КАРЕ ЗА ПО ПЪТ

image

Йохан Девлетян роден през 1958 г. в Пловдив. Завършва „Българска филология”. Една година е преподавател по български език и литература. След това тридесет и две години работи в сферата на културата, като последните седемнадесет от тях е директор на дирекция „Култура” на Община Пловдив. От 2016 г. е експерт „Връзки с обществеността” на НБ „Иван Вазов” – Пловдив. Има две големи дъщери – Емилия и Теодора. Емилия вече повече от седем години със семейството си е в Чикаго.


   – Студена нощ, момчета...много студена нощ
 „За здравето на пътника“ – Джек Лондон
   
    – Както върви, жена ми ще ме научи на меки цици, ама аз нея на мека пишка няма да мога – Милчо се отдръпна от прозореца, през който наблюдаваше снежната виелица навън, без да изпуска нишката на разговора в топлата хижа.
    – Мужик корен – надви бурния смях на Карето Джанго.
    – Ей, циганин! – шеговито предупредително се сопна Милчо. – Ще ти изхвърля бакърения задник на снега!
    – Ама нямаше да е лошо сега една бакърена да ти хвърли два–три гьобека – Джанго истреля един акорд–туш на китарата. – Що не ударим по една ракия? Така и така и днес не можем мръдна в тая буря, а след три–четири часа ще мръкне...
    – Забрави! – отсече Милчо. – Правилата са, за да се спазват.
    Тримата мъже второ денонощие не можеха да напуснат хижата. Те бяха доброволци–спасители и още първия ден на снега потеглиха към сборния пункт. Разпределиха ги да поддържат пътя между две планински села в района, за който отговаряха от години. Малкият камион с гребло отпред обаче още на втория ден се оказа недостатъчна тяга при този снеговалеж, бурни виелици и ниски темпе–ратури, невиждани от години. Докато чистеха напред, отзад натрупваше... Обръщаха посоката – същото. Отсечката от тесния крив планински път, която успяваха да изчистят, ставаше все по–къса, докато накрая се намериха блокирани в малката хижа на Спасителната служба. Естествено и токът спря.  При нужда включваха генератора. Нямаха основание за притеснение, защото бяха добре заредени с дърва за  огрев и готвене, гориво за генератора, храна, дрехи, вода, газени лампи, свещи... Радиостанциите имаха връзка, батериите - заредени. Това беше „тяхната“ хижа–база, затова се грижеха добре за нея и сега нямаха дертове... Дори навярно имаше хора, които мечтаеха за подобна „почивка“, но те не бяха тук да почиват... Втори ден бездействие!
        – Знам правилата... – просвири няколко бързи акорда Джанго. – Но като се сетя за тая храбра ракийка в дамаджаната под нара, лошо ми става! Като на теб, Милчо, за жени. От един час не си спрял да дрънкаш за жени...
    – Ама ако говорех така за мъже...
    – Досега щях да съм хванал пътя в преспите – ухили се Джанго и пръстите му пробягаха по грифа на китарата.
    – Да направим едно–две раздавания, а? – размеси тестето карти на масата Карето.
    – Всеки си с номера – поклати глава Милчо и пак погледна през прозореца. – Ей, пичове, вънка настава такъв студ... А и с тоя вятър. Ще ни измръзне семката.
    – Ами да ударим по една малка... – пак се вкопчи Джанго.
    Милчо, който беше шеф на тая команда, отиде до бумтящата печка, сипа в  голяма чаша чай от чайника върху нея и я сложи, заедно с  буркан мед пред Джанго. После се отпусна на стола до масата и каза най–любезно:
    – Пийни едно топло чайче! Не знаеш какво може да се случи... Що си търсиш зорлем белята?
    – Щото задникът му е бакърен – подбъзика ситуацията Карето. – Джанго, ти си нашият Ситка Чарли/1/, да знаеш... Усетил си се, че при нас хлябът е бял, намазан с масло, отгоре с парчета луканка и си се измъкнал от твоето племе. Но задникът ти – бакърен!
