Моето „Нещо лично“

Начална страница | Интересно | Гледище | Моето „Нещо лично“
image

Гледам редовно предаването „Шоуто на Слави“ независимо от местонахождението ми, дали съм в Европа или в Америка. От известно време има нова рублика „Нещо лично“ , която ми допадна с гостите, откровенните разговори, спомените и музиката свързана с тях.
В един мрачен, дъждовен и ветровит есенен ден се върнах в миналите години на моя скромен живот. Не искам да копирам предаването и не е етично да го правя. То само ми даде повод да се замисля. Разделих живота си на три части.
Първата е моето семейство в детските и младежките години. Аз съм дете отгледано с голяма любов. Моите родители бяха строги, оставяха ме да правя грешки и след това сама да взимам решения как да ги поправя. Така натрупах опит и запомних, че преди да действам трябва да мисля за последствията.
Спомних си първият работен ден. Отидох на работа с голямо вълнение осъзнавайки, че започва друг период от моят живот. През 1977г. имаше разпределение. Знаех къде точно ще работя и бях щастлива, че започвам работа в интересна и отговорна служба, свързана с телекомуникационните услуги. Приеха ме в личен състав, изпратиха ме на обучение по охрана на труда и накрая  пристигнах на работното място. Колегите ме посрещнаха много топло, поканиха ме да седна и да почакам началничката. И какво мислите последва? Чувам следните реплики: „Стани, ма, какво си седнала!? Още не си започнала работа и вече седиш“. Представете си как се почувствах – поляха ме с вряла вода. Запазих разочарованието в мен и никой не разбра как точно се чувствах. Когато се прибрах вкъщи се наплаках на воля. В един момент баща ми влезе в стаята, прегърна ме и ми каза: „Добре дошла в реалният живот. От теб зависи как ще продължиш. От сега нататък ще имаш много поводи да се сринеш. Не е важно колко на брой ще бъдат, важното е колко пъти ще се изправиш и продължиш“. Запомних тези думи и при всеки срив се изправях бързо и продължавах напред и нагоре. (Простих на въпросната началничка. Може би е имала лош ден).
Българска народна песен е най-подходяща за този период.
Втората част е свързана с моето семейство с новата фамилия. Имам много уравновесен и загрижен съпруг. Заедно сме вече 38 години и не съжалявам за избора. Двамата сме силни характери и до ден днешен споровете не свършват. Единствено в отглеждането на нашия син нямахме разногласия. Не мога да направя оценка дали сме дали най-доброто възпитание. В едно съм сигурна – той е самостоятелен и разчита най-вече на себе си.
Във всяко семейство има критични моменти. Ние не правим изкючение. Проблемите се поставят открито и се търсят варианти. Компромиси и свобода – това са думите отговор на дълъг съвместен живот. Никой от нас не си е позволявал да иска повече отколкото другият може да даде.
Най–голямото изпитание за семейството беше прехода през 1989 г. Външните фактори повлияха и на нас. Какво да правим? Да останем в България или да заминем в чужбина? Аз имах желание да опитаме в други геогравски ширини, но съпругът ми беше категоричен – оставаме в България. Доводите му бяха железни и аз се съгласих. Минаха години и нещата се промениха. В момента сме в Чикаго благодарение на него. Той спечели Зелена карта.
Музиката, която най-добре описва емоциите в нашите отношения е аржентинско танго.
Третата част е професията, работната обстановка и следата, която оставяме.Винаги съм подържала ниво над златната среда. Можех да работя индивидуално, но обичах и работа в екип. Бях подложена на различни изпитания. Избрах да градя собствено име. Не обичам да бъда под нечия сянка. Отговарях за действията си. Ръководих се от истината, колкото и да стадах, казвайки я на глас. На 22 години завърших първото си висше образование, на 48 години последното. Сега съм на 63 години и скоро взех шофьорска книжка в щата Илинойс. (Специални благодарности на моят съпруг, че отдели много време за превода, научаването на закона за движение и цялостната подготовка на теоретичната част. Благодаря от сърце и на моят син, който се лишаваше от почивка и сън, за да карам кола по пътищата на Чикаго и да добия увереност, че мога да се справя).
Който не работи, само той не греши. Това важи и за мен. Имаше грешки, анализи, промени и нови резултати. Като допълнение интуиция, емпатия и разчитане на невербалната комуникация. Всичко останало е много упорит труд.
В професионалният ми живот имаше хумор, радост, разочарования и удовлетворение.
Музиката, която най-добре описва тази част от живота ми е класическа.
Не знам каква ще баде съдбата ми в следващите години. Знам само,че възрастта не може да бъде пречка, а просто оправдание. Борбата продължава. Най-вайното е да приемеш себе си такъв какъвто си.
Едното аз (емоциите) да бъде в синхрон с другото аз (разумът).

Иванка Станева
за в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7