Насилието над децата

Снимка: dalhartpolice.com

Насилието над децата... Колко различни варианти може да има то! Децата са удобна жертва. Беззащитни, слаби, лесно манипулирани и сплашвани да мълчат, те могат да бъдат подлагани на невероятни за нормалната човешка психика издевателства.
Децата са най-красивото нещо на живота – плодът на любовта между хората, мостът към бъдещето, по който минават поколенията! Стремежът на родителите е да дадат най-доброто от себе си, за да растат децата им щастливи и да получат това, което те самите не са успели да имат, за да достигнат по-далече от тях, за да имат по-хубав живот, за да бъдат усмихнати!
Но понякога има изключения, които могат да разтърсят дотолкова душите ни, че да се питаме: ”Нима това е възможно?” За съжаление, има невъзможни неща, които някои самозабравили се представители на човешкия род правят възможни. А децата, станали жертва на техните увредени мозъци, носят травмата в себе си през целия свой живот, ако имат шанса да останат в него. А може би, благодарение на някой от нас, те биха могли да видят нормалното лице на живота и да изтрият следите от преживяното?
Историята на Краси е непобираща се в рамките на човешкия разум. Но, за голямо съжаление, истинска! Нека не казваме ”Не може да бъде!” на нещо, което не искаме да допуснем, че съществува, а по-скоро да помислим какво бихме могли да направим, ако случайно някога ни докосне нечия подобна съдба. Защото случилото се с Краси не е сдинствено.
Винаги може да се потърси път за спасението на една детска душа! И всеки от нас би могъл да бъде спасител, поне мъничко! А заедно бихме могли да направим много!
Обичам те, мамо!
Всяка прилика с конкретни лица и събития е случайна!
”Отново идва... Започва се... Как би издържала? Докага ще продължава това безумие?”   –  мислеше Краси и се тресеше от страх, слушайки тежките стъпки на баща си да приближават към стаята й. Знаеше какво означава това. Тежки, залитащи стъпки... Пак е пиян. И пак ще се повтори кошмарът. За кой ли път...
Да заключи вратата? Изключено! Беше опитвала. Вратата отдавна зееше изкъртена. А и кой ли ще чуе, за да й помогне? Беше се убедила, че помощ не може да очаква от никого. Откакто майка й почина, животът свърши и за нея. За да започне кошмарът – нощ след нощ, очаквайки да се случи отново това, което я караше да презира и баща си, и себе си, както и да упреква майка си, че напусна този свят толкова рано, оставяйки я така беззащитна в ръцете на собствения й баща.
Ето го, пред вратата й... Спря. Диша учестено. Като звяр пред атака. А каква ще бъде атаката? О, как го презираше Краси! Какво отвращение изпитваше и как й се искаше да затвори очи и да умре като майка си, за да не преживее за пореде път това!
Стъпките на баща й изтрещяха в тъмното пространство. Бавно, тромаво, заплашително, огромната му фигура приближаваше към леглото й. Завита през глава, Краси трепереше и зъбите й се удряха нервно, а сълзите пареха в очите й. Идеше й да крещи, да дере, да хапе, да рита. Но страхът беше парализирал тялото й, освен на болката и омразата, не бе подвластна на друго.
Завивката рязко се отдръпна и до обонянието й достигна мириса на долнопробен алкохол, пот и мъжко тяло. А над нея надвисваше ръката на баща й. Някак неестествено, между насълзените й клепачи, се люшкаше голото му тяло, забравило срам, свян, морал... Ръката му се плъзна по нея и започна да я опипва грубо и похотливо.
Краси не можа да въздържи викът, напиращ от дълбините на наранената й душа. Крещеше с цяло гърло и се съпротивляваше с всики сили, останали в изтощеното й, все още детско тяло. А ръцете на баща й обхождаха и мачкаха едва оформилите се гърди и се спускаха все по-надолу. Задушаваше се и стенеше. Сърцето й биеше до пръсване, чуваше неритмичните му удари. Гърлото й се давеше в спазми.
В този миг се събуди – потна, ужасена, уплашена... В първия момент не можеше да различи реалността от съня. Трябваше да мине време, докато проумее, че този път всичко се случва само насън, че е далече от бруталните ръце на баща си, че поне засега не е застрашена да изживява всичко отново. Седеше в леглото и тихо плачеше. Не смееше да даде воля на риданията, които напираха от наранената й душа. На съседните легла спяха съученичките й Деница и Ваня. Все още не можеше да се довери на никого. Все още страхът я държеше в ръцете си, заедно със срамът. Та как би могла да разкаже това? Нима биха й повярвали? Нима биха я разбрали? Дали биха й простили? Не знаеше защо, но се чувстваше виновна – по свой, детски начин тя се опитваше да вникне в постъпката на баща си, да разбере защо й причиняваше всичко това, но отговорът не достигаше до нейното съзнание. Оставаше единствено чувството за вина. Вина, която той постоянно й насаждаше – че е жена, че е създадена за удоволствието на мъжа, че е неговата малка играчка – сега, когато е лишен от съпругата си. Защото към него Господ се е отнесъл толкова безмислостно, отнемайки му едничката радост в живота...
Краси никога не разбра логиката на баща си. Само си представяше какво е изживявала майка й с него. А дали пък на майка й това не се е харесвало? Пред очите й отново се възправяше голото потно тяло и кожата й настръхна в отвращение. Не, не можеше майка й да е харесвала това! Тя беше толкова мила и тиха жена, в очите й се четеше постоянно тъга, някаква скрита болка. И примирение. А, може би, чувство на обреченост? Краси почти не помнеше майка си усмихната. Сега проумя, че я разбира. Та как би могла да се усмихне при съжителството с такъв човек! А дали баща й беше човек?

