РОДОВАТА И ИСТОРИЧЕСКАТА ПАМЕТ – НЕПОДВЛАСТНИ НА ВРЕМЕТО

Начална страница | Интересно | Гледище | РОДОВАТА И ИСТОРИЧЕСКАТА ПАМЕТ – НЕПОДВЛАСТНИ НА ВРЕМЕТО
image

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, на страницата на Салон за българска култура и духовност, в поредица от публикации, ще бъдат представени лауреатите от международния литературен конкурс „Изящното перо-2019“.  В този брой ви предлагаме интервю с ПАВЛИНА ПАВЛОВА, чието стихотворение „Потомствено“ спечели първа награда в конкурса, категория „История и традиции“.

ПАВЛИНА ПАВЛОВА е носителка на престижни национални и европейски награди, като националната литературна награда „проф.Димитър Димов“, за цялостно белетрестично творчество, /2018/; националната литературна награда „Калина Малина“ за цялостно творчество за деца /2013/; първа награда „Атанас Мандаджиев“ от Българската секция на AIEP за криминалния й роман „Убийства в Златната подкова“ /2014/, а през 2016 е наградена за романа й „Лунното куче“; европейски награди за поезия /19995-2000/,  връчвани от Центъра за Европейска култура „Алдо Моро“ /Италия/ под егидата на Съвета на Европа, Европейската асоциация на учителите и редица културни институции. Издала 64 книги /поезия и проза, за деца и възрастни/.  Сред най-хитовите й заглавия нащумяха „Спартак, гладиаторът“, претърпял три издания в рамките на година, „Петър Дънов – Спасителят“ – съвременна Библия, „Комитата от Дряновския манастир“.



С.Г.: Здравейте, Павлина! Вие сте творец със силно изразена гражданска позиция и винаги сте сред „горещите“ точки на социалния кипеж. Но какво днес не достига на българската творческа интелигенция, като цяло, за да участва активно в обществените процеси и да ги променя положително?
П.П.: На първо място бих посочила факта, че тя беше изтикана от своята водеща роля в обществените процеси, като образно казано, ѝ затвориха устата. Как? Като престанаха да се интересуват от нейното мнение, не търсеха диалог, не искаха да чуят съветите й, нито да се възползват от опита й. Просто всички, родени през времето на соц-а, които не се обозначиха като политически обвързани с новите партии или властимащи, бяха изхвърлени зад борда. Стана същото, каквото беше и преди 1989 г. – не си ли партиен член, повечето врати остават затворени за тебе. Тъй че Демокрацията настъпи само за шепа писатели – само те са обгрижвани, само биват канени да дават интервюта, само те получават награди с високи парични еквиваленти, техните книги се превеждат дори от ръкописи, още преди да бъдат издадени на български език... 
С.Г.: Вашата категоричност не само заради потъпканата надежда за демократична промяна, но и за обезкървената ни „свeщена земя“ – и материално и духовно, е изразена изключитлно силно и в поезията, и в белетристиката Ви. Защо 30 години след промените, все още виждаме скелета на разруха, апатия и безнадеждност? Би ли могъл да се спре този процес и как поетите могат да помогнат за това?
П.П.: За съжаление и това ни право вече е отнето. Разрухата и мизерията до такава степен обезкръвиха обществото ни, че нихилизмът и апатията правят хората глухи и слепи, те нямат сили да се борят за достоен живот, защото корупцията е навред, тя сякаш е непобедима. Може би трябва да ви отговоря с последните два куплета от стихотворението ми „Демокрация“:
Апатия навред. Един поет
със вид на луд минава, вее знаме.
Зад него няма кой да тръгне. Сам е!
И рецитира своя си куплет,
че демокрацията е измама.

Че тя като удобен параван
прикрива разни тъмни интереси.
А хората със романтичен плам,
попаднали във техния капан,
се питат мълком: Свобода, къде си?...

