Напред, българино! Чикаго за тебе е и твоя земя

Начална страница | Интересно | Литература | Напред, българино! Чикаго за тебе е и твоя земя
image

Едно родопско момче, живяло детството си сред свежите планински гори, е благословено на първо място с благодарността си към природата и към хората. Такъв беше и нашият сънародник Самуил Каварджиев, който от едно малко учило и малко чело планинско чедо започна в Чикаго не само да чете, но и издаде три книги от събраните в тях статии, които "България СЕГА" и някои други медии му поместваха... 
Самуил ме впечатли още в първия ден, когато дойде в редакцията и донесе първия си опит в публицистиката, написан с едри букви на откъснати от тетрадка страници. Удиви ме с това, че пишеше още и писма, след десетилетия, на своите учители, нещо което аз не бях направил никога, а това беше грях и укор, защото всички учители го заслужават....
Роден е в една малка махала от няколко къщи, наредили се около малък планински извор, затова и наречена „Извора”, част от село Богутево, в района на Чепеларе. Това родопско чадо, което на 4-5 годинки поема поста си край планинските стада със звънки клопотари или сред кервана от коне и катъри, този български строителен работник след това на три континента - от "Софстрой", през Багдад и Вавилон, та до Чикаго в Америка, стана  автор на статии с религиозни, библейски сюжети, емигрантски живот, морал и любов към ближния, и разбира се - спомени от Родопите, които никога не се забравят! Част от своите публикации е събрал в книгите - "От "Извора"- Чепеларе до Чикаго" и "Ден денувам в Чикаго, нощ сънувам моите Родопи", а в третата си книга, посветена на съпоставката между богатия, но пълен с ядове, грижи, понякога и омраза и престъпления градски живот с простия живот сред природата и с чиста и честна душа...
…Отрано малкият Самуил, заедно с още трите си сестри и двама братя, се включва в семейния занаят - отглеждането на овце и кози, още крави, волове и катъри, както и разни други земеделски майстории. В Богутевското училище, което днес е сред многото пустеещи обществени сгради из българските селища, завършва ІV клас и макар да не е сред блестящите ученици - спомените за този училищен живот и за учителите и днес му носят радост. "Изкласил основното образование” - вече на 13-14 години, постъпва на работа - в ДИП /което значи Държавно индустриално предприятие/ „Водопад” - Чепеларе! Работа физическа, свързана с дърводобива, чирашка работа, но Самуил се гордее с нея. Вече е трудов човек.
От година на година, откакто в Чикаго се появиха и утвърдиха седмичните вестници с по 64 и 72 страници, по тях се нароиха и публицисти и писатели... Сред тях и Самуил Каварджиев. Пак сред тях и десетки детски поетични души от дванадесетте български училища. Всички те имаха своите страници и своята трибуна за творчество на български език! В това се състои и преимуществото да живееш в добре структурирана българска диаспора, българска общност в динамично развитие и растеж.
У Самуил винаги е пламтял стремежът да се учи! По онова време мечтата на живота му била да учи в Пловдив и да живее в пансиона за деца от Родопите, който съществувал тогава за такива като него селски деца. Колко хубаво се живяло, учело и спортувало в този пансион - легенди се носели...
Написал молба за приемане, подал я, но отговорът се бавел. Военните, обаче, не бавели повиквателните за военна служба. Прибрали го в казармата. Разбира се - трудовак. Строителни войски в Доброславци - Софийско. Остригали го. Зачислили му кирка и лопата и го научили да козирува. И точно три дни след това пристига писмо: „Приет си да учиш в Пловдив и да живееш в "Родопския пансион"!
Отишъл при командира. Паднал му се бил абсолютно почтен и човечен командир. Но... ясно, вече е войник. Не може да го освободи. Решението е: ще отслужи и после началникът му ще отиде с него и лично ще го запише в Строителния техникум в София! Това била втората мечта на Самуил.
Така и става. Самуил Каварджиев е написал един трогателен разказ за това как двамата, командирът и той, все още във военна униформа, атакуват столичния техникум и...
В един  откъс от него четем:
"Не знам дали някой Ви е помогнал и на вас така, както на мене моят офицер от трудовите войски, дето си изкарах службата, но знам, че това, което той направи за мене е най-висшето човешко деяние, което хората могат да разменят помежду си и да бъдат щастливи.
На младини пропадна най-голямата ми мечта - да уча в Пловдив и да живея в прочутия тогава Родопски пансион в града, който бяха нагласили за селски деца отдалече като мене. Горските деца в този пансион учеха и живееха безплатно и бяха на почит.
Подадох молба, ама отговорът се забави. Чак седмица след като влязох в казармата дойде депеша – “Приет си”. А мене вече бяха ме облекли с войнишки дрехи и остригали. Излизане нямаше! Но като ме видя - ни жив, ни умрял, командирът се стресна. Като ме изслуша внимателно и разбра какво става в душата ми - обеща, че като свърши казармата той лично ще ме запише да уча в “истински техникум"!
Дойде време, и той се показа като голям командир и човек. Не ме забрави и не се направи на много зает с работа след две години. Напротив - взе си специална отпуска от щаба, дигнахме се и двамата - та в Строителния техникум в София. И двамата в униформи – аз с кепе, той с фуражка, едва не се претрепваме в лъснатия коридор за смях на младите курсистки, в които се бяхме зазяпали по пътя към директорския кабинет.
 - Не сте от нашия район – казва директорът, само от Софийско приемаме…
 А командирът  държи ръка като за кобура и крещи като за атака:
 - Слушайте внимателно! Дивизията взе решение, военното командване пусна заповед – войникът да учи непременно във Вашия техникум!