    Джанго беше наистина циганин. Но още от дете си беше поставил за цел да не пренася с колело ламарини и желязо до пунктовете за вторични суровини. Учеше яко, завърши консерватория и беше цигулар в симфоничен оркестър. На млади години  попадна на едни записи на Джанго Рейнхардт/2/ и се влюби в него и музиката, която свири. Манушът /3/ дотолкова го завладя, че китарата се превърна в част от тялото му и докато не постигна пълна идентичност с идола си не я изпусна. След това пък вече не можеше да се раздели и затова винаги беше в ръцете му и съпровождаше разговорите... Естествено Амед стана Джанго за всички... Дори тук, в хижата на спасителната служба, беше окачил на стената  снимки на Джанго Рейнхардт. Тя, заедно с няколкото книги по рафтовете, които включваха разкази на Джек Лондон, О'Хенри, „Един ден на Иван Денисович“/4/, няколко инструкции за първа медицинска помощ и оцеляване, представляваха библиотеката на убежището. А закачките за циганското начало на Джанго бяха приятелски добронамерени и той не само не се сърдеше, но и винаги намираше начин да ги подкладе леко, ей така, за  „овкусяване“ на ситуацията...
    – Бакърен задник, ама хубав и още не търся Мужик корен..
    – Абе ще прави някой пътека наоколо в снега – врътна глава Милчо.
    Виелицата така притисна хижата, че вратата простена, а гредите по стените запукаха. Тримата мъже се ослушаха. Вятърът нахлу през комина в печката и огънят се замята като звяр зад решетки... Джанго разбърка  мед в чая, а Карето стана и сложи върху печката няколко кори от портокал, който си бяха разделили преди малко.
    – Хубаво замириса – протегна се Милчо.
    – Аз казвал ли съм ви как за един портокал бастих една...другарка? – вдигна вежди Джанго и заби няколко акорда.
    – Къде бе? – заинтригува се веднага Милчо.
    – В Хасково, като войник.
    – Трябва да е била бъкър, като теб – ухили се от печката Карето.
    – Правилен отговор на първо ниво! Печелите сто лева! – Джанго изкара няколко мотива от музиката на „Стани богат“. –  Дебнех я край оградата няколко вечери... Циганската махала беше точно зад нашето поделение и пътят минаваше покрай оградата. Бях си я набелязъл –  такава белосана, засукана, ама все с една друга... Знаеш как е –  като се чупят началниците и ние като лястовички на оградата. Особено лятото, по време на отпуските... Свири, дюдюкай... Веднъж й викам:  Айше, дай да направя един път брррррр между циците ти ма!“
    –  Ти и името си й знаел...
    – Знаел, трънки, всички бяха Айше...
    – А тя кво ти вика?
    – Тя нищо, ама оная другата с нея се спря, изгледа ме и ме заби: „А ти на мойто Асан на ташаците брррррр не искаш ли да направиш?!“
    Тримата мъже избухнаха в смях. Джанго обърса лека нишка мед от масата, отпи от чая и продължи:
    – Както вие сега се хилите и останалите аскери ме вдигнаха на балон – резил. Циганките и те ми се хилят, връцнаха се и заминаха. На другата вечер, по–покъсно, сам висях на оградата... Другите гледаха мач, ама аз нали не си падам... Гледам отдолу иде оная устатата. „Ей, Айше, голям резил ме направи!“ Тя се спря и ме гледа. „Ти бррррр още искаш ли да направиш?“ пита. „Искам!“ „Колко даваш?“
    Майната й, отде в аскер пари. На вечеря ни бяха дали по един порто–
кал... Аз моя го пъхнах в джоба, за после... Послето дойде изневиделица! „Един портокал давам.“  „Ти за половин брррр не даваш, бе! Скръндза!“ „Толкова“ държа се курназ. „Хубав ли е?“ Показвам го. „Айде!“ кани ме изгората! „Ами твойто Асан, дето...?“ „Будала кьорпе бе!“ Скочих оградата и дадох портокала... Мислех, че ще се мушнем в двора на училището отсреща, но тя ме поведе към махалата... Вкара ме в някаква изоставена барака на края... Вътре легло, одеало, чешма... Приемна! Сега и не бих помислил, но на деветнайсет... Парата през ушите ти излиза! Цяла нощ – температура. Пък и тогава още спина... Всичко се лекува!