 Бях голяма оптимистка, ала напоследък усещам как и аз започвам да не виждам светлина в тунела. Животът в България ден след ден става все по-труден, а тази година се разбра, че вече се борим за неща, които възприемахме като даденост – водата и чистия въздух. Представяте ли си да не можете да си отворите прозореца, да се страхувате да излезете извън дома си, да ви се казва, че завишението на серен диоксид и азот е 5-10-12 пъти над нормата... Някой изведнъж източи язовирите, някой превърна нашата прекрасна земя в сметище за боклуците на Европа, Африка и дори Северна Америка, някой изсече и продължава да сече горите... Носят се слухове, че с този боклук е внесена и „африканската чума“ по свинете – хиляди животни бяха умъртвени, а техните трупове – заровени в земята, което също тепърва ще влошава водата, въздуха и почвата. Носят се слухове, че се заравят тайно внесени радиоактивни отпадъци от атомни централи на Германия... Разбирате, че да се спре всичко това е в прерогативите на държавата. Ако тя не вземе мерки, как ние да спрем това безумие? Има и друг голям проблем – след промените в Парламента започнаха да попадат случайни хора, без образование, а от тях зависи какви закони ще бъдат приемани. Вече се видя, че законите, приети през тези 30 години, са предимно лобистки, че повече е помислено как да се защитят интересите на престъпилите закона, вместо интересите на пострадалите граждани и на обществото ни.
С.Г.: Националният ни герой Васил Левски е светиня за няколко поколения, с ореола на честта и морала. Днес, ако би могъл да се роди отново, ще го предадем ли пак?
П.П.: Правим го постоянно – всеки ден, месец, година, години... Сещаме се за него само когато трябва да отбележим тържествено годишнината от неговото обесване. После всичко продължава по старому. Ще ви цитирам част от стихотворение, което съм му посветила:

Дразни този патос,
смесен с фалш и лицемерен прочит
на тефтерчето ти, пълно със послания към нас.
Ти, Апостоле, ни завеща безценната си обич
към България. Но грешно сочи
счупеният ни компас.

Затова край паметника ти
избягвам да минавам -
срам ме е, Апостоле,
да срещна погледа гранитно величав.
Поколенията се сменяват,
всички името ти славят,
без да забелязват
колко много ти си ни обиден...
И си прав!