 А аз рева вече от отчаяние... Във военната униформа.
И директорът омеква, и чувам го как казва с усмихва: „Е, щом Дивизията е издала заповед не мога да не го приема...”
 И ме записа. И викна най-строгата класна наставничка и каза:
 -  Зачислявам ти този войник – с главата си отговаряш, ако не го изучиш!
Големите се смеят, а аз от радост не мога да проговоря.
Как да не пишеш за такива хора?
...Истина е, че има душа и тяло. Истина е, че както тялото има нужда от хляб, така и душата има необходимост от пориви и вълнения, от душевни наслади и красота, дори и от изпитания. От борба и победи. Но най-вече - от добротата на тези хора, сред които живееш".
Можете да си представите с колко труд и през какви перипетии едно родопско момче, което говори с диалект, завършва един от престижните по онова време техникуми в България - „Техникум по дървообработване и вътрешна архитектура” - София. В друг свой разказ Самуил пише, че първия срок приключил с 14 "двойки", но после "прикрепили" към него "отличници", а някои даскали сами се команировали към него и на края той се оказал... на първо място! По практика. По гипсови тавани и бояджилък, разбира се. Но и по доста общообразователни предмети бил вече ОК!
 Час и десет минути  след като завършва техникума със специалност "Бояджийство", вече е "лапнат" от директора на ДИП „Багра” - София. Обаче бързо им го вземат - "изтеглят го" на работа в централното Строително управление „Софстрой”, където е сред най-търсените специалисти.
Но благодарение на неговите неотразимо силни връзки - боя, четка и две десни ръце и София няма голям късмет да го задържи. Изпратен е "по второ направление" - зад граница. В Ирак, където работи в Багдад и Вавилон. Там строителите ни са оставили и наши, майсторски, "български щрихи", сред архитектурните обекти на този древен център на човешката култура.
В Чикаго идва през 1997 г. и се включва в мащабния тукашен строителен  бизнес. Чикаго е един много работен град! Тук са се събрали хора от цял свят, които работят в почти всички възможни професии по земята. А строителите са рицарите в един от челните, добри занаяти.
Големият мегаполис посреща по своему своя нов гражданин, дошъл от планината. Посреща го с изпитание. Както всички. Първите имигрантски години на приспособяване тръгват тежко но, слава Богу, Самуил намира бързо пътя към Храма. Към Храма, Вярата и Хората, които му подават десница. Започва да посещава църковните служби в Чикаго. Да, там той среща не само спасителната Божествена сила, но и Човешката подкрепа в лицето на сънародниците си.
Сред стохилядната българска общност на този най-голям български град извън България, Самуил Каварджиев намира и Откровението, което душата му отдавна търси… Започва да чете Библията. За него тя е като един нов свят, който го привлича с човеколюбието, от което е изградено Христовото учение.Той беше оня, който ми донесе Библия и станахме една от не многото редакции, които имат Библия до компютрите...
Чикаго е познато място, където се издават много български вестници, има доста хора, които написаха мемоари, разкази и романи. Почти всички разкази, които Самуил е събрал в двете си книги, издадени досега  - „От „Извора” - Чепеларе до Чикаго” и "Ден денувам в Чикаго, нощ сънувам моите Родопи", са помествани и в чикагската преса. След 2000-та година имаше период, когато в града излизаха седем български вестника. През 2006 година Чикаго бе домакин на Втората световна среща на българските медии по света. И  тази именно среда безспорно е изиграла своята благодатна роля за оформянето на десетките чикагски писатели и поети, които пишат на Кирилица. Един от тях - вече пораслото момче от Родопите, което обича да работи и да се учи...
Но сред чикагската, и въобще сред цялата имигрантска публицистика, Самуил Каварджиев заема особено място... Постепенно статиите му ставаха все по-добри и редакторската работа по тях отпадаше... Оставаха неговите сурови и семпли, но като издялани в гранит, образи, необичайните разсъждения, случките в живота му - абсолютно непознати за градския човек, библейската строгост, с която говори за хората и събитията и почти фанатичната му вяра в Бога, Божията справедливост и бъдещия по-добър свят... Съществена част от неговите статии са с религиозна тематика. „Чета Библията, която ми дава сила - казва Самуил Каварджиев, - Библията и Познанието, Вярата ще спаси Божието творение - хората".
Месец след месец Самуил започна да подрежда все по-добре своите свежи авторски страници и преди да се завърне в Родината и Родопите вече имаше своя читателска аудитория... Но беше време да се прибере при синове, снахи и внуци и да отдъхне, може би за пръв път, в живота си...
Неговите разсъждения за човешкия морал и отношенията в днешния свят са отговор на редица въпроси, които си задаваме в днешното наше бурно време. С особен чар са самуиловите разходки из случилото се в Родопите или Чикаго. Застанал на два полюса - сред живата природа и сред другия свят - коренно различен, сътворен от човека в мегаполис като Чикаго, Самуил Каварджиев сякаш ни подсказва и други измерения, освен шаблоните, по-различни размисли върху човешкия живот, по разбирането за “успели” и “неуспели” хора, за значимостта на досегашните ни стремежи, за пътищата, които водят към един по-добър свят.
…Този разказ за един разказвач, опитал за пръв път да разкаже своите мисли за живота и хората не от аулите на университета, а от бояджийското скеле на най-работническия град в Америка - Чикаго, ще има цена, ако се възприеме като знак по нашия път напред: "Напред, Българино дошъл в Америка! Чикаго за тебе е вече и твоя земя, Чикаго е и наша земя. Дошъл си тук, където можеш да постигнеш много за своя талант, за България, за хората, с които живеете заедно..."
Климент ВЕЛИЧКОВ
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7