***

Нели Ласкина вече беше опознала новия си клас. Учебната година отдавна започна, децата се сплотиха в един хубав нов колектив. Харесваше ги. Беше добър педагог и намираше подход към всеки. Приемаха я донякъде и като майка, защото не само учеха, но и живееха тук, в пансиона. Събрани от различни краища на страната, те все още копнееха по дома и по своите близки. Някои, дошли от доста отдалечени места, си ходеха рядко. Но сега наближаваше ваканция. Зимните празници бяха едни от най-красивите и желани от всеки и децата с нетърпение очакваха да си заминат по домовете при близките си. Само Краси изглеждаше някак потисната и тъжна и Нели Ласкина не можеше да си обясни причината. Реши да си поговори насаме с момичето. Беше кротко и тихо дете, затворено в себе си, но добродушно и услужливо. Очите на Краси изглеждаха странно замислени за нейната възраст, дълбоки и печални. Досега не бе успяла да стигне до душата й, да я накара да се отвори, да сподели нещо повече за живота си, за семейството си. Знаеше, че е едно дете, сираче. Майка й преди две години е починала внезапно и живеела само с баща си. Научи, че няма баба и дядо, починали са отдавна, а баща й никога не е говорил за своите родители. Обичал да казва, че той е дошъл на този свят по друг начин и няма родители...

***

Нели Ласкина седеше срещу Краси и я гледаше загрижено. Беше потресена. След споделеното от детето, тя известно време мълча, неможейки да асимилира чутото. Струваше й е толкова абсурдно, че се питаше всичко това наяве ли се случва или сънува. Но виждайки срещу себе си разплаканото момиче, тя се съвзе и напрегна мисълта си. Реши да потисне в момента всички емоции, напиращи да изригнат от нея. Трябваше да намери решение, за да успокои детето. Едва сега разбра защо Краси не желаеше да си ходи за празниците и притеснено я питаше още преди време не би ли могла да остане тук, в пансиона. Тогава недоумяващо я бе погледнала и й обясни, че по празници училището и пансионът са затворени и никой не остава тук. Но сега? Сърцето й се късаше от болка. Беше обещала на Краси да не говори с никого за това, което щеше да чуе. Но нямаше как да премълчи, трябваше да сподели с директорката. Такова безобразие не би трябвало да се прикрива. Не би трябвало хора като баща й да живеят на свобода. Но какво можеше да се направи, какво?
Първата мисъл, първото разумно решение, което мина през главата и сърцето на Нели Лакина, бе да покани Краси в своя дом, при семейството си. И го направи, преди дори да се допита до близките си. Знаеше, че те ще разберат и ще се зарадват да посрещнат детето. Но това не решаваше проблема. Как трябваше да постъпи, за да има нормално бъдеще за Краси? В държава като нашата, където е толкова трудно да се намери някой да помогне! Не, тази битка си заслужаваше и тя реши да я поеме – как, с какви средства, по какъв начин, все още не знаеше, но беше наясно със себе си – ще намери пътя, по който да преведе едно дете с осакатена душа, едно дете, за което думата баща е символ на болка, срам, вина и омраза! Тя е човека, комуто това дете се осмели да се довери! Тя е човека, който трябва да му покаже, че светът не е само насилие, бруталност и похот, а е нещо много повече! Трябваше да върне отново живота и радостта в очите на Краси! Иначе не би могла да живее спокойно!
”Да, аз ще намеря път за Краси, знам, че Господ ще ми покаже как!” – тази мисъл даде импулс на Нели Ласкина и усмивката се върна в очите й. Тя прегърна своята ученичка като родно дете, избърса сълзите й с целувки, пое я за ръка и двете тръгнаха заедно.

***

Тези празници Краси щеше да запомни завинаги! Топлината, спокойствието и обичта, които получи в дома на своята учителка й показаха един друг, различен и непознат за нея свят, който определено й хареса!
А когато след време Нели Ласкина я попита би ли имала сили да разкаже всичко, което е преживяла и на друго място, където ще трябва да вземат решение може ли Краси да стане член на нейното семейство, тя с грейнали очи закрещя: ”Да, да, да!”, прегръщайки със сълзи на радост своята нова майчица!
”Обичам те, мамо!” – очите на Краси шепнеха в екстаз най-прекрасните думи!
За в. ”България Сега”, Калина Томова