С.Г.: Един от любимите на няколко поколения поети Борис Христов в стихотворението си „Страх“ пише: „А каква е съдбата днес на словесния/ мъченик и родител на стихове/ - да се кланя на хора, по-малки от лешника/ и да трепери от тяхното кихане“. Какво мислите за тези „родители на стихове“?
П.П.: Преди да ви отговоря, избърсах сълзите от очите си. Тези Поети, тези изтерзани „родители на стихове“, се превърнаха в най-големите мъченици на Прехода. Защо ли? Защото първо ни запушиха устата – е, не точно моите, но на повечето поети и писатели. Ще запитате: как така, нали е демокрация, всеки може да говори каквото си иска? Така е, ала в днешно време, когато се наложи не хартиената, а електронната комуникация, ние бяхме „забравени“ от електронните медии. А и не само от тях. Като изключвам шепа хора, откърмени от „Отворено общество“, през последните двайсет години нито в БНТ, нито в ефрните телевизии, та вече и в кабелните, рядко гостуват писатели – поети, белетристи, литературни критици, които да представят своите нови творби, да водят дискусии, да изразяват мнения по наболели въпроси, защо не и политически. Сякаш всички с редки изключения спазват някаква заповед да бъдат канени по списък само десетина, които са известни с грантове от Западен спонсор с едно и също име, а за благодарност той дори е героизиран в техните романи, а България се обрисува като място, където живеят олигофрени, изверги, ненормалници, хора от по-долно тесто, отколкото дори в страните от Третия свят. Нито грам национална гордост заради миналото ни величие, нито за славните ни владетели, за приноса ни към европейската култура. И мога да ви кажа, че тази политика доведе до такъв нихилизъм в голяма част от поколенията до към 40-45 годишните, че когато публикувам откъси от свои исторически романи, получавам понякога упреци от рода на: това какво ни засяга сега, когато сме на изчезване като народ.
С.Г.: Какво е за Вас Петър Дънов – учител, философ, духовен водач, спасител? В чисто езотеричен план – той ли е избрал България или българите него?
П.П.: Написването на тази съвременна Библия за Петър Дънов и неговото учение започна след разказ за ролята му при спасяването на българските евреи. За първи път я чувах и бях объркана: възможно ли е и ако да – защо този факт е прикриван и от кого? В процеса на търсене на истината все повече и повече навлизах в дълбочината на неговото учение и попадах под влияние на харизмата му на необикновен духовен Учител. Трябва да подчертая, и то дебело, че макар да произхождам от знаменити предци, единият от корените ми е здраво забит в православната вяра, аз съм родена във време, когато християнството не се е поощрявало. Макар християнка по документи, душата ми си е останала като бяло петно – чиста и недокосната от никакви религии. Останах очарована и възхитена от онова, което Дънов е проповядвал – от една страна – най-ранното християнство, навлязло по нашите земи още с първоапостолите на Христа, а от друга – Петър Дънов е възпитавал своите последователи в изконни човешки ценности и добродетели. Той е вършил онова, което би трябвало да е задължение на Министерството на образованието, на Министерството на културата и на самата държава. Съвсем бегло ще изброя най-ценните според мене: подтиквал е последователите си да се учат, да се усъвършенстват, поощрявал е онези, които имат дарба, да я развиват – да рисуват, да пишат стихове, да свирят на музикален инструмент; карал ги е да стават преди изгрева на слънцето и да се събират в гората над Борисовата градина /днешният кв. „Изгрев/, за да посрещнат заедно слънцето, след което всички са пеели и танцували, после той им е изнасял беседа и тогава са тръгвали към работните си места; водел ги е на излети най-често на Витоша, а през лятото – на Рила са прекарвали по месец-два; създавал им е хигиенни и здравословни навици за хранене; карал ги е да се трудят, да не лентяйстват, да не си завиждат, да се подкрепят, да живеят в мир и сговор, да пазят природата, да ценят живота в разнообразните му форми...
