ГЕРГЬОВСКА ЛЮЛКА


Виждам сякаш майка ми и леля ми как седят в хола. Леля ми се смее дрезгаво и закачливо. Не го е правила вече от доста години. Отпуснала е напред пред фотьойла скръстените си ръце и се е привела. Гледа майка ми, която плете ново елече на кучето. Самото куче е протегнало предни лапи и авторитетно наблюдава двете възрастни дами. Върти муцунка ту към едната, ту към другата и се мъчи да улови всяка дума във въздуха. Задните си лапи е възседнало, а опашката шава чевръсто зад гърба му. Разговорът върви около пилешката супа, която готвят в момента. Сещат се, някак между другото, че днес трябва да им се обадя аз, но скоро се прехвърлят върху размисли за матурата на малката ми племеница.

Навън е дъждовно. Небето се цели точно над София, точно над нашата тераса и точно в нашите прозорци. Затова всичко е вир вода. Пролетен дъжд, живителен. Напоява градините, градовете, гробището, гротескните изблици на хората навън. Наслагва влага и върху нашите емоции.

Аз все още не се обаждам по телефона, но затова пък звъни дъщеря ми. Тя се радва на спокойствието, което долавя в гласовете на възрастните дами и във веселото пролайване на кучето. Най-сетне са в хармония. Така искахме да я постигнем за тях! Вероятно се дължи и на унеса на пролетта... И не само.

А какво правя аз? Защо забравям, че е време да се обадя? Не, не забравям, всъщност, а едва сега се събуждам, защото съм от другата страна на океана. При мен слънцето почти е изгряло, но и тук се появяват кълбетата на натежали от пари и ядове буреносни облаци. Според майка ми, която иначе е доста добре ориентирана в географията, аз седя в средата на северомериканския континент, огряна от пролетно слънце, и около мен подскачат на воля всякакви божи създания – катерички, сърнета, еноти и птици. Щастието им е безмерно, както може би и моето. Всичко живо тук се радва и пее в омая, защото се намира на точното място и в точното време... Глупости на таркалета.

Обаждането ми не идва от рая и това не е особено радостно за дамите в София, но все пак е ясен знак, че вече съм будна. Не ги обезкуражавам напълно за моето ежедневие. Навън някаква косачка се дави с тревните площи на съседите, а от клоните на десетметровите дървета се канят да потекат облачните неволи. Така поне изглежда светът от нивото на моята камбанария в този чикагски събърб. Разкудкудяквам емоциите им като разказвам обстоятелствено за катеричето гнездо пред  терасата. Не бива да подценявам верния инстинкт на моята майка, която ме срязва:
- Пишеш ли?
- Пиша – отговарям неуверено.- След като си свърша другата работа за деня.

Опитвам се да бъда искрена, доколкото мога. Мислите са странно нещо. Улавяне нямат. Тъкмо си вече  готов да ги прелееш върху клавиатурата на компютъра и отведнъж разбираш, че са отлетели. Абе, стига за това! Оказва се, че не стига, защото си спомням разни неща съвсем не на място. Ето, първите ми плахи детски стихове, които четях най-напред на мама. По-късно вече тя ги четеше сама по страниците на вестниците и списанията. Работата в редакциите. Разочарованията ... Моята майка намираше сили да ми покаже правилната стъпка, да ме стимулира или да ме вбеси, но аз да не си оставя „магарето в калта“. Според нея съм я водила и при редактора на първата ми книга, когато съм му връщала коректурите. Не си спомням. Била съм под голямо напрежение и този спомен е изчезнал. Тя го пази. Но си спомням, че тя не хареса първия ми роман. Чете го внимателно, пита ме на много места и накрая отсече, че в голямата литература не се споменава политика. Аз се опитах да й обясня защо има политически събития – те маркират епохата, времето, мястото... Те не са най-важното. Мечтите на моята майка бяха за колосален роман. Не я упреквам. Някъде докато съм писала, а тя е чела, сме се разминали. Или това неминуемо се случва между поколенията. Но сега тя вярва, че ще използвам времето си пълноценно.
- Да не забравиш, че утре е Гергьовден! Нали съм ти подарила църковно календарче, че да спазваш празниците! - напътства ме за пореден път.
- Няма да забравя! - Отговарям отсечено.- Как ще го забравя този ден на храбрите! Ние утре имаме годишнина от пристигането ни в тази страна.
- Какво ще готвиш? Купи ли агнешко?
- Ще купя от гръцкия магазин за утре вечер. На грила става бързо.
- Можеш да се постараеш малко повече. Например да го запечеш във фурната със зелен лук, спанак, копър и магданоз...

