“СВАТБЕНА ТОРТА“

image

Подреждаше топчетата. Задържа ги  дълго в ръката си. След това ги разпиля върху масата и взе да ги сравнява по големина – с диаметър около сантиметър и половина и  разлика  едва доловимите няколко милиметра едно от друго; тъмносини, почти кобалтови, разполовени формално от медно-златна нишка по средата, върху която цъфтяха  миниатюрни бледорозови рози. Този своеобразен венец притихваше в дребни незабравки - притурени едва  точици,  семпло допълнени от червени или бели тичинки. От двата края на всяко творение украсата лъкатушеше с вълнички, които напомняха вкусните орнаменти от крем върху глазурата на торта.
Захарни тортички ... или много стари венециански стъклени топчета. Едното от тях дори не беше синьо като останалите, а дълбоко зелено, смарагдово пролетно. Несъмнено са от гердан. Така настоя и жена му: “Fiorato” , “Wedding Cake”, “Сватбена торта“...
Тя от няколко дни полудя по този вид бижута. А никога преди не беше продумвала за тях. Една сутрин  наскоро, докато работеше нещо, замря и се вторачи в компютъра. След това му показа безброй кръгли стъкълца, нанизани атрактивно на гердани: розови, сини, жълти, зелени, бели, но всички те бяха  далеч по-нови и съвременни от  мънистата  пред него сега. Неизвестно  какво я привличаше в названието, но продължи страстно търсенето в Интернет. Откри стотици разновидности: грубовати викториански, Арт Нуво – от началото на Двадесети век и по-късни от времето на Арт Деко.
        Техните явно бяха  значително по-отдавнашни.                         

 Издаваха ги цветът и изработката. Сякаш вдишваха и издишваха с душа от преди няколко века, щом лъчите от високия прозорец пронизваха звънките им сърца. Готови бяха за движение, за радостен скок, за своя си луда игра. Само знака очакваха... Той вече ги подреди в полукръг. Необикновеното зелено ще постави в средата. От двете му страни – по десет топчета и две оставаха за обеци. Така се получаваше добра дължина.
Правенето на бижута събуждаше инстинктите му на творец. но в далечните години назад си остана хоби, въпреки че бе опитвал да си добавя и по нещо към основните приходи като продаваше на пазара за художници. Изпробваше техники. Говореше наум на своите форми. Галеше с ласкави думи дървото, метала, камъните, мънистата. Питаха го хората откъде му идват необичайните идеи, но той не би могъл да обясни. Вдигаше рамене с усмивка:
-    Нося си ги вътре в мен! - и докато отговаряше, пак въртеше из ръцете си я камъче, я  сребърна тел, която  пред очите на смаяните се превръщаше в накит.
Разтършува се из кутията, бездънно хранилище, и изрови старинни шапчици. Ще подхождат като разделители, а и ще закриват завършека на стъклените топчета, които бяха изваяни ръчно, поради  което притежаваха  някои дребни несъвършенства. Между едрите, грапави и китни, ще наниже по едно мъничко жълтеникаво  мънисто, което е обикновено стъкло, а не Мурано, но е необходимо, за да придава гъвкавост на гердана и да му вдъхва цвят. Жена му наблюдаваше. Тя не смееше да говори, за да не прогони дори с един звук вдъхновението.
 Съобразителна и находчива си е тя. Днес се  разхождаха двамата в горещия неделен предобед из  свободния пазар. Хората продаваха кой каквото има – от дрехи до храни. Тук-там се забелязваха и антикварни стоки. Тя ги заглеждаше и отминаваше,  устремена към нещо и някъде. Едва ли познаваше целта, към която бързаше.
Пазарът  вървеше към разваляне. Скоро продавачите сито и лениво щяха да се занижат към паркираните си наблизо автомобили. Ето, някои прибираха вече своите пъстротии, а други дори се упътваха към паркинга. Тогава тя сякаш прелетя през две от хоризонталните редици, изви между масите като малко златокрило птиче и категорично кацна  до полупразна  сергия, на която се кипреха десетина посребрени лъжици, няколко ножчета и едно дървено кафяво сандъче. Собственикът изникна пред нея – усмихнат, с червена кърпа през челото, крепяща буйната му гарванова коса. Горещината бе овлажнила младото му лице, но въпреки жегата  той май не бързаше да си ходи.
Тя плъзна поглед по приборите, а очите й пропаднаха в сандъчето. Вътре като в картина на Кандински се кокореха десетки разноцветни, с разнообразна геометрия мъниста – жълти, които действаха нахално и натрапчиво на душата, яркочервени  - с тяхната огромна сила  за триумф, бели – като  абсолютно мълчание, оранжеви – като човек, убеден в собствената си възможност, зелени – добавящи равновесие и покой и тъмносини – подсилващи способността за самовглъбяване, чистота и свръхестественост. Ръката й сама  се втурна да отбира. Едно, две, три...Скоро взе да ги стиска в шепата си като скъпоценности и не вдигаше поглед от имането. Косата й, която флиртуваше с въздуха като две златни крила преди малко, вече се бе превърнала в наметало, за да открои на своя фон възхитата от  магическия калейдоскоп в дървената ракла.. Придърпа дланта на мъжа си и мълком му прехвърли част от своето съкровище, а тя продължи подбора. Продавачът се забавляваше  с нейната съсредоточеност.  Каза й:
-    Това са  много стари африкански топчета.
Тя не му отговори. Знаеше, че са стари.. Може би останалите бяха африкански. Някои дори със сигурност си личаха. Но тия в ръцете им си бяха „Венецианска сватбена торта“. Тя откри  всичките – 22 тъмно, непрозрачно сини и едно зелено. Събраха ги в шепите си и ги подадоха на рошавия, който ги брои, разглежда и накрая  попита:
-    Защо са ти?
-    Харесвам ги! - Гласът й  беше така замечтан, та ако търговецът я познаваше, би отгатнал,  че цената в случая е без значение. Но мургавият явно не ценеше стоката си. Каза една дребна сума и те с благодарност платиха. После им подаде пликчето стъклени сватбени перли и продължи да хвали посребрените си лъжици, като посочваше кои от тях са на повече от 100 години. 
Прибраха се. Старателно измиха и подсушиха своите находки. Тежките релефни стъкълца разкриха усмивката и блясъка си. Той  докосваше с пръсти тези мистериозни кръгчета, които изглеждаха царствено и изяществото им бе вълнуващо.
Ето, затяга закопчалката от  едната страна. Остава упорито да притисне и другата. Обеците също са готови. Формата им  е съвършена и завършена, благодарение на старинните разделители.
-    Ела! - Пророни той.
Тя приближи като светлина и се плисна  върху огледалото, докато сама си поставяше обеците. В момента, в който закопча  гердана около нейната шия, той изведнъж прозря. Сети се...