И стигаме до „Учителят“ – което сложих в заглавието след името му. То подразни някои хора, но когато ги запитвах: „А вие как бихте нарекли някого, който е спасил близо 60-хиляди евреи от газовите камери?“, те ми се извиняваха. Така привлякох интереса към книгата дори на онези, които Православната църква е успяла да убеди, че Петър Дънов е еретик. Това е толкова смешно и не отговаря на истината, но нека тежи на съвестта на лъжците. Защото в книгата разкривам и генезиса за неговото отлъчване от БПЦ. Когато се връща от Америка, където е завършил Богословска семинария „Дрю“ в Ню Джърси, му предлагат работа като проповедник в Ямболската църква. Той не е имал право да откаже, след като е заминал да учи със стипендия, но им отвърнал: „Приемам, обаче ще работя без заплата!“ След четири дни те му отказали длъжността. И той започнал да разобличава църквата, като се позовава на свещените книги, че Христос никъде не е казал, че е нужен посредник между човека и Бога; Дънов също така критикува паленето на свещи, приемането на дарове, вземането на пари за всякакви обреди... Тогава БПЦ започва да го заклеймява, да публикува книга след книга срещу него, като дори довежда двама руски свещеници на помощ, а начело на тази кампания седят Светият Синод и Ректорът на Духовната академия в Пловдив. Но това не е всичко – изпращат му двама биячи, които нахлуват в салона на „Изгрева“ и го пребиват, принуждават министър-председателят да забрани организираните от него ежегодни събори...Но да се върнем на ролята на Петър Дънов за спасяването на българските евреи. Публична тайна е, че цар Борис Трети е бил много суеверен, че постоянно е търсел мнението на Петър Дънов чрез посредничеството на Лулчев. Събитията от 1943 г. се развиват така: на 2 март Министерският съвет издава Постановление № 157 на правителството, в което пише, че то е прието „в споразумение с германските власти“ относно депортирането за лагера в Треблинка на всички български евреи, общо 58 876 души, като това стане на два пъти – първите около 20-хиляди трябва да тръгнат в нощта на 9 срещу 10 март. Към Постановлението е издадена Заповед на министър Габровски, подписана и от Царя от 6 март да започнат да събират евреите – жени, деца, мъже – в няколко пункта – точно указани като тютюневия склад „Фернандес“ в София, след което да бъдат натоварени в конски вагони и изпратени в Полша. Без много багаж. Някои досетливи интелектуалци започват да подразбират какво се готви, търсят среща с царя, в това число е и българският патриарх Стефан, ала царят е изчезнал и никой не знае къде е. Тогава един от близките ученици на Петър Дънов – доктор Методи Константинов, който е завършил „Международни отношения“ в Полша и е работел в Дрекцията на пропагандата, бил определен да придружава ешелоните. Той същата вечер разказва на Петър Дънов какво предстои. Вече е 7-ми март. Дънов вика Лулчев, тайният съветник на царя, и го изпраща при Борис Трети да му предаде следното: „Ако допусне дори един евреин от България да бъде депортиран в Полша, от него и династията му помен няма да остане!“ Лулчев отива в Двореца, няма го. Търси го в Двореца Врана – и там не е. Отива до Чамкория, до Костенец... Напразно. Никой не знае къде може да е Царят. Обезкуражен, Лулчев се връща при Дънов и му казва, че е невъзможно да бъде открит – може да е на лов, може да е в чужбина. Дънов се усамотява в своята Молитвена стаичка и след малко му казва – „В Кричим е“. Вече сме 8-ми вечерта. Часовникът тиктака. На следващия ден Лулчев отива в Двореца Кричим и намира цар Борис Трети в градината на земеделското училище. На поздрава му отговаря с въпроса: „Кой? Кой ти каза, че съм тук?“ – което само по себе си е потвърждение, че се е укрил, за да не го притискат да спре депортацията. Лулчев му разказва кой го е „издал“, след което предава думите на Учителя Дънов. Царят пребледнява и го пита: „Ама така ли ти каза?“ „Точно така, Ваше величество!“ Тогава двамата се връщат в София, отиват направо в Министерството на вътрешните работи, в кабинета на министър Габровски и царят скъсва Заповедта, върху която собственоръчно е написал: „Да!“, като му нарежда да се спре нейното изпълнение. И през месец май, когато Хитлер отново настоява за депортация на евреи, той ги интернира из цялата страна – да правят пътища, като така се оправдава, че те са му нужни. Такива са фактите и няма как Пешев да е спрял депортацията, първо, защото 42-ма депутати са малцинство – и тогава, и сега, и гласуването им е без значение, а писмото им до Царя за спиране на депортацията е с дата 17 март, когато всичко вече е минало-отминало благодарение намесата на Петър Дънов. Затова е позор да се премълчава ролята на Петър Дънов за едно толкова велико дело – спасяването на близо 60 хиляди човешки живота!

