Унизена Русия и „победоносен Запад“?

Начална страница | Интересно | Гледище | Унизена Русия и „победоносен Запад“?
image

Непрекъснато чуваме, че Русия е претърпяла тежко поражение в Студената война. Това очевидно е вярно. Нещо повече, 90-те години на миналия век се характеризираха с пълен провал в провеждането на икономическите реформи и тържество на „криминалната революция”. Тезата за поражението се вкорени твърде дълбоко в умовете на руснаците и в погрешния подход на Запада към проблема. Той все още живее с чувството на спечелена „историческа победа” над световния комунизъм и за това е допустимо да се държи като победител. Но, той не прави разлика между победения комунизъм и днешна Русия, а това е фатална грешка.
 Дълго време чувството за загуба и поражение терзаеше руската психика, което знайно от близкото минало води до комплекс за малоценност, който може да се преодолее само със спечелване на нови победи, за предпочитане над старите врагове. Това също би било сериозна грешка и руската въздържаност към провокациите до момента е признак, че това се отчита. За съжаление политическото и военно разширяване на НАТО към Изток до самите руски граници правят допускането на грешки и от двете страни допустимо. Многобройните срещи на дипломатическо и военно ниво със западни представители сочи, че на тях им е непонятна руската поговорка „Седем пъти мери, един път режи.” Еуфорията от падането на Източния блок, така дълго чакано от тях ги карат да избързват и с най-простите решения, очевидно без да съзнават последствията от това. Лидерите на НАТО все още търсят стратегическо предимство, за да водят „диалог” с Русия от позиция на силата. Очевидно, когато поколението от политици и военни стратези от времето на Студената война, свикнали с борбата за изгодни позиции срещу СССР и Варшавския договор бяха в благоприятна позиция и се оказа твърде трудно да устоят на изкушението да осъществят старите си планове, макар това да не е наложително, тъй като вече липсваше съветската заплаха.
Съмнително е дали изтласкването на Русия в задния двор на Европа ще увеличи чувството за стабилност и сигурност, или че ще направи Русия по-стабилна и предсказуема. Този подход на Запада е обречен и в най-добрия случай ще накара двете страни да се наблюдават подозрително със стиснати юмруци. Такава е логиката на отношенията между победители и победени, която остава непроменима. Следвайки тази логика, не трябва да забравяме уроците на историята.
Първо, в политиката адекватната мярка е постигането на хармония и стабилност, за която и сега дърдорят всички. Неотменим военен принцип е, че превишаване границите на самозащита се превръща в нападение. Превишаването на адекватната мярка е удар по справедливостта, който задълбочава конфликта и създава основа за забавена, но неотменна реакция в бъдещ изгоден момент.
Второ. Победителя никога не бива да унижава победения, защото това е смъртно опасно за унижаващия. Чувството за мярка изневери на победителите, които наложиха Версайския договор  на Германия и нейните съюзници, вкл. България. Унижението беше толкова голямо, че напълно засенчи чувството за вина. То инжектира вируса на отмъщението в победените нации. Териториите и армиите идват и си отиват, но униженото достойнство на една нация остава в съзнанието и.
Както цитирах Маргарет Тачър в предишния си коментар, Европейския съюз е новата империя, обединила под фалшивия си валутен флаг страните на Европа, вкл. и тези от бившия соцлагер. Нейното военно олицетворение е НАТО, ръководено от САЩ. Независимо дали го иска, или не - НАТО придоби чертите на нов вид империя с автономна управленска структура. Тя неизбежно ще съществува и ще се развива по същите закони, довели да краха на всички империи в историята. След разтурянето на Варшавския договор, НАТО трябваше да намери начин да продължи съществуването си при променилите се условия. Изходът бе намерен в разширяването му и поглъщането като нови членове на бившите соц. страни с примамката за членство в Европейския съюз. Това безжалостно води до увеличение на военните разходи и вътрешните противоречия между съюзниците и скоро ядрото на традиционното НАТО ще се разчупи от непосилната им тежест и разнопосочни им интереси. Именно поради това се търси като причина „външната заплаха”, която вече е конкретизирана на първо време в лицето на Русия, Китай, Иран, и Северна Корея, за да предпази организацията от дезинтеграция. Безспирните военни маневри, учения и провокации въвличат страните в процес на взаимно предизвикване. Това връщане към старите похвати е заплаха за постигнатите в миналото международни споразумения, които доскоро осигуряваха стабилност в Европа и света. Договорите за конвенционалните оръжия, за ракетите с малък и среден радиус на действие, за съкращение на ядрените оръжия чакат своето преразглеждане.
Най-често използвания аргумент за запазване и разширение на НАТО бе определянето на алианса като „необходима форма на американската обвързаност в защитата на Европа”. С две думи, заинтересоваността Америка да плаща за нейната сигурност. От това бе и продиктувано желанието на бившите соц. страни по-бързо да се скрият под американския военен и ядрен чадър. Истинското положение на нещата е, че САЩ чрез алианса искат да държат под контрол Европа и да натикат Русия в периферията на световната политика.
Всичко това не може да не повлияе на вътрешното положение в Русия. Не само реакцията на управляващите, а и на огромна част от обществото към мантрите за „новото мислене” и „стратегическото партньорство” със Запада, е отношение твърде различно от желанията и мисленето  на пропагандиращите го. Независимо от привидните позиции на икономическия либерализъм и демократичните ценности, днешна Русия се връща към характерния си исторически тип на общност, към принципите на държавен протекционизъм в икономиката и към принципите на националната държава. Тя преодоля неувереността на постсъвесткия период, свързан с управлението на Елцин и открива естествените си съюзници, минали историческо развитие, подобно на нейното. Вече почти всички политици, които рядко са постигали съгласие помежду си, са станали строги критици на Запада. В това отношение сегашната офанзива на Запада със санкциите и ограниченията в търговията,  всъщност и оказва голяма помощ в пътя и на самостоятелно развитие. А извоювания постепенно паритет и дори превес във въоръженията и дава необходимото самочувствие за собствен път на развитие, опирайки се на неизчерпаемите си природни ресурси.
 
Светослав  АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg
За в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7