Тези, на които „не им пука“, всъщност им пука най-истински!

Начална страница | Интересно | Гледище | Тези, на които „не им пука“, всъщност им пука най-истински!
image

Той/тя „вири“ нослето, затръшва вратата, обгръща се със защитна кора и, край (!), превръща се в друг човек, понеже си постъпил грубо с него/нея. Е да, ама отвътре бие едно по детски чисто сърчице, скрита е една нежна, ранима душица, една любяща, добра същност. Обаче това вече „спира“ да има значение! Вътрешно се води такава битка, че двете световни войни взети заедно пасти да ядат! Те са направо детска игра. Но и това не е от значение! След това можеш да му се обадиш, може да ти прати благословия, да ти изпрати най-добрите пожелания, ала ти усещаш осезаемо стената. Всъщност „просто си въобразяваш“, „няма такова нещо“, ти се казва насреща. Така ли е реално? Къде е истината? И дали „стена“ е вярната дума или по-скоро е нормална реакция на защита на личното, на интимното пространство?!
И след това и пред икони да се молиш, и всяка сутрин и вечер по три пъти да се кръстиш, и да спреш да живееш, отново няма значение. Това пак си е твоята лична интерпретация и изцяло “твой” проблем.
И е така, иии... не съвсем! Нека тези редове не прозвучат като мрънкане или оплакване. Всъщност започнеш ли с такива коментари и оплаквания, край, показва ти се червен картон и си дисквалифициран от Мондиала не само засега, а и вовеки веков. Амин! Точно както и моята статия вероятно ще бъде дисквалифицирана от умовете на тези хора, за които иде реч, но и така да е, ще рискувам да я напиша и дебело подчертавам, че я пиша с най-добронамерени чувства и съвсем чисти помисли и бледи надеждици. Разбира се, добавям и пояснението, че това си е начинът, по който аз интерпретирам положението и ситуацията, което не е задължително обективно вярното.
Всъщност, питам се, има ли тотална обективност, защото аз никак не вярвам в нея?! Моля ви, ако намерите абсолютната обективност, ми я покажете, умолявам ви, ще се радвам да я „докосна“! Почакайте… а в мига, в която я посочихте, не я ли превърнахте вече в субективна реалност? Във фокуса на вашите зеници тя започва да се пречупва и трансформира в субективизъм. Нима реалността не зависи и от гледащия, най-вече от гледащия, както са казали великите мислители?! И нима има такова нещо като реалност или тя си е само една чиста утопия, която съществува за наше лично успокоение?!
Не натрапвам на никого мнението си, но мисля, че единствената обективна истина е, че не би могло да има обективност пар екселенс. И именно в това е парадоксът, защото такива хора, на които наужким спира да им „пука“ за всичко, именно те започват да говорят за ужкимски „обективна реалност“. Ако се вслушате в тях, ще откриете с нескрита изненада, че те все повече се подхлъзват да използват изрази от сорта на „всички жени/мъже са такива“, „всички хора са такива или онакива“, „никой не може да ме разбере изцяло/хората си мислят, че ме разбират, но в живота си съм се убедил/а, че не е така“, „сам/сама съм си най-добре, никой не ми трябва“ или „не желая да предприемам нови начинания, вече е време да се спра за малко“ и т.н., и т.н. подобни. Обаче тази мнима самодостатъчност не е много полезна и много лесно може да се превърне в раняваща и разкървяваща душата самота... Когато го кажат, интонацията им е по-специфична и се усеща, че сякаш има подводни камъни, ако мога така да се изразя. Като че под тези стереотипизиращи, обобщаващи изрази често се крият дълбоко заровени травми и много, много силна болка, а чрез стереотипизирането се цели намаляването й или, в някаква степен, претръпването спрямо нея. Дали се получава или е само успокояване за момента, е съвсем друг и отделен въпрос...
И според мен тук, също както навсякъде другаде, действа законът за разпределението на енергията. Колкото по-големи са душевните травми и струпването им във времето, толкова повече се повтарят в речта им тези стреотипизиращи изрази. Те са вид предпазна ограда около тях. Аз поне си представям една такава ограда, на която отворите между металните й прътове са еднакви и само тук-таме, ако оградата е вече по-стара, те са се изкривили и могат да се видят по-широки от обичайните отвори и там са всъщност „луфтовете“, където бивате допуснати за кратко до истината отвъд въпросните стереотипизации. Само че тези своеобразни по-широки дупки или процепи са по-скоро изключение, отколкото „правило“, рядко срещани са, и в зависимост за какви травми се отнася, те могат да са съответно и по-начесто... но като че е малко вероятно.
