Всяка прилика с конкретни лица и герои е случайна!

Кампанията „Живот без насилие” в рубриката „Изповед“ е един плах опит да помогне на хора, попаднали под една или друга форма в капана на насилието, независимо точно къде, как и защо... Отговор на тези въпроси обичайно липсва.
Нека кажем заедно – НЕ на насилието!
Всеки, който счита, че е бил или е жертва на насилие, независимо от какъв характер, може да опише и изпрати своята история, която ще бъде обработена и разказана по начин, който ще прикрие следите на действителната му самоличност. Анонимността е гарантирана.
Читателите могат да изразяват личното си мнение, препоръки и съвети, като опит за помощ и съпричастност.
Калина Томова
Имейл за контакти: kalina_tom@abv.bg

Човешките съдби са уникални в своето различие, колкото и да си приличат привидно. В житейския си път хората преминават през различни изпитания и премеждия – понякога поносими, понякога, изтощителни и изчерпващи. Невинаги човек може да защити правото си – на нормален живот. По тази причина са възникнали съдилищата – някой друг, безпристрастен и по-мъдър, да стори това. Но дали е така? Дали тази система, наречена правораздаване, работи? Или правото съществува, за да обслужва по-силния? За съжаление, много случаи от истинския живот провокират такива мисли.
Следващата история показва невероятния цинизъм на правораздавателната система в неспособността й в продължение на почти две години да разреши проблема на една майка да вземе със себе си своя син извън пределите на България. Причината – несъгласието на бащата да подпише необходимата Декларация. В състояния на алкохолни и посталкохолни фази, известен на мнозина със своята скандалност, непредсказуемост и добра материална обезпеченост, той намира начини да възпрепятства разрешаването на казуса. Почти две години, през които повече от 28 пъти се отлагат дело след дело по най-невероятни причини... До днес...
Абсурдите на законодателството или силата на антилогиката
Кое е грешното и има ли правила в правото?
“Помощ! Помощ! Убиват ме!“ – писъците на детето прорязваха пространството с такава острота, че хората спираха стъписани. Малчуганът лежеше на улицата, риташе и крещеше при отчаяните опити на майка си да го вдигне. Нещо неестествено и смущаващо имаше в тази гледка. Никой не застрашаваше живота му. Майката се оглеждаше смутено, очите й бяха пълни със сълзи. “Помогнете ми, хора! Убиват ме!“ – продължаваше да крещи детето, въргаляше се в прахоляка, гърчейки тяло.
“Господи! Моля те, помогни ми! Ще има ли край този кошмар?“ – шепнеше през пресъхнали устни жената. Сцената се разиграваше не за първи път. Болка стягаше сърцето й. Защото... всичко се повтаряше – синът й, като перфектен актьор, играеше роля, която бе гледал на живо – у дома. Когато баща му пребиваше майка си...“
Когато срещна Пол, животът на Анастасия вече бе поел някаква смислена посока. След дългите години на нестихващи скандали, битки за себедоказване и постоянни обиди, тя бе сложила край на една необратима към нормално развитие връзка. Съпругът й, пристрастен към пари, алкохол и разгулен живот, отдавна приравни семейството си към несъществените неща в своя живот. Дотолкова, че то се превърна в поле на изява на неговата изродена от алкохолни изпарения мисъл, така нестандартна и всепроникваща, че синът му, все още малко момче, реши, че този модел е символ на власт и авторитет и започна да го прилага. Неестествени бяха реакциите на детето, крещейки истерично по улицата при най-малката забележка от Анастасия. Сърцето й примираше от ужас, виждайки проекцията на поведението на съпруга си в невръстното дете. Все пак, тя намери сили да прекъсне всичко това. Разводът сложи край на една агония... И начало на друга. Не по-малко страшна.
Когато срещна Пол, Анастасия бе поела живота си в свои ръце. Имаше работа, която харесва. Имаше своя малък свят, в който се срещаше с приятели и хора, които я ценяха. Постепенно преодоля с години натрапваното й чувство за малоценност, вина, безперспективност. Бе станала нов, самоуверен и жизнен човек. Вярваше, че ще успее да се справи с предизвикателствата на този живот, защото вече не се съмняваше в себе си, а знаеше, че може – да живее нормално. Опитваше се да почисти следите от бащиното влияние върху психиката на детето, но всичко ставаше много бавно. И трудно. Изискваше време, търпение, такт. Защото нямаше как да пререже контактите помежду им, а те бяха с ужасни последствия.
Когато срещна Пол, Анастасия не очакваше, че може отново да се влюби. Всичко започна някак случайно. Но надскочи границите на простата случайност и се превърна в реалност. Една странна реалност, която се вплете в живота й – за да го бележи с нови събития. Пол бе американец. Анастасия – българка. Но преградите са условни понятия, издигнати от хора за хора. И могат да бъдат прескочени – понякога. Нужна е смелост. Може би и амбиция. Вероятно и много любов. Когато Пол предложи на Анастасия да стане негова съпруга, тя вече бе върнала в себе си усета към живота, желанието за пълноценност и копнежа за един смислен живот. Прие предложението му с чистата мисъл, че това ще е най-доброто за нея и за детето.
Но животът не погали с перце главата й. Напротив, поднесе й поредното изпитание. Застанал насреща й, запречвайки пътя към новото, бившият вече съпруг реши, че притежава оръжието да продължи да се разпорежда с живота и на Анастасия, и на детето. Знаеше, че по-силният има правото – да си играе с по-слабия, както котката с мишките. И насладата от тази възможност гъделичкаше душата му, а алкохолът омайваше деформираната му с годините мисъл. Стискаше здраво в ръце появилата се възможност да налага волята си със сила – по всякакъв начин. Докога? Докато има възможност! Докато изтекат години! Или, както сам казваше, докато един ден момчето навърши пълнолетие. Беше наясно с въртележките и игрите на правораздаването в България. Което го правеше агресивен, арогантен и циничен – дотам, че съдбата на детето не го трогваше. А властта, че може да диктува правилата, задоволяваше изпразненото му от съдържание его. Макар че имаше години, когато бе съдържателен човек. Някога... Някъде...
Анастасия замина при Пол и се омъжи за него. Подадената петиция, в която бе включен и непълнолетния й син, отдавна бе обработена. Изтекоха месеците, през които можеше да вземе детето при себе си. Но времето не стигна, за да се финализират съдебните дела. Съдът не можеше да вземе решение. Причини винаги се намираха – смехотворни и жалки. До абсурдната цифра – 28 отложени дела! По един казус, който обикновено се счита за рутинен. Няма кой да даде отговор как и защо се стигна дотам, че за почти две години случаят лежи все още по прашните съдебни лавици и чака... Какво и кого?
/Следва/
За в.“България Сега“, Калина Томова
www.BulgariaSega.com