С.Г.: Най-известният съвременен японски писател Харуки Мураками пише: „Ако четеш само книгите, които всички четат, можеш да мислиш само за онова, което всички мислят“. Как вашите книги карат читателите да мислят по-различно?
П.П. Високо ценя японския писател Харуки Мураками, защото в неговите книги се съдържа дълбока мъдрост. Моите книги също съдържат много житейски истини и силата им е в това, че изваждат на показ или малко известни истини и факти, или напълно непознати за широката читателска аудитория. Написах и продължавам да пиша и исторически романи, в които разкривам славни страници от нашата истинска история, а когато изравям златни зрънца и ги навързвам логически, често правя интересни открития. Например в излезлия току-що исторически роман „Боян Мага – синът на Симеон“ за първи път така пълнокръвно и реално е обрисуван образът на един легендарен герой от нашата история – на княз Вениамин Български. Той е създателят на богомилството, но не само това – с помощта на обучени от него 11 последователи, то е разпространено по цяла Европа, в Мала Азия, на север до Волжка България, достига чак до Филипините и Цейлон.
Образът на цар Петър е показан не в онази светлина на слаб и мекушав владетел, налаган ни от историографи и писатели. Напротив – от днешна гледна точка той прави нещо наистина велико – подарява 42 години мир на своите поданици, като води само отбранителни войни при нахлувания от маджари, ромеи, печенеги и руси. Да опазиш границите на една държава, почти четири пъти по-голяма от границите на съвременна България, и то в години, когато войните са били начин на живот за повечето племена и народи, може да бъде резултат само от мъдро управление на голям държавник. Затова народът го кръщава цар Петър Велики.
В романа за първи път така подробно е проследен и животът на другия брат – Иван, останал в нашата история под името св. Иван Рилски. Не е възможно повече да се лансира версията, че св. Иван Рилски бил някакво просто овчарче, което изведнъж започнало да се моли и да проповядва във Великата Рилска пустош, защото от неговите проповеди става ясно, че те няма как да бъдат от неук човек, а от високо образован, завършил най-доброто училище на своето време – Магнаурската школа. И от несъстоялата се среща между цар Петър и брат му Иван, както и последвалата размяна на подаръци и писма става съвсем ясно, че те са братя.
През последните 30-50 г. земята ни предостави много артефакти и в светлината на известни вече исторически източници става ясно, че тази свещена земя ни е принадлежала от хилядолетия и ние, българите, сме автохонното й население. Дори държавата ни се е наричала България много преди идването на Каназ у Биги Аспарух, който пристига с цел да освободи братята си от робията на ромеи и гърци и като не успява да свали императора, сключва договор за мир само за онази освободена част през 681 г., но това не е начало на българската държава, затова Източната Римска империя се задължава да му заплаща годишен данък.
Относно азбуката ни също имам интересни страници в тази насока. Защото е необяснимо как така двамата братя Кирил и Методий сядат, написват тази азбука, превеждат Библията и няколко църковни книги и папа Адриан Втори веднага разрешава проповедите да се извършват на български език, след като има определени само три канонични езици – староеврейски, латински и гръцки. Това е немислимо, ако не сме наясно, че още през пети век Библия Бесика, преведена на Бохарски диалект – езика на племето беси, е била брагословена на Вселенски събор. И понеже нашата църква е апостолическа, а това се е знаело от Рим, затова се дава разрешение за проповядване на български език. Ролята на двамата братя и на техните ученици се изразява в това, че те съкращават броя на буквите и ги осъвременяват, след което правят нови преводи на Библията от гръцки. Първо на глаголицата, после – на назованата „кирилица“. И е крайно време нашата азбука да се нарече „Българица“, както се е наричала в далечни времена.
Доволна съм, че успях да осветля родствената връзка на княгиня Олга – внучка на Владимир Расате, която е обявена за първата християнска светица на Русия. Нейният син Светослав, когато сяда на трона на Рус, с нечувана жестокост мъсти за смъртта на прадядо си Расате и с разгрома на българската армия предизвиква смъртта на цар Петър, а малко по-късно това довежда до падането на България под византийска власт.
Или обобщено: създадох роман, който неминуемо ще предизвика гордост във всеки читател, защото е написан върху исторически източници, които ни навеждат на размисли за ролята ни като народ в европейската култура, призната от чужди държавници и учени, но неясно защо премълчавана и потулвана у нас... все още...