Тези хора може би нерядко са били обвинявани по стереотипен начин от родителите си (а по-късно вероятно и от други значими и любими за тях хора) – да кажем, често са им повтаряли „ти си голям инат, не искам да се разправям повече с теб“, примерно, след което им е било налагано да изпълнят дадено действие без никакво зачитане на желанията и наранените им чувства, без кой знае каква проява на емпатия и разбиране към тях. Е, да обаче по този начин се трупа един голям резервоар от нечути и неразбрани желания и скрити емоции и импулси, които колкото по-дълъг е животът на индивида, толкова повече се струпват. Може да се опитва да се освободи по различни начини от тях, но друг е въпросът дали съумява да постигне баланс между насъбраното и освободеното под различни форми (защото освобождаване винаги има, независимо по какъв начин става то и дали е ползотворно и конструктивно или пък деструктивно)... Това може би важи с още по-голяма сила в по-зряла възраст, когато този модел на поведение е усвоен като навик и се „използва“ едва ли не машинално, автоматизиран е. Поведението тип „виж, не можеш да ме уплашиш с нищо“, „вълкът има дебел врат, защото сам си върши работата“ или по-меката и добронамерена версия – „не ти желая лошото, а ти си мисли каквото искаш“ и т.н. представлява една защитна капсулация надълбоко в себе си, както и освобождаване от нормите свързани с това „как трябва да се държиш, за да си почтен и мил и винаги да си добре приет“, обвивка, която обгръща дълбоко стаените страхове. А освобождаването от тази задушаваща норма, от тези стягащи рамки може да е доста добро лекарство... само че не задълго. Защото може да подейства като анестезия на сърцето и душата – човекът би могъл от един момент натам да спре да чувства болка, но и да спре да чувства радост и щастие или само да си мисли, че ги чувства. Да се превърне в чучело, в тяло без душа и сърце...в кухо яйце...уви...
Ако все пак сте представлявали важен човек за тези хора, те ще намерят начин невербално чрез някакво действие или най-незабележим жест да проверят как сте и дали всичко при вас е наред. Не очаквайте от тях думи и грандиозни обяснения в любов! Трудно им е... и може да им е необходимо доста дълго време за такава голяма крачка, такъв голям обратен завой... ако го направят...
Ще започнат отдалеч, разбира се, и няма да махат стената. Би могло на един по-късен етап стената да се превърне дори в тъничка бариера, но рядко или почти никога няма да изчезне напълно, особено ако сте ги наранили или предали по твърде неприятен и жесток начин. Ала ако ги обичате истински и всеотдайно, не си мислете, че не усещат добрите ви намерения и са тотално безразлични. Напротив. Те са като рачето или костенурчицата. Ако ги погалите по черупката, те ще почувстват нежното докосване, въпреки че въпросната черупка е твърда и уж безчувствена. Те ще усетят, о да, дори и да го отричат после. Гледала съм рак и знам с положителност, че усещат ласката на стопанина си. Вече големият проблем ще е дали ще изберат да бъдат честни пред себе си и пред другия и ще си признаят, че имат чувства, или ще изберат да убият всичко в сърцето си и да замълчат завинаги... Но това си е право на техен личен избор и не бива и не можем да ги виним, още по-малко да ги съдим... Така само още повече ще втвърдим черупката им и ще се озовем в омагьосан кръг.
Истината е, че докато си интерпретираме поведението на такъв тип хора като инатливи и опърничави, то те наистина ще бъдат такива. Докато ги виждаме като добри, чувствителни и емоционално раними, те ще ни показват някаква, дори и миниатюрна, ласка и любов или благоразположение към нашата особа. И това ще е тяхната благодарност към нас, че поне тук и днес не сме ги „обвинили“ и не сме ги обидили като сме ги вкарали в обществените предразсъдъци и калъпи, които са им тегави и не са им по мярка. Само че, за да забележим тия кратички мигновения с откровения, за да чуем вълнението и пулса на сърчицето на въпросните хора, трябва да намалим шума и да притихнем.
А вие владеете ли изкуството на тихата съкровеност?! Кой знае, може би скоро ще открехнат плахо вратите на душата си за вас отново?! И този път, моля ви, стъпвайте по-тихичко и на пръсти... И внимавайте повечко...

Искрено ваша и без черупки:
Деспина Клер
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7