Лицата на любовта

За кампания “Живот без насилие“

Всяка прилика с конкретни лица и събития е случайна!

За ревността би могло да се говори дълго... Защо я има? Порок ли е? Болест ли? Доколко е оправдана и в каква степен е здравословна? Ревността, казват някои, съпътствала любовта. Или? Има ли знак на равенство между любов и ревност? Докъде стига нормалната и откъде започва изродената ревност? А може би, това е само едно гузно оправдание на ревнивците? Любовта е светлина! Любовта е хармония! Любовта е отдаване! Някак трудно се вместват обясненията на ревността като чувство, предизвикано от любов? Не мислите ли?

Тържеството продължаваше, но Мария не можеше да остане повече. А бе толкова интересно! Точно сега започваше веселбата. Всички бяха в настроение, закачливи и отпуснати. Лицата им светеха усмихнати. На нея също й бе забавно и приятно. Но една бодлива мисъл не й даваше възможност да се отпусне. Едва бе измолила Лазар да я пусне на осмомартенския празник. Само тя си знаеше колко увещания и усилия й костваше всичко това. Както знаеше, че вероятно по-късно разговорите ще продължат – обикновено така се случваше. Въпроси, обвинения... Защо ли беше тази ревност? Мария не можеше да си обясни, а и някак не се съгласяваше с мнението на приятелите си, че това е болестно състояние. Струваше й се странно да съществува такова заболяване. Винаги се опитваше да намери оправдание за поведението на Лазар, въпреки че я болеше ужасно и се чувстваше наранена от случващото се.
Ето, дори сега, на своя празник, тя не можеше да се отпусне, да се повесели като другите. Все за него мислеше – какво прави и дали отново в главата му се въртят онези фантазьорски подозрения, че тя е там с някой друг, че се усмихва по особен начин или гледа с похотливи очи... А тя никога не бе флиртувала дори!
Погледна тъжно, като наказано дете приятелките си, взе си чантата, извини се,че е уморена и иска да си почине и напусна заведението.
Вятърът отвън я шибна през лицето с леден камшик. Мария настръхна. Стана й студено, страшно и пусто. Душата й се почувства като пленник в ледена крепост. Тишината някак зловещо пропищя в мрака и отново замря.
“Дали да си извикам такси?“ – помисли си Мария, но се поколеба. Вече не знаеше кое е по-правилно. Защото Лазар и за това се сърдеше. Обвиняваше я, че „пуска” на таксиметровите шофьори. Стига да беше в онова настроение, каквото и да направеше, Мария бе виновна и отнасяше скандалите. Понякога и още нещо.
Реши да се прибере пеша. Нищо, че вятърът минаваше безпардонно през палтото й. Заведението не бе много далеч от дома им. Закрачи припряно, а в главата й, като разтревожени камбани, ехтяха ударите на сърцето й.
Влезе тихо и плахо, свали си обувките и закачи палтото в дрешника. Под вратата на хола се виждаше малка светла резка – Лазар не беше си легнал. Често се случваше. Той седеше, чакаше я и после... разпитваше. Имаше и по-лоша комбинация – когато си сипваше чашка, после втора, трета. Всичко бе много относително. Зависеше от настроението му, от степента на попиване на алкохола в клетките, от мислите, които се въртяха из главата му.
Вратата на хола се отвори рязко и в рамката се появи респектиращата с размерите си фигура на Лазар. Бе едър красив мъж. Очите му – като луминесцентни лампи, хвърляха неонов отблясък и гледаха пронизително. Мария потръпна под погледа му.
- Идваш си най-после, а? – изръмжа заплашително.
- Да, прибрах се! – тихо отговори Мария. Не смееше да говори силно  и рязко, за да не го предизвика.
- Да беше останала, защо се връщаш? – почти се озъби Лазар.
- Е, другите останаха още, но аз си тръгнах... – прошепна Мария.
- Тръгна си, а? Какво искаш да кажеш? Обвиняваш ли ме? – той залитна към нея.
- Не, Лазаре, не съм си и помислила да те обвинявам!
- Кой, ти ли? Кучко мръсна! Видя ли колко е часът, а? И ще ми казваш, че другите били останали, а ти си тръгнала – пак първа, нали? Заради мен, нали? Останали били другите... А ти къща нямаш ли, съпруг в нея нямаш ли!
Нещо изсвистя в полутъмното пространство. Мария не усети какво точно стана, но раздираща болка пропълзя по гърдите й.
- Лазаре! – едва успя да извика и свистенето отново разкъса въздуха. Този път долови мирис на кръв. Устата й някак много бързо се деформира. Пред очите й падна пелена.
А Лазар удряше и се опияняваше – от силата си, от мъжеството си, настървяваше сам себе си и шибаше с вплетените една в друга дървени пръчки. Душата му се разпускаше и съзнанието му изпитваше удоволствие. При всеки удар и стон на Мария му ставаше по-леко. Напрежението допреди малко щеше да го накара да експлодира. Но сега... Добре че успя да я дочака, иначе... Сам той не знаеше какво би се случило, но имаше чувството, че ще получи инфаркт – сърцето му биеше до пръсване.
***
Прескочи тялото на Мария и се строполи на креслото в хола. Така и заспа – равномерно дишащ, зареден с онази доза адреналин, която отпускаше нервите му и даваше някаква хармония на чувствата му. Знаеше, че сега Мария за дълго време няма и да помисли да тръгне да празнува – без него. Каквото и да му обясняваше, не би могла да го заблуди, знаеше той какво става по такива празненства. По-добре да вземе превантивни мерки, отколкото някой ден тя да застане пред лицето му и да каже – “Аз те напускам!“ Не, това не би могъл да понесе. Обичаше я! Толкова я обичаше, че не можеше да си представи живота без нея. Затова я и пазеше – единствено и само за себе си! Мария беше най-хубавото нещо, което притежаваше.
***
В коридора, с подпухнали очи, деформирани устни и окървавена, Мария се опита да стане. Колко време бе лежала така, не знаеше. Какво точно се бе случило, не помнеше. Усещаше само непосилна болка в гърдите, а лицето й бе сякаш чуждо – оловно и тежко. Не посмя да светне лампата и да се погледне в огледалото. Под процепа на вратата на хола все още светеше. Нямаше време, нито сили да си потърси обувките. Отвори тихо входната врата и полуизправена, боса, залитаща, се спусна по стъпалата.
На улицата я удари отново онзи леден камшик на мартенския вятър. Но защо ли той й се стори като ласка пред онзи свистящ удар, пронизващ не само тялото, но и душата й? Къде отиваше? Босите й крака не усещаха студа, нещо я пареше отвътре – като жарава, която изпепелява докрай.
Вървеше... Вървеше... А вятърът се опитваше да загърне с яката на блузката й наранената плът на лицето й... Вятърът, който не знаеше какво е любов, галеше нежно раменете й, посипваше със случайно намерени изсъхнали листи краката й и я водеше – по най-безопасния път към някакво топло местенце, където би могла да остане сама със себе си и да осмисли своя живот – отминал и предстоящ.
Калина Томова, за в. “България Сега“
Bulgaria Sega
www.BulgariaSega.com