АРХАИЗЪМ ЛИ Е ДУМАТА “ЕМИГРАНТ”?

Начална страница | Интересно | Гледище | АРХАИЗЪМ ЛИ Е ДУМАТА “ЕМИГРАНТ”?

Нова рубрика на вестник “България Сега”

“Гледище” е новата рубрика на вестник “България Сега”. Тя е опит да погледнем на света през себе си: през собствения си опит, възторзи, заблуди и страдания. Вярно е, че нищо не започва от нас и не свършва с нас. Но е вярно също така, че животът си е наш и ние му придаваме аромат, цвят и смисъл. Ние живеем тук и сега, като превръщаме миналото в настояще и така очертаваме рамката на бъдещето. И това не е философска теза. Това е всекидневието ни. Или по-скоро представата ни за живота, който сме мечтали, превърната в труд, ранно ставане за работа, мъчни пари, неочаквана самота и, разбира се, надежда. Надежда, че ще постигнем мечтата си преди да е станало прекалено късно. Надежда, която ни е довела в Америка. Надежда, която може да ни отведе обратно в България. Надеждата, която ни дава светлина, за да продължим, колкото и да ни е трудно.
В днешния брой публикуваме размислите на Иван Сотиров за съвременния български емигрант, с която откриваме новата рубрика.


Иван Сотиров е президент на създадената през 2010 г. в София фондация “Приятели на Чикаго” (www.friendsofchicago.org), една от основните цели на която е да подкрепя инициативи на българската общност, насочени към развитие на българо-американското сътрудничество в различни области на обществения живот, включително образованието, културата, изкуството, опазването на околната среда, бизнеса и туризма. Много от българите тук го познават като първия генерален консул на България в Чикаго. Преди това той е работил като журналист в различни вестници и списания. В литературните среди е известен и като поет – издал е две книги със стихотворения.


Познавам десетки българи в Чикаго, чиято съдба би объркала всеки езиковед, опитващ се да определи съвременното значение на думата “емигрант”. Пристигнали преди немного години в този многонационален град, те са постигнали с труд, постоянство и упоритост резултати, които едва ли биха били възможни в България. Не става дума само за материално благополучие. То е факт, разбира се, но като следствие от изявата на качества, които те не са могли да проявят в предишните условия.
В Америка тези българи са същите, каквито са били и в България. Различен е животът им. Попаднали в среда, където се ценят трудолюбието, интелектът и предприемчивостта, те показват най-доброто от българския характер. И успяват. Не по-зле от другите. В много случаи – по-добре. Въпреки допълнителните усилия, които трябва да полагат, за да се интегрират в новото общество. Въпреки първоначалните проблеми с общуването на английски език. Въпреки културния шок, свързан с различните нрави, обичаи, традиции. Всъщност те постигат всичко това не защото са българи. А защото са попаднали в среда, където ценят човека като личност, без значение от каква националност е той. И техните успехи, въпреки че са индивидуални, са израз на най-доброто от българския национален характер.
Определено твърдя, че те са част от златния фонд на България, въпреки че са далече от познатите ни 111 хиляди квадратни километра. Всички и всеки един. Защото притежават опит и работна етика, които все още са непознати у нас. Защото са носители на ценности, които липсват в родината ни. Защото имат качества, които вероятно не биха изявили, ако не бяха се освободили не от ограничеността на пространството, а от ограничеността на мисленето, която за съжаление все още преобладава в това пространство. Заслужили са това и с любовта към България, която е жива у тях. С усилията да съхранят българския дух, език и традиции на хиляди километри от родината. С желанието им да пренесат на родна почва всичко хубаво, което са видели извън пределите на България.
И оттук логично следва въпросът може ли и трябва ли да наричаме тези хора емигранти, като продължим да влагаме традиционния пренебрежително-съжалителен смисъл в съдържанието на тази дума?
Разбира се, според речника за чуждите думи в българския език – може. Класическото определение за емигрант е “лице, което по една или друга причина е напуснало родината си и живее в чужда страна”. Но речникът, в който направих справката, е издаден през 1970 г. Предполагам, че и мисленето на хората, които влагат все още същия смисъл в тази дума, е повлияно силно от понятия, идеи и представи за света, датиращи от онова време.
Необходимо е едно малко уточнение, за да не бъда разбран погрешно. Не говоря за социално-правния статут на хората, които живеят в страна, чиито граждани не са. Имам предвид единствено и само отношението на България към българите, които по една или друга причина са избрали да потърсят реализация на своите качества и способности в друга страна. В този смисъл определено твърдя, че думата “емигрант” придобива архаично звучене. Тя се отнася за времена и условия, които са вече в миналото.
Защото българите в чужбина не са престанали да бъдат българи, а живеят в нова, непозната доскоро реалност, която се нарича глобализация. Те всъщност са нагледно доказателство, че глобализацията не е само отвлечено понятие, а пряко влияе на живота както в Америка, така и в България. Това, което преди години е било немислимо, днес е всекидневие. Българинът отвори очите си за света. Всеки, който прекара поне няколко часа на софийското летище, лесно ще се убеди в това. Ако миграцията преди се осъществяваше в националните граници и посоката й обикновено беше от селото към града и от по-малките градове към столицата, сега възможностите са различни. Човек вече не само има правото, но и реално може  да избира в коя страна да живее и къде да работи. Изборът обикновено се основава на два основни фактора. Първият е свързан с личната и професионалната реализация. Вторият – с условията за живот и перспективите за по-добро бъдеще на децата.
Неотдавна гледах по телевизията награждаването на българските медалисти от 51-та международна олимпиада по математика. След церемонията репортерът попита всеки един от тях за бъдещите им планове. Едно от момчетата съобщи, че ще продължи образованието си в Германия, всички останали посочиха университети в САЩ, където са приети вече за студенти или предстои да кандидатстват. Никой не се изненада от това. Дори и министърът, който им връчи наградите. Но въпреки това каза, че държавата трябва да направи всичко възможно, за да ги задържи в България. Ако е имал предвид, че държавата трябва да направи всичко необходимо, за да подобри качеството на българското висше образование, съгласен съм с него. Ако е имал предвид, че държавата трябва да направи всичко необходимо, за да осигури финансиране и привлекателни условия за работа на българските учени, съгласен съм с него. Ако е имал предвид, че държавата трябва да направи всичко необходимо, за да направи България по-сигурно и по-добро място за живот, съгласен съм с него.
Има и още нещо, което трябва да признаем, за да се предпазим от нереалистични цели. Българското образование никога няма да достигне върховете на американското образование. Българската наука никога няма да се изравни с американската наука. България никога няма да бъде Америка. И затова аз се радвам на възможността младите математици да имат право на избор. Може би след време ще чуем техните имена. Имена на учени, постигнали изумителни резултати. Благодарение на това, че са имали възможност да продължат образованието си и да се занимават с наука в страна, където има най-добри условия за това. И въпреки че това ще бъдат техни индивидуални постижения, България ще се гордее с тях. И те ще се гордеят с България, която не им е попречила да осъществят мечтата си. Защото в ерата на глобализацията определяща за националната идентичност е не териториалната, а духовната връзка между хората. И това е още една причина да обявя думата “емигрант” за архаизъм в българския език.
Иван Сотиров, за в.”България Сега”
www.BulgariaSega.com






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7