С.Г.: През 2018 г. в Ловеч сте удостоена с  националната литературна награда „Димитър Димов“. Какво е за Вас човека и писателя Димитър Димов и връчената награда?                                   
П.П.: Бях изненадана, когато узнах, че са ми присъдили тази най-висока национална литературна награда – за цялостно белетристично творчество. И се развълнувах, защото Димитър Димов е сред най-високо ценените от мене писатели – романът му „Тютюн“ ми е любим още от дете, препрочитала съм го, разсъждавала съм над постъпките на героите, изживявала съм трагичната развръзка.

С.Г.: Родът Ви е свързан с исторически събития и българското Възраждане. В едно интервю казвате, че „семейството е крайъгълен камък при градежа на обществото“ и че „онези големи стари родове от миналото вече са само спомен“. Днес отчуждаването и липсата на отговорност за семейство и род причина ли е за обезличаването на българската нация?
П.П.: Определено, да! Тъй като след 1989 г. моите очаквания, а и на останалите българи бяха, че ще започнем да надграждаме, като загърбим грешките от миналото и се опрем на опита на европейските държави, с недоумение наблюдавах как вместо това започна да се руши от най-доброто. Първо се посегна на образованието ни – то беше на изключително високо ниво, освен това беше задължително и безплатно. Задължително не само на хартия. Тогава циганите, прекръстени у нас на роми, не знам защо, след като нямат нищо общо с жителите на Рим/Roma, също учеха – някои завършваха средно образование, други – гимназия и висше. Онези, които не завършваха 7-ми клас, получаваха професия в създадените от Ал. Стамболийски Трудови/ Строителни войски. Просяци нямаше, безработицата беше ниска. А семейството имаше авторитет, както и учителите. След като се направи всичко възможно да се дискредитира ролята на семейството, авторитетът на учителите силно пострада, щом заплатите им станаха мизерни, а професията им – непривлекателна. И докато мастити родители пристъпваха училищния праг и ги заплашваха, дори им посягаха, МОН измисли нещо нечувано – т.нар. „делегирани бюджети“, които обвързаха заплатите на учителите с броя на децата, на които преподават. Това означава, че ако си гледаш добре работата и пишеш слаби оценки, ще останеш с малко на брой деца и без заплата. Така докато държавата нехаеше, тези два основни стълба – семейството и училището рухнаха и резултатите са налице. Защо в другите държави, включително и в съседна Турция, децата ходят на училище с униформи, защо им е забранено да се гримират, да носят мобилни, при нас се стигна до крайност да им е позволено всичко, бувално всичко. А именно в училище най-силно е заразителен лошият пример. И ето ги резултатите – неграмотни деца завършват гимназия и стават студенти, наркоманията, проституцията, липсата на уважение към възрастните вече не са изненада за никого, опростачването на нацията е факт и това не тревожи управляващите. Не визирам партия или правителство – всички правителства на Прехода носят своята вина, всички, без изключение!
С.Г.: Ценител сте на естетиката и красотата – превърнали сте двора на къщата си в „райска градина“ - с екзотични цветя и редки дървесни видове. Как красотата и естетиката променят ежедневието Ви?
П.П.: Когато човек създава красота, в него избуяват добротата и обичта към Природата. Засадила съм повече от сто дървета не само в моята градина, а на различни места из Южния парк, пред жилищни кооперации. Говоря за скъпи дървета – като Лирово, Албиция, японски клен, червенолистна декоративна ябълка...А в моята градина всичко съм създавала сама, в продължение на години, но пък резултатът ми харесва. Миналото лято ме посети собственикът на един от първите и най-реномирани софийски разсадници, за да провери къде ще засаждаме ново дърво. Остана изумен, не спря да ме разпитва кой ми е бил „ландшафтният инженер“, обиколи всяко кътче и се оказа, че много от насажденията ми виждаше за първи път. Защото при мене всичко е оригинално. Когато започвах да се занимавам с това, реших да не се доверявам на фирмите, които изпълняват нещата по техен си шаблон – задължително засаждат току пред прозорците борчета и други дървета, а когато те се вдигнат, закриват гледката към градината. Освен това четох, че дървета не трябва да се садят по-близо от 17 м. от къща, защото корените проникват и рушат основите. Вместо тях сложих от двете страни на стълбището две фонтанчета и те внасят радостно оживление с ромоленето на водата. Така с много любов, фантазия и личен труд сбъднах мечтата си за цветна градина. В резултат тя се напълни с множество птици, с пеперуди, калинки и светулки, имам си дървесно жабче, пристигна костенурка... пълно щастие за мене...
С.Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“? 
П.П. Пожелавам им да пазят любовта в сърцата си като запалена свещ, която може да бъде угасена единствено, ако те свалят безпомощно ръце пред злото. Докато вярват и се борят, успехът ще бъде на тяхна страна.

Снежана Галчева –
Председател на Салон  за българска култура и духовност – Чикаго,
за в. „България СЕГА“








Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7