Защо хабим енергия в излишно философстване и генерализиране?!

Начална страница | Интересно | Гледище | Защо хабим енергия в излишно философстване и генерализиране?!
image

Пиша тази статия с лека досада. Защо трябва да си прецакваме сами нещата в живота, а след това да мрънкаме и да се тюфкаме?! Първо започваме дадено начинание уж с голямо желание и хъс, а после не спазваме онези малки правилца, които са в така наречения неписан кодекс за изпълнение на начинанието, да не говорим пък за писаните... Сами се завъртаме в някаква безсмислена въртележка на желание и самопречене. Хора, спрете се! За какво ви е, за Бога?! И постоянно се обясняваме и говорим колко сме обективни, докато всъщност сами изкривяваме реалността с нашите неосъзнати пречупващи призми.
Когато се захванете с нещо, особено ако е ново и непознато за вас, то е редно да сте гъвкави и да подходите като изследовател към постигането на целта. И е изключително, ама изключително важно да се самоанализирате, защото хората притежават едно много хубаво качество: рефлексия. Тази думичка се използва често в психологията и означава да се самоанализираме и да опознаваме по-добре себе си и своите вътрешни състояния. Идва от латинското reflexio, което се превежда като „отражение” и „обръщане назад”. Тя е границата между човешкото и животинското що се касае до психиката. И дори преводът има изключително дълбок смисъл. Отразяваме винаги себе си и винаги виждаме по парченце от себе си в другите или парченце от душевното си състояние и настроение в ситуацията, в която сме. И ако правим инат на ситуацията и на другите като настояваме, че те са виновни, а ние изобщо нямаме вина, то винаги ще ни се струва, че всичко ни е накриво и не ни върви в живота. И тогава не Бог, не попът, не папата, не Буда, ами и раят на земята да слезе, пак няма да ни е угодно и да се чувстваме истински щастливи! Дори златната рибка да ни изпълни милион желания, вместо само три, отново нещо ще ни липсва.
Толкова ли е трудно да се отделим за малко встрани от целия свят и да спрем да обвиняваме другия, а да погледнем своите лични грешки?! Явно да! И не да започваме с това: „Ама аз съм вече с изграден характер и ми мина времето да се променям” или „Аз се държа добре, но той или тя ме провокират да обърна лошата страница от себе си”. Спрете се, някак не отива на хора на сериозна и зряла възраст! Оправдаваме се, мрънкаме, чакаме някой друг да свърши това, което ние искаме или от което имаме нужда. Колко сме смешни! Почва да ми изглежда гротескно... А истината е, че колкото повече се напъваме да търсим вината в другите, в ситуацията, толкова по-добре би било да използваме този ресурс от енергия да се анализираме, ама истински, и да се самонаблюдаваме. И да не ни е срам и страх да признаем грешката си. Не е случайна приказката, че се учим до края на дните си, колкото и да е изтъркано и клиширано. Припомняйте си я честичко!
И нека не генерализираме. Това е много ужасяващ порок, който ни краде от торбичката с щастието и късмета. Винаги водя разгорещени спорове с хората, които са абсолютно сигурни, че познават всички типове хора, а „те и без друго не са много, така че колко му е”. Е да, но е много по-хубаво да търсим понякога и изключенията, да се оставим и мъничко на елемента на изненадата. Няма по-сладко от това да се почувстваш опроверган от време на време. Оставете си мъничко място да бъдете опровергани. Дори и в науката една теория е добра и научно приемлива тогава, когато е формулирана така, че да може да бъде и отхвърлена, а не единствено потвърдена.
Всъщност в психологията това явление си има име и то е фундаментална атрибутивна грешка. Под това сложно наименование се крие простичката тенденция да приписваме причините за действията на другите хора на техни вътрешни качества. Когато обаче иде реч за нас, най-често имаме навика да обвиняваме другиго или ситуацията, но не и себе си. Фундаментална е, защото я прави всеки човек. Разликата е в степента, в която я правим. И когато сме наясно с нейното съществуване, е добре да се стремим да я избягваме. Ако някъде във Вселената има изобщо някаква рецепта за универсално щастие, то със сигурност този компонент е важна част от нея.
Стремете се да не „философствате” чак толкова за това, което знаете и сте убедени до болка в него, а вместо това се понесете на реката на новото и се изненадвайте. Както е казал и Айнщайн: „Има два начина да живеем живота си. Единият е като не вярваме в чудеса, а другият е като приемаме всяко нещо за чудо!”. Е тогава защо да не се превърнем в едни мънички дечица, които постоянно се радват на новите дреболийки в света около тях?! Нима е толкова трудно да замълчим и да чуем детското гласче в себе си?! Всъщност именно в това се състои и идеята да останем вечно млади, а именно да не спираме да се радваме и да откриваме нови мъдрости за живота. Защото животът е жив, животът кипи, животът е бурен и не стои едно място... защо ние да стоим?!

С уважение:
Деспина Клер
в. „България СЕГА“
 






Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7