    Изправен до печката Карето с пъхнати в джобовете ръце слушаше зяпнал. Милчо се беше зачервил от сподавен смях, вторачен в „невинния“ лик на разказвача...
    – Ей, туй зачервено кьомбе пасти да яде... – посочи печката Джанго. – Тая от моето племе, дето викаш, ме отнесе ей! Фартафуш ме направи! По едно време ми вика: „Аз тебе, найш от кога съм те аресала...“ Изгорях! И пак...абе мира няма... Каталясах. Слава Богу тя кандиса и по едно време се закроти... Ослушвам се. Диша равно – спи! Изсулих се и събрах дрехите... Нищо не обличам, да не вдигам шум! Гол по пишка се изсулвам от бараката в тъмното, но един лъч от лу–
ната пада върху портокала... Устата ми суха като барут. Чак му усетих вкуса... Баялдисах!  Пресегнах се и си го взех... Като ме е „аресала“ да черпи...
    Карето и Милчо не можеха повече да сдържат сълзите си от смях и избухнаха. Джанго  ги съпроводи с рифове на китарата... Беше истински артист. Симфоничният оркестър със сигурност му беше тесен.
    – Не лепна ли нещо? – пое въздух Милчо.
    – Късмет... Иначе три шишета „Тройной“/5/ си сипах на оная работа... Ако беше водичка, пък туй дърво, по–високо от палма щеше да стане!
    За малко се бяха откъснали от мислите за виелицата и преспите, но скърцането на гредите ги върна в хижата. Започваше и да се смрачава... След бурен смях, тишината е най–тягостна...
    – Да направим едно–две раздавания – пак поде Карето, седна до масата  и разбърка тестето, което явно лепнеше на места от меда. – Джанго, всичко си покапал с тоя мед бе! Милчо, освен ракията, да му спрем и меда, а? Още повече след тоя разказ...малко ме хваща шубето! Не можем и да избягаме в тая виелица!
        Карето беше висок едър мъж,  видът на който не предразполагаше към закачки. Цял живот беше работил на парче, убеден, че  „постоянният трудов договор и брака са по–лошо от колоноскопия/6/, защото тя поне се прави с пълна упойка“... Имаше две страсти – книгите и покера. Четеше неистово и понеже съзнанието му бе празно от „безсмислени“ образования, пресяваше златото от тинята и чакъла. А  златото ползваше за  „бижута“, които с безразличен шут запращаха „изкусни ювелири“ в безличното нищо. Не му беше цел, просто се случваше. С другата страст обаче имаше проблем– играеше виртуозно, но картите  го избягваха.  Излизаше от небивали ситуации и това още повече го настървяваше... Вярваше, че все някога „карето“/7/ ще му дойде! От там обаче му дойде само прякора – Карето... Някъде в миналото му се носеше неясна история за загубена любов, отпечатък от която не се различаваше. В крайна сметка не беше единственият стар ерген или мома на тоя свят...
    – Каре , що не се кротнеш с тоя покер? Ще вържем кой ще носи дърва и кой ще пали и гаси генератора и цяла нощ ще ти се отвее „мужик корена“!
    – Майната ви  – Карето хвърли тестето на масата, свали О'Хенри от рафта и се просна на нара в нишата на хижата. – Все още е светло...
    – О'Хенри, каква изненада! – иронично възкликна Джанго. - Препоръчвам ти „Наръчника на Хименей“!
    – Ония в хижата са двама – отбеляза Милчо, знаеха книгите наизуст...
    – Тук двама са в повече – отсече язвително Карето и се зачете.
    Милчо седна до печката и подпря  лакти на коленете. Джанго тихо удари по струните. Акордите сякаш се заслушаха във виелицата навън. Сумракът завладяваше хижата. Чу се похъркването на Карето...
    От начало Милчо и Джанго не повярваха. Спогледаха се. Наистина ли бяха чули тропане по вратата! В това време, в този час!
