенли, Арслан и Булаир!



* * *

Затихнал трепет ще съм вече там…
И ти навярно също ще си трепет.
И пак пчели, и хора ще жужат,
и ще е синя цялата планета.

Но те ще бъдат с други имена.
Ще се повторим може би и ние.
Един ще се събужда в утринта
… с  една жена наричайки я.. Миа.

Ала сега  по тебе се кося.
Завиждам на червения ти гребен,
че милва нежно твоята коса…

…А аз не знам дали съм ти потребен!




МОМИЧЕТО С ЧЕРВЕНИТЕ КОСИ

Там в Париж. И в Париж.
Там градът беше млад.
Там на пейката. В Тюйлери.
Стар бях аз. Стар бе оня площад.
До червените твои коси.

Как ме гледаше ти. Как те гледах и аз.
И изрекох неволно „мерси.”
Май -
              течеше край нас.
И по твойте коси.
                             По червените твои коси.

И изригваше дъх на зелена липа.
И над Лувъра и над д,Орсе.
Не разбирах града.. Не усещах града...
Само тези червени коси

И когато дъжда. Оня пролетен дъжд.
Над Париж отведнъж заструи.
Тръгнах горд като мъж. Със походка на мъж.
След червените твои коси.

И блестеше Конкорд. И преливаше цвят.
Както може Конкорд да блести!
И топеше дъжда.... Всичко... Целият свят...
И червените твои коси!


 НИКУЛДЕН

На Валерий  Пощаров

Заваля. От небето с олово нашарено
падат рибени люспи подобни на сняг
И наместо любов има нещо отчаяно
по разбитите улици в малкия град.

Нямам много пари. Но със тези хартийки  рисувани
си купувам живот, ти разбирай лекарства и хляб.
И не мога да спя, и ми иде отвътре да псувам,
ала стискам зъби, все пак днес е свети Николай.

Ще запаля три свещи, както там подобава,
за красивия свят  и за хиляди други неща.
За щастливата лодка, с която и аз ще отплавам,
там където са моята майка и моят баща .


СКУЛПТОР

Защото малко те обичах.
И ти ми беше апостроф.
Спаси ме ти, да не изричам
фалшиво думата Любов.

И от нелепости разсичан.
И от омраза разполовен...
Все още чувствам по различен
обикновения си ден.

Изкуството да те мечтая
в измислената тишина.
Да те преследвам, да те вая...
недосегаема жена.


Пламен ПАНЧЕВ