* * *

Беше отдавна. Не знаеше кога. Не си спомняше друго, освен че е собственик на стъкларска работилница на остров Мурано до Венеция. Денят вече си тръгваше, когато  дойде Николо ди Понти – венециански велможа. Поиска да разгледа сватбените гердани. Щял да омъжва дъщеря си, че му трябвал един. Не успя да избере, защото всичките били различни и красиви. След това сякаш говореше на себе си, реши да изпрати дъщеря си сама да си хареса.
-    Утре – каза. - Чакай я утре. Ще дойде с подходящите хора. Покажи й каквото можеш! - Николо ди Понти изгледа  втренчено, но напълно безпаметно работилницата. Осанката му - стройна и дръзка – приличаше на огромна удивителна,  а думите, изречени от него прозвучаха твърдо и отчетливо като съдба.
Младият майстор се съгласи. Семейството му упражняваше занаята си  от векове. Стъкларските фамилии се радваха на почит  заради своите умения. Някои младежи, прочули се с изкуството си, дръзваха да мечтаят  за съпруги от знатен произход. И омайваха благородните дами. Други си оставаха само с мечтите. Венеция познаваше любовната мъка от сърцето на своя народ. 
На  следващия ден каляската гондола закова припряно на пристана. Двама стражи проправиха път между зяпачите на млада особа. Към високата й шапка  бе прикрепен с цвят на слънце шлейф, който прикриваше лицето. Роклята - пищна, с много сърма - везана и преплетена, открояваше  нагръдника от дантела. Тъмнозелена наметка продължаваше багрите на одеждата.
 Тя влезе и откри лицето си. Сините й светли ириси пречупиха светлината върху стъклото. Вазите удължиха снаги, бокалите звъннаха, герданите се развеселиха и пожелаха да се обвият около шията й. А стъкларят  замечта да бъде неин и да  разпусне рижо-златистата й коса.
Така беше. Той се обърна към жена си, която със своето мълчание четеше мислите му.
-    Да –  потвърди тя. - И след това избягахме с теб в Африка. Живяхме в Триполи и там ти извиси своя успех като майстор – стъклар и ювелир. Дори създаде  школа от последователи.
-    Това е твоят гердан, който аз ти подарих преди да тръгнем, нали? - Той бързаше да получи доказателства.
-    Той е – син, с едно зелено мънисто в средата, за да е балансиран, необикновен и различен.
-    Ние сме пак заедно! Ние сме живи отново! - Той я притискаше в прегръдките си, сякаш споменът може да се изличи и тя да изчезне с него.

   *  *  *

Събуди се от шума на ниско прелитащ над жилището им самолет. Беше почти на зазоряване. Жена му помръдна  и протегна бялата си ръка. Косите й бяха разпилени по възглавницата -  червеникаво-златисти и меки. Тя се сгуши в тях като  в гнездо и  продължи съня си.
Той стана и включи компютъра, докато кафе-машината  се сърдеше за ранното събуждане. Пренебрегна буботещия й гняв. Имаше спешна задача. Беше развълнуван от някаква история за пазари, гердани и безсмъртна любов, която бе сънувал. Искаше да купи два билета за Венеция. Час по-скоро! 


Виолина Б. ИВАНОВА
    

   

  






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7