    Виелицата се опита да се вмъкне заедно с новодошлия, но Милчо хлопна вратата под носа й. Човекът  беше екипиран отлично – явно е знаел  къде отива. Импрегнирано топло планинско яке. Същите панталони. Беше стегнал добре качулката, а под нея носеше вълнена шапка. Ръкавици и обувки, каквито отговаряха на времето. Очила срещу вятъра, метална щека с шип на края, малка раница... Видимо беше изтощен до краен предел. Строполи се на стола до печката, без да се отърси от снега. Около него се образува локва, която Джанго безмълвно избърса. Ледът и снегът от рижавата брада и мустаци прокапаха... Човекът смъкна качулката и вълнената шапка от главата без да сваля ръкавиците – нямаше сила... И косата му беше рижа. Рижав, та чак червен, като сигнална жилетка върху нов сняг...
    Все още никой не говореше.  Имаше по важни неща за вършене  - Милчо и Джанго с уверените движения на познавачи свалиха ръкавиците на странния гост. Помогнаха му да махне якето и отзивчиво изуха подгизналите му обувки. Сложиха ги до печката и от тях се издигна пара... Милчо сипа на странника голяма чаша горещ чай, в който разбърка мед и хвърли лепкавата лъжица на масата. Не даваха зор на човека – като си вземеше солук, щеше да каже каквото има да каже. Време бол.
    Междувременно се стъмни напълно. Милчо и Джанго запалиха газени фенери – на този етап нямаха нужда от електричество. Печката бумтеше и разпръскваше топлина, а светлината от фенерите бе достатъчна. Пестяха генератора – не се знаеше... Карето явно спеше...не се обади от нишата.
    – Аз съм Станимир... Трябва да стигна до Бодил... – проговори новодошлият.
    – До Бодил са седем километра еднометрови преспи, вятър триста километра в час, пълна тъмница и поне минус двайсет градуса.  Засега! – обясни кратко, но образно Джанго.
    – Трябва да стигна...
    – От къде идваш? – преценяващо попита Милчо.
    – От долу... То от другаде не може – подаде чашата си за още чай Станимир.
    – И как стигна до тук? – продължи разпита Милчо.
    – До едно време с джипа... После го забих в преспите и...пеша – размачка мускулите на краката пътникът. – Поне пет километра
    – Изкарал си късмет, че въобще си се добрал в това време. – Джанго погали китарата без да свири.
    – Ще си почина още малко и потеглям...
    – Какъв е тоя зор? – едва доловим акорд съпроводи въпроса на Джанго.
    – Жена ми е там... Хипертоничка е. Лекарствата и свършиха преди... Никой не очакваше тия снегове... Всеки момент може да получи удар...
    – Как се казва?
    – Таня... Хипертониците не бива да спират рязко медикаментите... Тя е лекар... Отиде с нейна приятелка да види майка й... Стара и болна... Уж за един ден... – Станимир подпря с ръце главата си. – Нося лекарствата. Трябва да стигна.
    – Няма кой да те пусне – Милчо бе категоричен. – Ние сме спасители, а не убийци. Утре като съмне...
    – Няма кой да ме спре – твърдо заяви  Станимир.
    – Аз ще те спра – чак сега забелязаха, че Карето се беше изправил в полусянката зад печката.
    Рижавият го погледна и замръзна. Очите му най–напред се ококориха, а после бавно се свиха сякаш тигър дебне плячка.
    – Най–малко ти ще ме спреш – озъби се неочакваният гост и се изправи.
    – Знаеш, че мога – спокойно нареждаше Карето. – Ако трябва ще те пребия и ще те вържа!
    – Ей, ей, какво става тук? – подскочи тревожно Милчо.
    Джанго внимателно остави китарата и застана нащрек. Всичко ставаше като на кино, сякаш влизаха от кадър в кадър... До преди малко сумрак и ледена оратория навън и изведнъж... Двама мъже настръхнали един срещу друг.
    – Нали не мислиш, че те спасявам, щавен шибаняк такъв – пъхна спокойно ръце в джобовете Карето. – Както си каталясъл ще минеш километър и ще паднеш... Ако минеш два – ще паднеш на третия... И Таня няма да получи лекарствата!
