Думи за дебютния роман на Виолина Б. Иванова

Начална страница | Интересно | Литература | Думи за дебютния роман на Виолина Б. Иванова

Това е поредният български роман, един от многото, смея да твърдя, успешни романи на българи зад граница. Авторката е родена в Попово, завършила е „Българска филология“ в Шуменския университет и „Международни икономически отношения“ в УНСС в София, а от 2008 г. живее и работи в Чикаго, Илинойс, САЩ. В родината си е работила като редактор в регионални и национални медии и като парламентарен журналист. Член е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света със седалище в Чикаго. Един от съставителите, редакторите и авторите на  годишното списание на Съюза  „Любослов“. В различни издания в България и чужбина публикува поезия и проза. Издава книгите „Душата ми – прозрачен златен герб“ (стихове, 1998), „Календарни чувства и други отговори“ (разкази, 2013), „Ултравиолетовият Пегас“ (роман,  2015).
Като казах роман на българин зад граница съвсем нямах предвид емигрантска литература, защото Виолина Б. Иванова е човек и автор, който не е прекъснал пъпната си връзка с България, има отношение към ставащото в родината й по времето на т.нар. Преход, а и темата на романа й, за който ще стане дума по-натам, е българска, мястото на действие, героите й и съвременната действителност – също родни. А ето какво казва за „емигрантската литература“ писателят Димитър Динев: „Няма емигрантски език, няма емигрантска филология, откъде накъде тогава да има емигрантска литература? Ако имаше такова понятие като емигрантска литература, тогава цялата американска литература би била емигрантска. На мен ми е ясно, че литературоведите се нуждаят от нови изследователски полета, но крайно време е да се понапънат малко и да измислят едно подобаващо понятие, а не да го заемат от политическата терминология. Докато в съвременния политически дискурс понятието емигрант има негативна конотация, тя автоматично се пренася и в литературния. Понятието емигрантска литература е дискриминиращо и аз се надявам в най-скоро време да изчезне от литературознанието“. (Интервю на Бисера Дакова с писателя, в. „ЛВ“, бр. 25, 9–15.07.2008 г., с. 11). Доказателство за живата и неразкъсваема връзка между творците и книгите им в родината и извън нея е годишникът на Съюза на българските писатели в САЩ и по света „Любослов“.
Романът „Ултравиолетовият Пегас“ бе представен в някои български градове в годината на излизането си (2015-а) и рецепцията му от българската читателска аудитория бе положителна. Самото посягане към този епически жанр от страна на Виолина Иванова вече заслужава адмирации, а това, че той се е получил – още повече. Въпреки че романът не изненадва с открития в техническо отношение, той оказва нужното въздействие на читателя като художествено претворяване на съвременната българска действителност, чете се леко, а многобройните перипетии в сюжета, неговите извивки, не затрудняват романовата рецепция. Това вероятно идва от „американската“ следа в нейното писане – един наложен жанров стандарт (който доближава подобни романи до т.нар. мейнстрийм в литературата, в нашия случай номиниран от някои като „роман-приказка“), изчистена авторова гледна точка към описваните събития и герои, налагане на един познат от Америка позитивистичен и морален стандарт, особено видим във финала, чийто хепиенд звучи малко необичайно за България. Но романът е български – и като дух, и като съдържание, поради което и напълно понятен за днешния роден читател. Разбира се, намесването на елементи от фантастиката, мистиката, историята, криминалната интрига, любовните отношения, политиката, водят до една еклектика, чиято цел е да привлече и задържи вниманието на публиката, и те в крайна сметка съставят една амалгама между реалистичния и фантастичния роман, между психологическия, любовния и детективския, социално-битовия роман, между трилъра и чиклита, без да е нито едно от тях в изчистен вид. Проза, която залага на традиционния третоличен разказ, с вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията. Синхронно поднесен правдив разказ за България (но и Европа) от началото на XXI век, за българските проблеми на Прехода, пречупени през личните съдби на една дузина герои и разказани като паралелни истории, които често се преплитат и допълват.
Един наратив, структуриран в пет неравномерни по обем части, в които основни герои са: Влади – 21 г., учи журналистика, работи в новинарска агенция, син на Корнелия и Христофор Бочев; Корнелия Бочева – негова майка, доцент по физика на времето, разведена с Христофор; Христофор Бочев – адвокат, живее семейно с по-младата Инна, негова сътрудничка, с която имат деца-близнаци, а тя има млад любовник, меркантилен мускулест тип; Камелия – приятелка на Влади и сътрудничка на Камелия; разбира се има и доста други, които подгряват сюжета, който на места избива в агресия и кръв. Място на събитията – София, а след това Германия. Завръзката на действието е побоят над Корнелия и обира на жилището й, в основата на които стои злодейката Инна и любовното й протеже. Образите на главните герои са показани в развитие и промяна, фабулата ги отвежда и извън пределите на страната, в Германия. Появява се и фантастичната линия в романа: Влади и приятелите му във Втора част заминават за северозападното българско село Шишенци, за да наблюдават и опишат паранормални явления, характерни за тази местност; там покрай появата на самодивите, се срещаме за пръв път и с Ултравиолетовия Пегас. Преди това в края на Първа част е и една мистификационна отпратка към българското Средновековие чрез образа на духа на Елизабет от Тюрингия и замъка Нойенбург, където идват Ани и майка й, а се оказва, че Ани има родова връзка с Анна-Мария Унгарска, женена за българския цар Иван Асен II (като Мария) преди около осем столетия. Оттук-натам чудесата ще играят немалка роля в романовото действие, но те не оставят следа от сантиментална сладникавост и не разводняват изкуствено сюжета, защо изглеждат автентично-истински и ненатрапчиви; а покрай всичко останало играят и ролята на ключ към замъка на заключените за съвременния човек морални и естетически закони на живота и управлението на съдбата. Образът на Ултравиолетовият Пегас, както и всички свръхестествени явления, свързани с неговата поява и впоследствие, са въведени с цел да сломят невъзмутимият до невъзможност български скептицизъм по отношение на живота, да ни направят позитивни (по американски) към същия този живот, за да повярваме в щампата „Бъди себе си“ (и под.). Това, от една страна; от друга може би подобни лозунги (щампи) са дълбоко вкоренени в западния манталитет и западният човек вярва в тях, защото го окуражават, дават му сила да продължи напред, дори когато е паднал, и защото не бива да позволи средата да го превърне в някой друг (а защо да не си припомним и бодряшките лозунги от нашето близко соцминало, на които авторката доскоро е била реципиент); и от трета страна, ако приемем гр. значение на πηγη – извор (откъдето идва името на Пегаса), можем да го тълкуваме и като извор на вдъхновение и креативност в нашите действия и отношения към/в живота – нещо, което отговаря на самата същност на митичния безсмъртен крилат кон като свързан с планината на музите Хеликон.
Следва






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7