Тук следва една от безкрайните рецепти за готвене, които при моята майка са в изобилие, както са катеричите гнезда по клоните на дърветата отвън. А аз си спомням оня пръв Гергьовден, когато самолетната паст ни изплю измачкани, изморени, но не и обезверени на чикагското летище О`Хеар. Точно иконата на Св. Георги си бях взела като скъп спомен от дома. Стисках я в ръчния си багаж, докато попълвахме документите при имиграционните. Оказа се, че е най-ценната ми вещ. След това с тази икона събрах подигравките и язвителните забележки на тукашните ни домакини, че не съм наясно какво да нося от България. Например къде са ми ракията и луканката? След като дойдохме на себе си и пообиколихме българските магазини видяхме, че аз съм направила точния избор. Луканка с български вкус и етикет съществуваше поне в дест разновидности. А в съседните до тях магазини за алкохол се намираха всякакви български вина и ракии. Но вярата някак я нямаше. Не мисля, че тя се изчерпва с ходенето на църква. В случая имахме нужда от подкрепа и напътствие в тези най-първи наши дни в Щатите, но не ги получихме. Не намерихме ближния си. Изключение направи само един човек, когото с благодарност ще нарека тук Странджата. Някога ще се върна и ще разкажа и за него.

Докато разговаряме с майка, небето най-сетне простена и угнетената му душа се изля като бърз и напорист пролетен дъжд. Един гларус, долетял чак от езерото до тук, се скри зиморничево под стряхата на съседната къща, но кучетата го усетиха и се разлаяха заканително. Цветните лехи пиеха и се веселяха, защото това беше тяхната младост. А аз си мислех пак в друга посока. За детството и за празника у дома. Тогава и ние имахме къща с двор, много цветни алеи, стари плодни дървета и куче в задния двор. Имахме и гергьовска люлка. Всяка година ми я връзваха на старата ябълка, която пращеше и се гънеше яростно под напора на детските ни лудории. Цялата махала идваше да се люлее на моята люлка, която дядо ми връзваше, а ние с маминка ми украсявахме със здравец и живи цветя. В този момент гласът на майка ми ме връща в реалността и тя ме пита как да попълнят някакъв документ за домсъвета, в който трябва да се спомене и кучето. А дали кучето има само едно име или като е член на семейството трябва да го запишем с три. Тук вече тя се бъзика с мен и ние избухваме в  смях, който кънти от Европа до Америка, че и компютрите на телефонните връзки се тресат от него. Тази свежа раздяла не ме прави много ведра и аз си оставам с тъга и малко носталгия. Винаги така преживявам големите празници. Очертава се да бъда съвсем сама и утре. Но не исках да тревожа близките си. Мъжът ми е отново на път. Едва ли ще се прибере, защото за българите бил празник. Тук условията са различни...

Не успяхме да отбележим Гергьовден, защото мъжът ми си дойде много късно, при това с чужда кола.Нашата бе аварирала. Нямаше място за капризи. Просто приехме фактите. На следващата сутрин той излезе по тъмно, за да плати на сервиза и да се разбере за сроковете на ремонта. Най-голямото ми вдъхновение бе да пера и да готвя.

Но след това се случи нещо, което е поредното мое съмнение, че реалността и магията понякога се преплитат. Не е ясно кога става това, но е сигурно, че е плод на чувствата. По обяд, когато цялата къща ухаеше на печено агнешко, слънцето се изтягаше безгрижно на върха на небето и катеричите семейства лудуваха  виртуозно по клоните на своите „билдинги“, аз получих най-вълшебната изненада от сто години насам. Не, никой и не би повярвал! Мъжът ми се завърна с тежък кашон и след като го изнесе на терасата, ме помоли да се прибера за малко вътре. Чаках и надничах, но той не ме допускаше, докато не му потрябва и моята помощ. Излизам и какво да видя! Люлка! Той почти я беше сглобил. Оставаше само да му помогна да я изправим. Прекрасна гергьовска люлка, на която се залюляхме и двамата след малко. Вярно, че беше с един ден закъснение, вярно, че беше далеч от Родината, но все пак ... Моята гергьовска люлка от детството се сбъдваше едва сега отново - е, с компромис... Може би като награда за храбростта. Защото имиграцията е храброст, а не малодушие. Или поне така изглежда от тази страна на океана.






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7