    Болезнената логика смути рижавия.
    – Но ако държиш да пукнеш, мога да те нацепя с брадвата и по пътя до Бодил ще оставям храна на вълците, лисиците и гарваните... Тъкмо няма да имаш гроб, че да ти носят цветя! – ехидно изхриптя Карето. – Давай лекарствата!
    Хижата се изпълни с оглушителен ужас. Сенките от газените лампи трепереха каго гладни вампири.
    – Ама вие се знаете, така ли? – загря Джанго.
    – Само да сте мръднали – взе една цепеница от дървата до печката Милчо. – Каре, без глупости!
    – Няма глупости... Давай лекарствата! Таня чака.
    – На тебе нищо не давам... Аз отивам – Станимир седна и посегна към обувките си.
    Карето го наблюдаваше презрително. Изплю се върху печката и отсече тихо:
    – Винаги съм знаел, че не я обичаш...
    – Какво разбираш ти? Няма да ставаш герой!
    Някъде дълбоко от „бакъреното“ съзнание на Джанго изплува идеята...
    – Щом нещата не търпят отлагане, а вие двамата тука си ги мерите, ще ида аз – погледна към Милчо Джанго.
    – А защо не аз? – поклати глава шефът на командата. – Няма сефте да пробивам нощем пъртина, за да спасявам човек...
    Нещата взеха бърз неочакван обрат. Карето се смути. Този ход го изненада. Станимир местеше поглед от лице на лице. После измърмори:
    – Таня е моя жена... Аз ще...
    – Кротни се вече – нареди Милчо. – Карето е прав. Останал си без сили. И километър няма да минеш.
    – Ако пък някой дойде с теб, наместо да пори напред, ще трябва да те спасява и лекарствата пак няма да стигнат... Аз отивам - пак се включи Джанго.
    – Я си налягай бакърения задник! – нареди Карето. – Аз...
    – Едно раздаване! – не се усети как го изстреля Милчо. – Само едно. Който губи хваща пътя!
    – Не може да разигравате жена ми на карти! – подскочи рижавият.
    – Трай бе, серсемин, не виждаш ли, че разиграваме живота си на карти? – опули се Джанго.
    Карето се опита да каже нещо, но изкушението надви... Тримата седнаха около масата и Карето посегна към тестето. Милчо го удари през пръстите и разбърка картите.
    – Ей, Джанго, така си ги налепил с тоя мед! Ти не участваш, нали се разбрахме – Милчо вдигна ръка срещу Станимир, който се приближи до масата.
    – Ама...
    – Рижав, ще те приспя с един удар – озъби се Карето.
    – Стига вече! – отсече и Джанго.– Дай и другата лампа на масата, да останат по–малко сенки...
    Рижавият изпълни заръката и отчаяно приседна до печката. Нямаше изход. Само надежда.
    Милчо раздаде. Чу се три пъти „Влизам“.
    – За мене две карти – Джанго се освободи от две и пое новите две.
    – За мене една – Карето захвърли една на масата.
    – За мене – три – приключи Милчо.
    Станимир наблюдаваше тримата около масата без да ги чува. Приличаха му на герои от стар ням филм...съзаклятници, които кроят съдбини около жумещи лампи. Неговите съдбини... И тези на Таня. В крайна сметка оня беше прав – нямаше да издържи още седем километра в преспите и виелицата... Гласът на Милчо „Покажете“ го върна в хижата...
    Джанго свали в средата на масата тройка... Милчо постави върху неговите карти кент!
    – Каре, ти си! – нареди Милчо.
    Карето хвърли на купчината само един чифт... Отново загуби...
    – Не искам той... – опита се да протестира Станимир.
    – Млъкни. Играта беше честна и ти я прие... Ако бях аз или Джанго, нямаше да протестираш. Мисли за Таня!
    Карето се екипира бързо, с отработени уверени движения. Милчо му връчи единия от двата сигнални пистолета с две ракети наля в едно плоско метално шишенце ракия изпод нара. Не прибра дамаджаната, което не убягна от погледа на Джанго. Рижавият се въртеше притеснено на стола, като скритом наблюдаваше подготовката на Карето. Вече готов, спасителят се изправи на прага и протегна ръце... Станимир му подаде лекарствата. Докато Карето ги нагласяше в джобовете, рижавият пак избухна:
    – Идвам с теб... Ако не щеш, ще те следвам отзад...
