ДА НАМЕРИШ ЛУНАТА

image

                
На майка, за изказаната и неизказана любов.
На Виктор, Дариан и всички деца, родени и
неродени, без които майчината любов не би
съществувала.

Понеделник вечер е... 20 часа и 29 минути.  Почти време за сваляне на доспехите на Виктор Завоевателя и Дариан Велики, Цар на Царете.  Време за приземяване на самолетите и паркиране на колите. Влаковете потъват в синята кутия, животните – в червената, Суперман и неговите подобни се отправят към жълтата.  Цялото семейно войнство е плъзнало по килима на хола, за да открие последната частичка лего, която тайничко се надява да се забие в крака ми при сутрешното преброяване, въпреки щателната вечерна оборка.
20 часа и 30 минути ... 
- Време е за луната! – възкликва Виктор. 

... Триседмичният училищен проект на по-големия ми син е сплотил усилията на цялата фамилия.  Не е лесно да си във втори клас ... дори за родителите на второкласниците.  До преди три дни всичко изглеждаше просто – наблюдаваме луната в едно и също време всяка вечер в продължение на три седмици; Виктор описва небето и под съответната дата залепя предварително изрязана картинка на фазата на луната.  В петък голямата кръгла луна, ниско над езерото Мичигън, с почти идеален кръг обещаваше перфектно пълнолуние за следващия ден ...
Следващият ден: събота, 21 часа.
- Мами, знаеш ли какво? Луната я няма! -  След половинчасова обиколка на квартала с колела, Виктор и баща му се примириха, че облаците са скрили земния спътник и няма надежда да се насладим на съвършено кръглото му лице. 
Неделя, 20 часа и 30 минути. Време е за луната!  Съпругът ми е по работа извън Чикаго, а навън вали като из ведро.  Няма да се предаваме – въпреки природните стихии, луната е някъде там; ... само трябва да я видим.  Обличаме дъждобраните – аз и Виктор.  Светкавица ... гръм.  Дариан ни гледа недоумяващо: дори от позициите на неговия 4-годишен житейски опит, това не е много разумно.  Стъпвам в тъмнината и водата нахлува в обувките ми.  Виктор изглежда невъзмутим и непромокаем.  Аз се моля да няма съседи по прозорците... Приключението завършва точно след една минута и с мъдрото заключение, че е невъзможно да погледнеш към небето, когато от там са се отприщили реки и водопади...     

... И ето ни в понеделник, трети ден с тройно по-големи надежди. 20 часа и 30 минути.
- Време е за луната! – възкликва Виктор.  Поглеждаме през прозорците – на запад, на север ... Виктор се качва в спалнята си с изглед на изток, а Дариан залепва личице за тесния южен прозорец на стълбището, от който се вижда преди всичко къщата на съседите.  Минута мълчание ...
- Нищо не се вижда! - чувам разочарования глас на Виктор от горния етаж.  В мен се надига майката-лъвица ... Решена съм на всичко: трябва да видим луната!
- Виктор, хайде в колата! Отиваме на крайбрежната магистрала! Ако има луна, ще се вижда от там. 
Пътуваме покрай езерото с единствената мисия да видим луната.  Водата е тъмна, но небето отразява милионите светлини на огромния град и сиво-оранжевите му оттенъци крият и най-ярките звезди над Чикаго.  Но къде е луната?... Давам инструкции на Виктор:
- Погледни добре от ляво ..., сега се премести до другия прозорец ..., погледни пак..., не подавай главата си навън, погледни през задното стъкло!  Сигурен ли си, че нищо не се вижда? 
... Нищо...
- Какво да пиша сега!? – ядосано пита Виктор. 
- Ще напишеш това, което си видял – облаци. А за фазата на луната ще проверим в Гугъл. (Последната дума казваме в един глас). 
Завръщаме се в къщи с пораженско настроение.  Дариан тича срещу нас с боси крачета:
- Намерихте ли луната? – пита с възторг като, че ли ние може би сме кацнали на нея или най-малкото сме я докоснали с пръст.
- Не, Дари. Тя сигурно е отишла на ваканция в музея на науката и индустрията, при лунохода – отговаря скептично Виктор...   

Тази вечер си лягам с мисълта за луната... Същата луна, от която преди повече от четвърт век едно замечтано момиче черпеше вдъхновение за своите стихове. Луната, която преди две десетилетия огряваше ситно изписаните с химически формули страници пред едно влюбено в науката момче... Луната над момчето и момичето притихнали омагьосани в прегръдките на Пирин.  Сънувам момчетата ... покорители на луната ... 
Събуждам се от гласа на Виктор.  В просъница, с полузатворени очи, открехвам вратата на стаята му. Тихо е.  Промъквам се на пръсти, за да установя със сигурност, че спи.  Разтърквам собствените си очи, за да се уверя...  Огряно от луната, лицето на Виктор излъчва ангелска чистота, вълшебно спокойствие.  Луната ли?! Обръщам се към прозореца. Там е!  Гледа ме през клоните на дървото.  Не е съвършена, не е напълно кръгла, но е ЛУНАТА!  Бяла светлина нахлува в кръвта ми, крехка сантименталност избива в очите ми, стара тъга засяда безгласно в свитото ми гърло ... Разливам се на стола зад бюрото и изчезвам в магията на момента... в собствената си майчина любов, в любовта на моята майка ... и в тази на нейната майка ...  Грабвам химикал и първия попаднал ми лист хартия: „Скъпи Виктор, луната е винаги точно там, където трябва да бъде и когато трябва да бъде. Дори и да не я виждаш, тя е винаги с теб ... също като мама.”  Поглеждам през прозореца и се усмихвам! ... „Скъпи Дариан, НАМЕРИХМЕ ЛУНАТА!”
Цветелина Бойновска
За в.”България Сега”
www.Bulgariasega.com






Оценете тази статия
2.50

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (1 направен):

Светльо Костов на 26 Август, 2015 10:26:52
avatar
Цвети, страхотна си, не съм преувеличавал никога :)
Съгласен Несъгласен
0
общо: 1 | показване: 1 - 1

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7