    – Още на първия завой ще ти забия една сигнална ракета и ще светнеш като коледната елха на Рокфелер център в Ню Йорк – спокойно процеди Карето. – Руският император Павел Първи е казал, че значение има само този, с когото той разговаря и само, докато разговаря с него! Сега ще изляза от тази врата и ти ще изчезнеш...
    Виелицата изпроводи Карето в тъмнината. До едно време следяха фенера му, но после и той изчезна. Или Карето го загаси, защото познаваше пътя.
    Станимир отново подпря смазан глава с ръцете си. Милчо хвърли няколко цепеници в печката и застана до прозореца – сякаш виждаше нещо. Джанго прегърна китарата, но не докосна струните. Тишината изрязваше неочаквани серпантини в душите им. Няколко тържествени акорда я прогониха. Джанго вдигна блеснал поглед към Милчо и отсече:
    – На Карето пишката не е мека! Тоя няма нужда от мужик корен... – усети се, но беше късно.
    Рижавият подскочи като ужилен и изскочи навън както беше по вълнени чорапи и без яке.
    – Ей, прост бакър ще си останеш – Милчо изгледа свирепо Джанго.
    – Мани бе, осрах се – тюхна се другият.
    – Не разбра ли, че това е оня, с когото са делили тая Таня.. Още като чух Таня и ми стана ясно... И това щавен!
    – Ама аз нищо не знам – заоправдава се Джанго.
    – Двамата са били първи приятели. Едно лято, на млади години, Карето уредил да бачкат за много мангизи. Асфалтирали покривите на някакви предприятия... Сещаш ли се за какво става дума – отгоре слънце, отдолу горещ асфалт... Станала беля – една кофа се изляла на гърба на тоя рижавия и му смъкнала цялата кожа... Строеж на гола поляна!  Карето на гръб го носил почти до болницата... Не мръднал от там дни наред. Тоя вземал–давал. Нейсе, накрая го спасили... Та там, докато бдял над Станимир, Карето се залюбил с тая докторица. Какво да не го хареса – виж го какъв дивак е и днес! И с тия книги, трябва да й е взел акъла... Па и рижавия цял ден лежал по корем, как да го види? Само един кървав гръб, голо месо... После като го изписали, Карето я помолил да продължи да се грижи за рижавия... Докторка! Минало време и нея страданието на Станимир ли, беззащитността му ли, майчин грижовен инстикт ли, но... Накрая се омъжила за рижавия! А нашия и до днес си търси белята...
    Вратата се отвори и Станимир влезе. Без да отупа снега от себе си, седна пак до печката...
    – Виелицата почти е спряла... И снегът е намалял – свали мокрите чорапи и ги метна на цепениците до печката.
    – Утре ще ни се обади по радиостанцията от кметството – уверено каза Милчо.
    – Важното е лекарствата да сигнат до Таня – като насън провлачи рижавият...
    – Пичове, вижте какъв ни е вързал Карето – с опулен поглед възкликна Джанго, който беше вперил очи в разхвърляните на масата карти.
    Те лежаха така, както последно  ги бяха свалили... Никой не ги беше докосвал. Най–отгоре лежеше чифта на Карето – две десетки... Под тях надничаше една седмица... От гърба й обаче Джанго отдели още две десетки... Залепени една за друга с мед. В общия куп те приличаха на една карта!  Милчо се почеса по тила:
    – Каре десетки! Най–накрая карето му е дошло...и той госкри.
......................................................................................................................................
1. Герой на Джек Лондон от северните разкази
2. Белгийски джаз-китарист от цигански произход /1910 – 1953/
3. Европейско направление в джаза, известно като „цигански джаз“
4. Повест на Александър Солженицин за северните съветски лагери
5. Евтин руски одеколон
6. Изследване, което се прави през ректума
7. В покера – комбинация от четири еднакви карти






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7